Тиболт отвори и се озова лице в лице с Елизабет. Застина. За миг двамата просто се взираха един в друг.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Колеблива усмивка, мигновена, сякаш несъществуваща, озари лицето ѝ. Дали пък не му се беше привидяло?

— Може ли да вляза?

Той отстъпи встрани, взирайки се в нея, докато тя сваляше дъждобрана си и лъскавата ѝ руса коса се разпиля. Подаде му несигурно дрехата и Тиболт я пое. Закачи я на куката на вратата и се обърна към нея.

— Радвам се, че дойде — каза.

Тя кимна. Зевс подуши ръката ѝ и тя го погали зад ушите, след което отново насочи цялото си внимание към Тиболт.

— Може ли да поговорим? — попита.

— Щом искаш.

Покани я с жест на канапето и тя приседна в единия край, а той се настани в другия.

— Защо си дал снимката на Бен? — поде Елизабет направо.

Тиболт впери поглед в стената, чудейки се как да ѝ обясни, без да влоши нещата още повече. Откъде да започне?

— Кажи ми простичко, с няколко думи — предложи тя, усетила причината за мълчанието му. — Да започнем така.

Той разтърка челото си с ръка, въздъхна и я погледна.

— Понеже исках да го предпазя.

— Да го предпазиш ли?

— Когато ходихме в къщичката на дървото. Бурята беше разклатила всичко, включително моста. Той не бива да ходи повече там — къщичката всеки момент може да се срути.

Тя го гледаше сериозно и без да мига.

— Защо не я задържа ти?

— Понеже усетих, че на него му трябва повече, отколкото на мен.

— Понеже ще го предпази.

Тиболт кимна:

— Да.

Тя се размърда на канапето, преди отново да се обърне към него:

— Значи искрено вярваш в онова, което ми каза? Че снимката е талисман?

Зевс се приближи до Тиболт и легна в нозете му.

— Може би — отговори той.

Тя се приведе напред:

— Защо не ми разкажеш цялата история?

Тиболт облегна лакти върху коленете си и колебливо започна да ѝ разказва цялата сага, свързана със снимката. Започна от игрите на покер в Кувейт, после до обстрела с РПГ, след който беше изгубил съзнание, и стигна до престрелката във Фалуджа. Подробно ѝ описа атентатите с коли-бомби и самоубийствените нападения, от които беше оцелял в Рамади, включително онова, при което според Виктор снимката спасила и двамата. Разказа ѝ за реакцията на другите морски пехотинци и за последиците от тяхното недоверие.

Замълча и я погледна в очите:

— Но дори след всичко това продължавах да не вярвам. За разлика от Виктор, който вярваше непоклатимо в такива неща, а аз му се подигравах, че го приема толкова сериозно. Аз обаче не вярвах, поне не съзнателно. — Стисна ръце и гласът му зазвуча по-тихо: — По време на последния ни уикенд заедно Виктор ми каза, че съм длъжник на жената от снимката, понеже съм оцелял благодарение на нея, и че не ѝ ли се отплатя, равновесието е нарушено. Заяви, че съдбата ми вещае да я открия. Няколко минути по-късно Виктор беше мъртъв, но аз се отървах невредим. Но дори тогава не му повярвах. После обаче той започна да ми се привижда.

Запъвайки се, той ѝ разказа за срещите си с призрака на Виктор, но избягваше погледа ѝ, понеже се опасяваше, че ще прочете в очите ѝ неверие. Накрая поклати глава и въздъхна.

— Останалото е, както ти го разказах. Бях същинска развалина, затова поех на път. Да, тръгнах да те търся, но не понеже бях обсебен от теб. Не защото те обичах или исках и ти да ме обикнеш. Направих го, понеже Виктор каза, че това е моята съдба, а аз продължавах да виждам призрака му. Когато пристигнах тук, не знаех какво да очаквам. Постепенно, както пътувах, започнах да възприемам случващото се като предизвикателство — дали ще те намеря, колко време ще отнеме. А когато най-сетне пристигнах в кучкарника и видях табелата, че търсите работник, реших, че това е начин да ти се отплатя. Стори ми се правилно да кандидатствам за работата. Точно както усетих, че е редно да дам снимката на Бен, когато двамата ходихме в къщичката на дървото. Обаче не бях сигурен, че ще успея да обясня тези неща, колкото и да се опитвам.

— Дал си снимката на Бен, за да го предпазва — повтори Елизабет.

— Звучи налудничаво, нали?

Тя се замисли, после каза:

— Защо не ми разказа още от самото начало?

— Трябваше — призна той. — Само че носех тази снимка със себе си пет години и не исках да се разделям с нея, преди да узная какво е предназначението ѝ.

— А сега вече разбираш ли го?

Той се наведе и потупа Зевс по главата, преди да ѝ отговори. Погледна я право в очите и каза:

— Не съм сигурен. Мога да кажа само, че случилото се между нас — всичко, което преживяхме, — не започна с намирането на снимката. Започна, когато влязох в кучкарника. Тогава ти стана действителна за мен и колкото повече те опознавах, толкова по-реален се чувствах самият аз. По-щастлив и жив, както не съм се чувствал от много отдавна. Сякаш ни е писано да сме заедно.

— Сякаш съм твоята съдба? — изви вежда тя.

— Не… не така. Това няма нищо общо със снимката, с пътуването ми или с нещо, казано от Виктор. Не познавах човек като теб и със сигурност няма да срещна такъв в бъдеще. Обичам те, Елизабет… нещо повече, харесвам те. Обожавам да бъдем заедно.

Тя го изгледа изпитателно с неразгадаемо изражение. Когато заговори, гласът ѝ прозвуча делово:

— Съзнаваш, че тази история е доста откачена и те кара да изглеждаш като смахнат маниак, нали?

— Знам — кимна Тиболт. — Повярвай ми, изглеждам откачалка и в собствените си очи.

— Какво ще направиш, ако те помоля да напуснеш Хамптън и повече никога да не ме търсиш?

— Ще си тръгна и повече няма да чуеш за мен.

Думите му увиснаха във въздуха, натежали от смисъл. Тя се размърда на канапето и се извърна с престорена неприязън, преди отново да се обърне към него:

— И няма дори да ми се обадиш? След всичко, което сме преживели заедно? Не мога да повярвам.

Изпита облекчение, когато разбра, че тя се шегува. Въздъхна и едва сега осъзна, че е стоял с притаен дъх, и се ухили широко:

— Ако трябва, за да не ме мислиш за откачалка.

— Това е жалко. Един истински мъж трябва поне да се обади.

Той се премести по-близо до нея на канапето.

— Ще го имам предвид.

— Нали разбираш, че няма да може да разказваш тази история, ако възнамеряваш да живееш тук?

Той се приближи още повече.

— Ще го преживея.

— И ако очакваш повишение на заплатата само защото излизаш с внучката на шефа, забрави.

— Ще се справя.

— Не знам как. Дори нямаш кола.

Той вече се беше преместил съвсем близо до нея и когато тя се извърна, косата ѝ се плъзна по рамото му. Той се наведе и я целуна по шията.

— Ще измисля нещо — прошепна и притисна устни към нейните.

Дълго се целуваха на канапето. Когато той най-сетне я отнесе в спалнята и се любиха, телата им се движеха в съвършена хармония, сякаш се сляха в едно. Любиха се страстно, гневно и опрощаващо, нежно и болезнено, каквито бяха чувствата им. След това Тиболт се излегна на една страна, загледан в Елизабет. Плъзна пръст по бузата ѝ и тя го целуна.

— Май може да останеш — прошепна му.

Трийсет и четвърта глава

Клейтън

Клейтън се взираше невярващо в къщата, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше волана. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, но виждаше все същото: колата на Бет на алеята, двамата се целуват на канапето, Телбод я повежда към спалнята.

Бет и Телбод заедно. С всяка изминала минута той усещаше как в гърдите му се надигат все по-мощни вълни от гняв. Идеалните му планове се провалиха и Телбод щеше вечно да го държи в неизгодна позиция.

Стисна устни. Изкушаваше се да нахълта вътре при тях, но там беше проклетото куче. Отново. Достатъчно трудно му беше да ги следи с бинокъла от колата, без да го забележат.

Телбод… Кучето… Бет…

Блъсна волана. Как можа да се случи така? Бет не чу ли какво ѝ беше казал? Не проумя ли на каква опасност е изложена? Не я ли беше грижа за Бен?

Този психар нямаше да стане част от живота на сина му. За нищо на света.

Трябваше да го предвиди. Трябваше да се досети, че Бет ще прояви глупост. Скоро щеше да навърши трийсет, а умът ѝ — като на малко дете. Трябваше да се досети, че тя ще вижда в Телбод само каквото иска да вижда и ще пренебрегва очевидното.

Трябваше обаче да се сложи край на тази история. Рано или късно щеше да ѝ отвори очите, каквото и да му струва.

Трийсет и пета глава

Тиболт

След като изпрати Елизабет с целувка, Тиболт се отпусна тежко на дивана едновременно изтощен и с огромно облекчение. Олекна му, понеже Елизабет му прости. Истинско чудо бе, че се беше помъчила да го разбере и да проследи сложното и объркано пътуване, довело го тук. Тя го прие, какъвто беше, а Логан бе смятал това за невъзможно.

Преди да си тръгне, тя го покани на вечеря и макар да прие охотно, той смяташе преди това да си почине. Не го ли направеше, надали щеше да има сили да води разговор.

Преди да легне да подремне обаче, трябваше да изведе Зевс поне за малко. Отиде на задната веранда и взе дъждобрана си. Зевс го последва навън, наблюдавайки го с интерес.

— Да, ще излизаме — потвърди Тиболт. — Само да се облека.

Зевс излая и подскочи развълнувано като сърничка. Изтича до вратата и пак се върни при Тиболт.

— Бързам колкото мога, спокойно.

Зевс продължи да обикаля и да подскача край него.

— Успокой се — нареди му Логан отново. Кучето впери в него умолителен поглед, но после неохотно седна.

Тиболт навлече дъждобрана си и ботуши и отвори мрежестата врата. Зевс изхвърча на дъжда и тутакси затъна в калта. За разлика от имота на бабчето, къщата на Тиболт беше на лек склон и водата се събираше на около четиристотин метра по-долу от нея. Горе Зевс се насочи към гората, после отново излезе на открито и заобиколи по алеята като вихър, подскачайки от радост. Тиболт се усмихна и си каза: «Прекрасно знам как се чувстваш!»