Бет искаше да се махне, но просто нямаше сили помръдне.

— Замисли се: имал е твоя снимка и само заради нея е тръгнал пеша от другия край на страната. Не знам защо, но мога да предположа. Бил е обсебен от теб, макар още да не сте се познавали, както някои хора се вманиачават по филмови звезди. И какво прави Тиболт? Намира те, обаче не му е достатъчно само да те гледа отдалеч или да се запознае с теб. Вместо това той става част от живота ти, Бет. Така постъпват маниакалните преследвачи. — Кийт говореше спокойно и професионално, което само задълбочи още повече ужаса, плъзнал по вените на Бет.

— Съдейки по изражението ти, за теб това явно е новина. Чудиш се дали казвам истината, или лъжа, и знам, че не съм безукорен. Но те умолявам, Бет — попитай го за свое собствено добро. Мога да присъствам, ако искаш, мога и да изпратя друг полицай, ако предпочиташ. Или извикай приятелка, Мелъди например. Искам само да разбереш колко сериозна е тази история. Колко странна и… зловеща. Положението е опасно и настойчиво те приканвам да го проумееш.

Устните му бяха плътно стиснати, когато остави папката на съседния чин.

— Ето ти малко обща информация за Логан Тиболт. Нямах време да се ровя дълбоко и мога здравата да загазя, че ти показвам това, но понеже не знам какво още ти е наговорил… — Кийт замълча и отново вдигна поглед към нея. — Помисли над думите ми. И внимавай, ясно?

Двайсет и осма глава

Бет

Тя не виждаше почти нищо през предното стъкло, но този път не заради дъжда, а понеже не успяваше се съсредоточи. След като Кийт си тръгна, Бет запримигва объркано, вперила поглед в папката, мъчейки се да проумее какво ѝ наговори бившият ѝ съпруг.

Логан имаше снимката на Дрейк… Логан бил обсебен от нея… Логан решил да я издири… Логан я намерил.

Бет дишаше трудно и едва успя да отиде в кабинета на директора и да му каже, че се налага да се прибере у дома. Той хвърли само един поглед към лицето ѝ и се съгласи да я освободи, дори предложи да поеме класа ѝ следобед. Бет му каза, че баба ѝ ще прибере Бен след часовете.

Докато караше към къщи, мислите ѝ се лутаха из калейдоскопа от образи, звуци и миризми. Опита да се убеди, че Кийт лъже, търсеше някакво рационално обяснение на новината, която ѝ беше съобщил. Имаше такава вероятност, още повече, че вече я беше лъгал неведнъж… но пък сега изглеждаше толкова сериозен. По-скоро делови, отколкото лично ангажиран, освен това ѝ съобщи нещо, което лесно може да се провери. Знаеше, че тя ще попита Логан… всъщност той дори настоя Бет да направи точно това, следователно…

Бет стисна здраво волана, обзета от неистова нужда да поговори с Логан. Той щеше да изясни тази бъркотия. Трябваше да съумее да я изясни.

Пътят вече беше залят с вода от реката, но потънала в тревогите си, Бет го осъзна едва когато навлезе в нея. Тя рязко се наклони напред, когато колата почти спря. Край нея течеше река и Бет се уплаши, че двигателят ще блокира, но колата продължи да се носи още по-надълбоко, докато накрая се добра до една плитчина.

Когато стигна до къщата, Бет не беше сигурна какво точно изпитва. Чувстваше се гневна, предадена и манипулирана, а в следващия момент се опитваше да убеди сама себе си, че това не може да е вярно, че Кийт отново я е излъгал.

Докато караше по алеята, тя огледа мократа поляна за Логан.

Отпред, в ниската влажна мъгла различи светлините на дома. Зачуди се дали да не отиде да поговори с баба си, копнееше нейната ясна мисъл и здрав разум да изяснят всичко. Но когато забеляза, че в канцеларията свети и че вратата е открехната и подпряна, нещо я стисна за гърлото. Зави натам, като си повтаряше, че снимката не е у Логан, че всичко е огромна грешка. Колата заподскача по калните локви в проливния дъжд, с който чистачките не можеха да се справят. На верандата пред канцеларията с вирната глава лежеше Зевс.

Бет спря отпред и притича до верандата, а дъждовните капки жилеха лицето ѝ. Кучето се приближи и потри нос в ръката ѝ. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, където очакваше да завари Логан зад бюрото.

Но го нямаше. Вратата между канцеларията и кучкарника беше отворена. Елизабет се помъчи да се овладее и зачака насред канцеларията, докато в тъмния коридор се движеха някакви сенки. Искаше Логан да се появи на светло.

— Здравей, Елизабет — поздрави я той. — Не те очаквах толкова… — Млъкна. — Какво се е случило?

Тя го гледаше и усещаше, че чувствата ѝ ще изригнат всеки момент. Изведнъж устата ѝ пресъхна и тя не знаеше как да започне и какво да каже. Логан мълчеше, усетил взривоопасното ѝ състояние.

Тя затвори очи, готова всеки момент да заплаче, после предпазливо си пое дъх.

— Защо дойде в Хамптън? — попита най-накрая. — И този път искам да ми кажеш истината.

Той не помръдна.

— Казах ти истината — отговори.

— Цялата ли?

Той се поколеба за част от секундата, преди да отговори.

— Никога не съм те лъгал — отвърна тихо.

— Не те попитах това! — сряза го тя. — Попитах дали криеш нещо!

Той я изгледа изпитателно:

— Защо е всичко това?

— Няма значение! — Този път самата тя долови гнева в гласа си. — Искам само да знам защо дойде в Хамптън!

— Казах ти…

— Имаш ли моя снимка?

Логан не отговори.

— Отговори на въпроса ми! — Пристъпи към него и изрече думите ядно и отчетливо: — Имаш ли моя снимка?

Не беше сигурна каква реакция очакваше от него, но той само въздъхна тихо, без да трепне.

— Да.

— Снимката, която бях дала на Дрейк ли?

— Да — повтори той.

След този отговор целият ѝ свят започна да се руши сякаш с ефекта на доминото. Изведнъж всичко доби смисъл — как я гледаше той при първата им среща, причината да се съгласи да работи за толкова ниска надница, старанието му да се сближи с баба ѝ и с Бен, всичките онези приказки за съдбата…

Снимката беше у него. Беше дошъл в Хамптън, за да я намери. Беше я проследил като дивеч. Бет усети, че започва да се задъхва:

— О, боже!

— Не е каквото си мислиш…

Той протегна ръка към нея и тя разсеяно наблюдава как се приближава, преди да осъзнае какво се случва. Сепнато се дръпна, отчаяно се отдалечи от него. Всичко се оказа лъжа…

— Не ме докосвай!

— Елизабет…

— Казвам се Бет!

Тя изгледа Логан, все едно е непознат, и той свали ръката си. Заговори ѝ почти шепнешком:

— Мога да ти обясня…

— Какво да ми обясниш? — попита тя настойчиво. — Че си откраднал снимката от брат ми? Че идваш пеша от другия край на страната, за да ме намериш? Че си се влюбил в една снимка?

— Не беше така — поклати глава той.

Тя не го слушаше. Взираше се в него и се питаше дали изобщо нещо от думите му е било истина.

— Ти си ме преследвал… — изрече тя по-скоро на себе си. — Ти ме излъга. Използвал си ме.

— Не разбираш…

— Какво има да разбирам?

— Не съм откраднал снимката — каза той със спокоен и равен тон. — Намерих я в Кувейт и я сложих на таблото за съобщения, където смятах, че някой ще си я познае. Само че никой не я взе.

— И ти… си я прибра? — поклати невярващо глава тя. — Защо? Защото си имал някаква извратена представа за мен?

— Не — възрази той и за пръв път повиши тон. Това я сепна и забави мислите ѝ, но само за секунда. — Дойдох тук, защото ти го дължах.

— Как така си ми го дължал? — примигна тя. — Какво означава това?

— Тази снимка… ме спаси.

Бет го чу съвсем ясно, но не схвана думите му. Очакваше още обяснения и в последвалото мълчание чутото ѝ се стори… смразяващо. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха и тя отстъпи назад.

— Кой си ти? — изсъска тя. — Какво искаш от мен?

— Нищо не искам. И знаеш кой съм.

— Не, не знам! Нищо не знам за теб!

— Позволи ми да ти обясня…

— Обясни ми тогава защо, ако всичко това е толкова чисто и невинно, не ми каза за снимката веднага след като пристигна? — кресна тя и гласът ѝ отекна в стаята. Представяше си Дрейк и всякакви подробности от вечерта, когато беше направена снимката. Тя размаха пръст към него: — Защо не каза: «Намерих я в Ирак и реших, че сигурно си я искаш»? Защо не ми го каза, когато ти разказвах за Дрейк?

— Не знам…

— Снимката не е твоя, та да я държиш у себе си! Не го ли проумяваш? Не е твоя! Снимката беше за брат ми, не за теб! Беше негова и ти нямаш никакво право да я криеш от мен!

Гласът на Логан се разнесе почти като шепот:

— Не исках да те нараня.

Тя забоде поглед в него и силата на яростта ѝ го прониза.

— Цялата тази история е измама, нали? Намерил си снимката и си съчинил… някаква извратена фантазия, в която изпълняваш главната роля. Играел си си с мен още откакто се запознахме! Изчакал си известно време, за да разбереш какво трябва да направиш, та да реша, че си идеалният мъж за мен, и си го направил, понеже си обсебен и си си въобразявал, че ще ме измамиш да се влюбя в теб! — Видя как Логан трепна, оскърбен от думите ѝ, но продължи: — Планирал си го от самото начало! Това е извратено и нередно. Не мога да повярвам, че се хванах!

Логан леко се олюля, слисан от думите ѝ.

— Признавам, че исках да се запозная с теб — каза той, — но грешиш за причината. Не дойдох, за да те принудя с измама да се влюбиш в мен. Знам, че звучи налудничаво, но постепенно повярвах, че снимката ме предпазва от нещастия и че… кой знае как го дължа на теб, макар да не знаех какво означава това, нито какво ще излезе. Обаче не съм планирал нищо, преди да пристигна тук. Хванах се на работа в кучкарника и после просто се влюбих в теб.

Бет бавно поклати глава:

— Чуваш ли се изобщо какви ги говориш?

— Знаех, че няма да ми повярваш. И затова не ти казах…

— Да не си посмял да оправдаваш лъжите си! Оплел си се в някаква откачена фантасмагория и дори отказваш да го признаеш!