— Не забравяй, че когато се е омъжила за него, е била твърде млада. — Мат сви рамене. — Запознах се със Сабрина след смъртта на Станфорд. Наистина не знам какви са били чувствата й към него.

— Не знам как да й помогна — каза Никълъс и в гласа му се долови нотка на безпомощност. — Не знам как да се боря със спомена за един мъртъв съпруг. — Той хвърли един поглед на Сабрина, която стоеше неподвижно в позата на човек, на когото току-що са нанесли неочакван удар. — Какво да правя, Медисън?

Мат се втренчи в очите му в продължение на няколко секунди. Внезапно американецът кимна, сякаш беше открил онова, което бе търсил.

— Просто се погрижи за нея, Уайлдууд. — Той подаде писмото на Никълъс. — Погрижи се за нея.

По някакъв странен начин между тези двама мъже се бе породила някаква връзка. Въпреки своите различия и двамата обичаха силно една и съща жена. Никълъс бе изпълнен от чувство на благодарност — какъвто и да беше Медисън, с каквото и да се бе занимавал в миналото, графът не можеше да го вини за загрижеността му за Сабрина.

Медисън се отдалечи и Сабрина и Никълъс останаха сами край огъня. Той бе обзет от безпомощност, което му беше непознато чувство.

— Сабрина — започна той, като подбираше внимателно думите си, — мисля, че най-добре ще бъде да…

— Искам да тръгна — каза тя. — Искам да тръгна веднага.

Той усети облекчение.

— Разбира се, любов моя, можем да се върнем в Кайро при изгрев слънце и да се отправим към Лондон.

— Лондон? — Тя вдигна глава и погледът й срещна неговия. Очите му блестяха от… какво? Болка? Мъка? Гняв? — Не мога да се върна в Лондон все още. Не и без златото. Искам да го намеря тази нощ. Веднага.

— И дума да не става — отвърна нетърпеливо той. — Ти преживя голямо изпитание и аз…

— Точно затова искам да тръгна веднага. Той може би не е единственият, който знае за златото. — В гласа й се долавяше раздразнение. — Ако ти не искаш да дойдеш с мен, ще тръгна сама.

— Няма да го направиш — повиши глас Никълъс. — Пълен идиотизъм ще бъде да тръгнеш сама през пустинята нощем.

Тя го изгледа ядосано.

— Е, не се колебай да прибавиш това към списъка с глупавите ми постъпки. С теб или без теб, аз ще тръгна. Тази нощ.

Той се вбеси. Единственото нещо, което искаше, е да я защитава и да се грижи за него. Единственото нещо, което тя искаше, беше неговата помощ в това налудничаво начинание. Не му беше в характера да се държи толкова безразсъдно. Той нямаше да тръгне, без да мисли, посред нощ. Не като… Никълъс присви очи.

— Предполагам, че Станфорд не би се поколебал да се съгласи с намеренията ти?

— Джак? — попита тя изненадано. — Какво общо има той с това?

— О, хайде, Сабрина. — Нетърпението увеличаваше раздразнението му. — Много добре осъзнавам различията между мен и Станфорд. Той беше много известен с поведението си. С дръзките си постъпки.

— Джак е мъртъв и заровен — каза тихо тя.

— Мъртъв може би, но дали наистина е заровен?

— Да. — Тя се обърна бързо встрани, сякаш искаше да сложи край на този разговор, но Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Той се втренчи в смарагдовозелените й очи, които го гледаха предизвикателно.

— Чуй ме. Участвал съм в прекалено много от онези неща, които сестра ми нарича приключения. И те често не са много приятни, както тази нощ. Рискувал съм живота си и живота на другарите си, но никога без причина. Заради страната си, заради честта си. Смелостта ми, дори дързостта ми, никога не е била поставяна под съмнение. Аз се различавам от Станфорд както денят от нощта. Не мога да се сравнявам с него. Само се надявам, че ще можеш да го оставиш в миналото. Че някой ден ще можеш да ме обичаш така, както си обичала него.

— Не.

Той се почувства, сякаш бяха забили кама в сърцето му. От тревога ръцете му стиснаха по-силно раменете й. Тя се намръщи от болка и Никълъс побърза да я пусне.

— Разбирам — каза тихо той. Сабрина въздъхна.

— Не, Никълъс, не разбираш. Нищо не разбираш. Когато се омъжих за Джак, бях на седемнадесет и току-що бях завършила училище. Той беше весел, красив и романтичен. Обичах го с цялата страст на едно дете. — В думите й се долови горчивина и тъга. — Но дори децата трябва да пораснат. Само че той никога не порасна. Ние живеехме от един купон за друг и никога не се тревожехме за нещо друго, освен коя покана да приемем и каква рокля да облека. Беше много забавно.

— Не разбирам — каза объркано Никълъс. Сабрина се разсмя.

— Естествено, че не разбираш. Никой не може да го разбере. Това не беше начинът, по който трябваше да живея живота си. Беше един красив сън, но не беше реалност. И все пак не исках той да умре. Никога не съм искала той да умре.

— Бри, ти не си виновна за неговата смърт.

— Знам. — Тя млъкна и на него му се прииска да я прегърне. След малко тя вдигна очи и му се усмихна. — Благодаря. — След това заговори делово. — Да тръгваме. Ако тръгнем веднага, сигурно ще успеем да се върнем преди изгрева.

Той се втренчи безмълвно в нея. Как беше възможно тази жена да променя с такава лекота един сериозен разговор? Дали изобщо някога щеше да се вслуша в думите му?

— Сабрина, мисля, че се изразих достатъчно ясно по този въпрос. Няма да ходим никъде тази нощ.

— Аз също се изразих достатъчно ясно. Аз отивам, дори ако трябва да тръгна сама.

— Не можеш да отидеш сама — заяви твърдо той, раздразнен от упорството й.

Тя отстъпи крачка назад и сложи ръце на хълбоците си.

— Защо?

— Защо ли? Защото е изключително опасно да пътуваш сама из пустинята.

— Ха! През последните няколко дни ме отвлякоха обирджии на гробници, а някакъв мой полудял отхвърлен ухажор ме държа на мушка. Предполагам, че повече не може да се случи кой знае какво. Не се страхувам от онова, което се крие в пустинята или в нощта.

— Ставаш смешна.

— Така ли? — каза остро тя — И сигурно освен това съм глупава?

— Меко казано.

— Не ме интересува — повиши глас Сабрина.

— Мен обаче ме интересува — заяви Никълъс, който също бе повишил глас.

— Защо?

— Защото не искам да ти се случи нищо лошо.

— Защо? — изкрещя Сабрина.

— По дяволите, Сабрина, ти си ми жена.

— Мисля, че от това няма да спечеля нищо. — Тя го гледаше яростно. — Ти ще ме захвърлиш още щом се върнем в Лондон.

— Да те захвърля? — Как, по дяволите, работеше мозъкът на тази жена? — Никога не бих те захвърлил.

— Защо?

— Защото те обичам! — изрева той в тъмнината.

— И откъде знаеш? — попита презрително Сабрина. — Ти си изричал тези думи толкова много пъти, на толкова много жени. Какво изобщо можеш да знаеш за любовта?

— Какво знам за любовта ли? — Той я сграбчи за ръцете и я придърпа към себе си. — Знам, че когато за първи път те видях в прегръдките на Медисън, ми се искаше да го разкъсам с голи ръце. Знам, че когато се върнах, след като бяхме намерили конете и не те намерих в лагера, сърцето ми спря да бие от страх какво може да се е случило с теб. И знам, че когато Чатсуърт насочи пистолета си към теб, аз осъзнах, че без теб животът ми е безсмислен.

— А как си мислиш, че се почувствах аз, когато проклетият пистолет гръмна и не знаех дали си жив, или мъртъв?

— Как?

— Щях да умра, ако ти беше убит. — Тя говореше високо и уверено. — По дяволите, аз също те обичам.

Той я разтърси силно, сякаш искаше да я принуди да му даде отговора, който толкова много искаше да знае.

— Ами Станфорд?

Тя се изтръгна от ръцете му.

— Той е мъртъв! Мъртъв и погребан! И сега знам нещо, което знаех от самото начало, но никога не съм го изричала на глас дори пред самата себе си. Самата мисъл беше грешна, нелоялна и безчестна. Но истината е, че аз никога, никога не съм го обичала и… — тя млъкна, сякаш бе изненадана от собствените си думи — винаги съм обичала теб.

Погледите им се срещнаха Никълъс се ухили бавно и й подаде ръка. Тя я пое. През пръстите им премина искра. Миг по-късно тя се озова в прегръдките му.

Устните му се впиха жадно в нейните. Той я вдигна на ръце и я понесе към палатката си. Ръцете й се увиха около врата му.

Когато влязоха в палатката, Никълъс я пусна и тя застана права пред него. Обзет от неудържимо желание, той разкъса дрехите й и ги захвърли. Тялото й се притисна в неговото.

Сабрина прокара пръсти през косата му и придърпа главата му надолу, за да го целуне жадно, сякаш се опитваше да му отнеме дъха.

Едната му ръка я придържаше през гърба, а другата притискаше задника й. Сабрина усещаше как твърдият му като стомана член пулсира срещу стомаха й.

Те се отпуснаха на колене на земята. Тя прокара устни по брадичката му към извивката на врата му. Никълъс изстена, когато прокара език по вдлъбнатината в основата на врата му. Сабрина попиваше вкуса му, вкуса на топлина и сол. Тя се потапяше в морето на удоволствието, което й доставяше допирът на пръстите му.

Той се отдръпна и на свой ред впи устни в нейните, сякаш искаше да й покаже, че му принадлежи. Нетърпеливите му ръце започнаха да се плъзгат от двете страни на тялото й, докато не докоснаха гърдите й. Тя имаше чувството, че ще се стопи от топлината им. Сабрина изстена и отметна глава назад, изви врат и издаде гърди напред, сякаш предлагаше дар на някакъв езически бог. Той обхвана гърдите й с ръце и се наведе да вкуси първо едната, а след това и другата, оставяйки я задъхана от желание.

Никълъс я положи по гръб върху одеялата и захвърлените дрехи. Той започна да целува долината между гърдите й и устните му се плъзгаха все по-надолу и по-надолу, по плоския й стомах, още по-надолу, докато пръстите му не разделиха копринените й гънки и езикът му не заигра с пъпката на страстта й. Тя подскочи и сграбчи раменете му. Сабрина никога не беше изпитвала толкова прелестно усещане, такъв сладък грях, който пулсираше под допира на Никълъс до всички точки на тялото й.