Каретата тръгна и Сабрина погледна нагоре към прозореца на стаята на дъщеря си. Белинда стоеше зад стъклото и държеше завесата. Сабрина вдигна ръка и й помаха за сбогом, фигурата на прозореца не показа, че е видяла жеста, а само пусна завесата да се върне на мястото си. Силна болка прониза Сабрина и тя премигна бързо, за да се отърси от сълзите, които изпълниха очите й. Тя отхвърли болката и чувството за вина, което бе дошло заедно с нея, и си наложи да не мисли за Белинда. В крайна сметка, тя вършеше майчинския си дълг към нея, като се опитваше да й осигури бъдещето.

А дали наистина беше така?

Докато оглеждаше красивото лице на спътничката си, Никълъс се питаше какво беше намислила тази жена. Изражението й беше спокойно, но той не бе пропуснал да забележи тревогата, която се бе появила за миг върху лицето й, докато тя бе гледала към прозореца на дъщеря си. Какво беше толкова важно, че можеше да откъсне една жена от детето й, което очевидно означаваше толкова много за нея? Той изпита завист, която незабавно бе последвана от временно съжаление. Какво ли щеше да бъде да обичаше собствения си син толкова много?

Разбира се, той обичаше Ерик по резервирания начин, по който един баща трябваше да обича децата си. Просто не беше прекарвал много време с него. Бе далеч от сина си, докато той растеше, и ако трябваше да бъде съвсем откровен, трябваше да си признае, че изобщо не познаваше сина си. Напоследък Никълъс сам се изненадваше колко много съжаляваше за това. Съжаляваше, че единствената причина двамата с Ерик да се разбират по-добре, отколкото той се беше разбирал с баща си, бе, че двамата се бяха превърнали в непознати един за друг.

Въпреки това Ерик беше добър син. Никълъс щеше да остави делата си в неговите ръце, без да изпита нито секунда съмнение, и мислено отбеляза, че ще трябва да изпрати на Ерик бележка, че е тръгнал на това неочаквано пътуване още когато стигнеха на доковете. През двете години, откакто Никълъс се бе завърнал в Англия, момчето не му беше дало повод за загриженост. Той си беше избрал повече от приемлива съпруга и не му беше създавал никакви неудобства. Ерик се отнасяше към баща си с уважение и никога не искаше нищо в замяна.

Освен тази молба Никълъс да поговори с лейди Станфорд. И докъде го беше довело това — до пътешествие бог знае къде с тази прекрасна жена, която очевидно притежаваше много по-силен дух, отколкото му се беше сторило първоначално. Той се питаше дали впечатлението му за нея не беше изцяло погрешно. Дали тя наистина не беше нещо повече от това, което показваше пред хората. Никълъс се усмихна на себе си и се отпусна в седалката. Щеше да има достатъчно време да открие това. Достатъчно време да разгадае тайните на бъдещата графиня Уайлдууд.

Трябваше да запомни да благодари на сина си, че му беше предоставил такава невероятна възможност. Въпреки че той всъщност правеше това заради сина си, за да компенсира онова, което не беше направил за него в миналото.

А дали наистина беше така?



Сабрина мина по трапа доста преди графа. По време на пътуването до пристанището тя беше решила да се държи любезно и учтиво с него, но нищо повече. Нито щеше да му каже къде отиваха, нито каква беше целта на това пътуване. Това решение й донесе малко удовлетворение. Ако той желаеше да получи някакви отговори, трябваше да си ги намери сам.

Тя хвърли поглед през рамо. Графът все още разговаряше с кочияша си; без съмнение, даваше на горкия човечец мъжки напътствия. Тази фраза все още глождеше съзнанието й. Поне неговият продължителен разговор й бе дал възможността да се качи на кораба преди него.

— Лейди Бри!

Сабрина се обърна рязко, когато чу радостния вик.

— Саймън! — Тя сграбчи ръцете на американеца в своите. Висок и здрав, въпреки няколкото сиви косъмчета, които се виждаха в кестенявата му коса, морякът я гледаше с изпълнени с радост очи.

— Добре дошли на борда на «Лейди Б».

— Саймън, това е прекрасно! Много се страхувах, че след всичките тези години в екипажа няма да имам нито един познат. — Тя наклони глава и го огледа критично. — Виждам, че си все така красив.

Саймън Макгрегър отметна глава назад и се разсмя.

— Радвам се да видя, че не си се променила. Нито пиперливият ти език, нито красивото ти лице. Много се радвам да те видя отново, момиче.

Сабрина присви закачливо очи.

— Последния път, когато те видях, беше решил да се откажеш от моряшкия живот и да се върнеш у дома при жена си и децата си; в Мейн, ако не се лъжа. Мислеше да ставаш рибар.

Едрият мъж сви рамене и в очите му заблестя весело пламъче.

— Когато реших да го направя, най-малките ми деца вече бяха пораснали. Жена ми пък реши, че повече й харесва да бъде омъжена за мен, докато ме няма, отколкото докато съм си вкъщи. Това че се виждаме само няколко пъти в годината прави и двама ни много по-щастливи, отколкото ако живеехме постоянно заедно.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Изобщо не си се променил. — Погледът й обходи кораба и екипажа. Сабрина изви врат, за да види зад Саймън. — Мат тук ли е?

— Капитанът трябваше да се погрижи за нещо в Париж. Ще го приберем след няколко седмици в Марсилия.

— О, боже! — Тя сви вежди в знак на разочарование и удивление.

— Но ти не се тревожи. Той много ще се зарадва, когато научи, че си на борда. Винаги е казвал, че ако някога ти се наложи, можеш да смяташ този кораб за свой.

— Мой?

— Може и така да се каже. — Саймън се ухили. — Капитанът говори доста за теб през всичките тези години. Винаги е твърдял, че някой ден отново ще се появиш. — Той се наведе напред и каза тихо в ухото й: — Той дори кръсти кораба «Лейди Б».

— Забелязах — отвърна тревожно тя.

— Това е голяма чест.

— Знам и благодаря за това, но… — Тя погледна зад себе си. Графът все още стоеше на дока и разговаряше с един моряк от екипажа. Сабрина нямаше много време. Тя кимна към кея. — Не пътувам сама.

Очите на Саймън се разшириха от изненада.

— Не бях чул, че си си намерила нов съпруг. — Той се намръщи. — Уилс трябваше да ми каже това, когато уреди пътуването ти. Смея да твърдя, че това няма да се хареса много на капитана. Е, какво пък, предполагам, че нищо не може да се направи.

— Саймън, аз не съм омъжена — каза остро тя. — Не си го помисляй нито за секунда. Лорд Уайлдууд ме придружава не по мое желание. Повярвай ми, не исках този човек да идва с мен, но изглежда, че за момента съм с вързани ръце. Имаш ли каюта, в която да го настаниш?

Саймън я заговори, но погледът му не изпускаше графа, който все още се намираше на кея.

— Имаме няколко каюти за пътници. Капитанът мислеше да направи този кораб само за транспорт на пътници. Имаме достатъчно място. — Той огледа внимателно Уайлдууд в продължение на няколко секунди. — Искаш ли да го изхвърля зад борда, когато излезем в открито море?

— За бога, не! — извика Сабрина. Тя погледна към графа и се усмихна. — Поне засега.

Саймън й отвърна с широка усмивка.

— Но мисля, че поне мога да направя пътуването му малко неудобно. Той е висок, едър мъж. Мисля, че имам каюта тъкмо за него — ако има желание да стои прав.

Сабрина се разсмя.

— Звучи чудесно. Саймън, при сегашното ми отношение към този господин, да го накараме да се чувства неудобно е напълно приемливо, дори прекрасно!

Уайлдууд тръгна към трапа. Сабрина осъзна, че все още не беше предупредила приятеля си.

— Той не знае нищо за миналото ми и не трябва да научи нищо. И ако се държа малко по-резервирано, отколкото сте свикнали да ме виждате, особено когато той е наблизо, моля те да не коментираш поведението ми.

Морякът я огледа изпитателно, но не каза нищо. Щеше да й се наложи да обясни някои неща на Саймън, а по-късно и на капитана му. Сабрина се питаше кога ли и графът щеше да настои да получи някои обяснения. Той се приближи до нея и тя въздъхна раздразнено.

Може би в крайна сметка щеше да бъде по-лесно да накара да го изхвърлят зад борда.

Никълъс огледа кораба и погледът му се спря върху лейди Станфорд, която говореше оживено с някакъв моряк. Тази жена беше истинска загадка. Той бе научил, че евентуалната крайна спирка на кораба беше Александрия. Каква работа можеше да има тя в Египет?

— Добре дошъл на борда, милорд — поздрави го едрият моряк с лек сарказъм в гласа. Никълъс присви леко очи. Господи! Този мъж беше американец! Той погледна нагоре към главната мачта и стисна зъби, когато забеляза знамето, което се вееше над нея. Целият проклет кораб беше американски! Тази жена го беше качила на борда на американски кораб, където денонощно щеше да бъде заобиколен от американци. Никълъс харесваше американците малко повече от французите. А той изобщо не обичаше французите.

Графът стисна зъби и се принуди да използва дипломатическите си умения. Нямаше смисъл да се държи враждебно с екипажа. Той вече започваше да подозира, че лейди Станфорд щеше да му създава достатъчно трудности. Никълъс погледна едрия моряк с нещо, което смяташе, че представлява учтива усмивка.

— Добър ден. Прекрасен кораб. — Той кимна одобрително.

— Да, «Лейди Б» е красив съд, в което ще се убедите сам. — Гордостта, която морякът изпитваше към кораба си, беше очевидна.

— Интересно име — каза замислено Никълъс. Това му напомняше за нещо. — На кого е кръстен?

Ъгълчетата на очите на моряка се набръчкаха и той се усмихна някак странно и самодоволно. Никълъс погледна към лейди Станфорд. Това, което забеляза в погледа й, не беше ли тревожен проблясък? Не, нямаше начин. Спокойният й поглед срещна очите му и тя му се усмихна отнесено. Сигурно беше сбъркал. Той, изглежда, често грешеше в преценките си по отношение на лейди Станфорд.

Американецът скръсти ръце на гърдите си и огледа изпитателно и нахално графа. Уайлдууд си наложи с усилие да задържи изражението си приятелско и добронамерено.