— Престани да го наричаш така! — кресна и той в отговор. — Ти не слушаш. Дори не се опитваш да вникнеш в думите ми!

— И защо да вниквам? Лъжеш ме от самото начало! Използваш ме от първия миг.

— Не съм те използвал — каза той, изпъна гръб и възвърна самообладанието си. — И не съм те лъгал за снимката. Просто не ти казах за нея, понеже не знаех как да го направя, без да ме помислиш за луд.

Тя вдигна ръце:

— Да не си посмял да обвиняваш мен за всичко! Ти ме излъга! Ти пазеше тайни от мен! Аз ти казах всичко! Отдадох ти сърцето си! Допуснах синът ми да се привърже към теб! — изкрещя Бет, но гласът ѝ се прекърши във вопъл и от очите ѝ бликнаха сълзи.

— Спах с теб, понеже те мислех за човек, на когото мога да имам доверие. Но вече знам, че не е така. Представяш ли си как се чувствам, след като вече знам, че всичко е било само театър?

— Моля те, Елизабет… — поде той тихо и нежно. — Бет… чуй ме.

— Не искам да слушам! Наслушах се на лъжи!

— Не се дръж така!

— Искаш да слушам ли? — кресна Бет. — Какво да слушам? Че си обсебен от една снимка и си дошъл да ме търсиш, понеже си бил убеден, че снимката те е закриляла? Това е налудничаво, а най-тревожното е, че дори не си даваш сметка колко откачено звучи обяснението ти!

Той впери поглед в нея и стисна здраво зъби.

Бет усети как тръпка разтърсва тялото ѝ. Беше приключила с това. И с него.

— Искам си я обратно — гневно заяви тя. — Искам снимката, която дадох на Дрейк.

Той не отговори, затова тя взе една малка саксия от дъската под прозореца и я запрати по него.

— Къде е? Дай ми я!

Логан се наведе, когато саксията прехвърча над главата му и се разби в стената отзад. За пръв път Зевс излая объркано.

— Не е твоя! — провикна се Бет.

Логан се изправи.

— Не е у мен.

— Къде е? — попита Елизабет.

Той забави отговора си.

— Дадох я на Бен — призна.

Тя присви очи.

— Излез.

Логан се поколеба, но накрая се запъти към вратата. Бет се отдръпна, за да не я доближава. Зевс гледаше ту Бет, ту Логан, докато накрая бавно пое след господаря си.

На вратата Логан се спря и се обърна към Елизабет:

— Кълна се в живота си, че не дойдох тук, за да се и влюбя в теб, нито за да те накарам да се влюбиш в мен. Но така се случи.

Тя го изгледа и изрече:

— Казах ти да си вървиш, при това съвсем сериозно.

Той се обърна и излезе навън в бурята.

Двайсет и девета глава

Тиболт

Тиболт не можеше да си представи, че ще се върне в къщата си. Искаше да е навън, не му се струваше редно да е на топло и на сухо. Искаше да се пречисти от стореното, от лъжите, които беше наговорил.

Тя имаше право: не се беше отнесъл честно с нея. Макар да беше оскърбен от някои неща, които му наговори Бет, и от нежеланието ѝ да го изслуша, тя имаше основание да се чувства предадена. Но как да ѝ го обясни? Той самият не проумяваше напълно защо е дошъл, колкото и да се мъчеше да облече мотивите си в думи. Разбираше защо тя тълкува действията му като постъпки на маниакален преследвач. Да, той наистина беше обсебен, но не в смисъла, в който си представяше тя.

Трябваше да ѝ каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба ѝ така или иначе щеше да го наеме.

Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да ѝ обясни, да ѝ разкаже всичко от самото начало.

Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.

Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.

Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.

Трийсета глава

Бет

Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба ѝ надникна вътре.

— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.

— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.

— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.

Бет кимна.

— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?

— Не, няма нищо такова.

— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.

— Не съм сигурна, че това може.

Баба ѝ се загледа през прозореца и въздъхна тежко.

— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.

Младата жена я изгледа с раздразнение:

— Благодаря ти за разбирането.

— Котенца и кленове — махна с ръка баба ѝ.

Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:

— Какво означава това?

— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.

— Не разбираш…

— Опитай да ми обясниш.

Бет вдигна поглед.

— Той ме е преследвал, бабо. Пет години! А после е прекосил пеша почти цялата страна, за да ме намери. Той е обсебен от мен.

Странно защо баба ѝ мълчеше.

— Защо не започнеш отначало? — предложи тя и седна на леглото на внучката си.

Бет не беше сигурна, че ѝ се говори за това, но прецени, че би било най-добре всичко да приключи. Разказа за посещението на Кийт в класната стая и през следващите двайсетина минути баба ѝ узна за внезапното ѝ тръгване от училището, за мъчителната ѝ несигурност и за сблъсъка ѝ с Логан. Когато разказът приключи, баба ѝ сключи ръце в скута си.

— Значи Тиболт призна, че снимката е била у него? Смънкал, че му била талисман и че е дошъл, понеже усещал, че ти дължи нещо, така ли?

— Горе-долу — кимна Бет.

— Какво е имал предвид с това, че си му била талисман?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Пет пари не давам, бабо. Цялата история е…, странна и зловеща. Защо му е да постъпва така?

Старата жена сключи вежди.

— Признавам, че звучи странно, но аз бих искала да разбера защо според него снимката му носи късмет!

— Какво значение има?

— Ти не си била на война — подчерта баба ѝ. — Не си преживяла нещата, които той е преживял. Може пък да казва истината.

— Една снимка не може да е талисман — свъси се Бет. — Това е налудничаво.

— Може би, обаче съм по-стара от теб и знам, че на война се случват странни неща. Войниците вярват във всякакви суеверия, пък и какво лошо има да си мислят, че нещо ги предпазва от беда?

Младата жена въздъхна шумно.

— Едно е да вярваш, но е съвсем различно една снимка да те обсеби и ти да тръгнеш да преследваш човека на нея.

Баба ѝ положи длан върху коляното ѝ.

— Всеки действа откачено понякога.

— Не чак толкова откачено — настоя на своето Бет. — Има нещо плашещо…

Баба ѝ помълча и накрая също въздъхна:

— Може би си права.

Бет се вгледа в лицето ѝ и неочаквано се почувства напълно изтощена.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще се обадиш ли на директора да го помолиш да докара Бен след училище? Не искам да шофираш в това време, а и аз не съм в състояние.

Трийсет и първа глава

Клейтън

Клейтън безуспешно опита да прекоси езерото, образувало се пред къщата на Бет, но ботите му затъваха в калта. Овладя импулса си да изригне поток от ругатни. Видя, че прозорецът до входната врата е отворен, и знаеше, че старата жена ще го чуе. Въпреки възрастта си тя имаше остър слух, а той никак не искаше да прави лошо впечатление. Тя и бездруго вече достатъчно го мразеше.

Качи се по стълбите и почука на вратата. Вътре някой се раздвижи, лицето на Бет се показа на прозореца и входната врата най-сетне се отвори.

— Кийт? Какво търсиш тук?

— Притеснявах се. Исках да проверя дали всичко е наред.

— Да, наред е — увери го тя.

— Той още ли е тук? Искаш ли да поговоря с него?

— Не, тръгна си. Не знам къде е.

Клейтън запристъпва от крак на крак, мъчейки се да си придаде разкаян вид:

— Съжалявам за всичко. Много ми е неприятно, че точно аз трябваше да ти кажа. Знам, че наистина го харесваше.

Тя кимна със стиснати устни.

— И не бъди твърде сурова към себе си. Както ти казах и по-рано, такива хора… умеят да се прикриват. Те са социопати, а ти просто няма как да се досетиш.

Бет скръсти ръце:

— Не ми се говори за това.

Клейтън вдигна ръце отбранително, съзнавайки, че трябва да отстъпи.

— Досетих се. Имаш право. Пък и не ми е работа, особено след като се държах така с теб преди. — Пъхна единия си палец в колана и се насили да се усмихне. — Просто исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм, благодаря.

Той се обърна да си ходи, но спря.

— Искам да ти кажа, че съдейки по онова, което ми е разказвал Бен, Тиболт явно е свестен човек.

Тя изненадано вдигна поглед.

— Държах да го знаеш, понеже ако нещата стояха другояче… ако нещо се беше случило с Бен, Тиболт щеше да проклина деня, в който се е родил. По-скоро бих умрял, отколкото да допусна нещо да се случи със сина ни. Знам, че и ти се чувстваш така. И точно затова си страхотна майка. Допускал съм много грешки през живота си, но едно от най-хубавите неща е, че поверих сина си на теб да го отгледаш.