— Както вече казах, това се случи преди двадесет години, през 1798. Войската на Наполеон беше в Египет. От Франция отпътува кораб, натоварен със златото за заплатите на войниците и с пари за други разходи. Корабът така и не стигна до Египет, тъй като бе потопен от един от нашите бойни кораби. Според разказите, офицерите успели да спасят златото, преди корабът да потъне, и го скрили. Най-вероятно са го заровили. Сигурно са възнамерявали да се върнат и да го приберат за себе си. — Той огледа останалите трима играчи с изражението на човек, който е успял да привлече вниманието на публиката. — А вие, скъпа моя — той направи пауза, за да увеличи драматизма, — вие знаете къде се намира златото.

— Аз ли? — разсмя се Сабрина. — И откъде мога да знам къде е скрито френското злато в Египет?

— Да, наистина, Елдридж. — Конъли се намръщи. — Откъде лейди Станфорд може да знае това?

— Знае, защото… — Блясъкът в очите на Елдридж допълваше триумфалната нотка в гласа му. — Вашият съпруг спечели тази информация по време на една игра на карти.

— Джак? — Сабрина се втренчи недоверчиво в лорда. — Кога?

— Беше няколко години преди смъртта му. — Елдридж се изчерви, тъй като очевидно му беше неудобно да говори за смъртта на съпруга й. — Ако не ме лъже паметта, играта се състоя в този клуб; който е и мой, както добре знаете. Някой на неговата маса заложи писмо, в което твърдеше, че съдържа информация за местонахождението на френското съкровище. Струва ми се, каза, че го е получил от някакъв френски моряк. — Той млъкна и присви замислено вежди. — А може и да е бил французин, който живее в Англия. Както и да е, всички си помислиха, че това е една невероятна шега. — Той огледа мъжете край масата, сякаш споделяше с тях някаква мъжка тайна. — Знаете как стават такива неща. Станфорд спечели играта. Всички предполагаха, че писмото е фалшиво. Станфорд дори се шегуваше с това. — Той се обърна към Сабрина и се намръщи. — Вие не знаехте ли за това, скъпа?

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Историята ми се струва смътно позната, но… — Тя сви рамене като някаква безпомощна женичка. — Наистина не знам какво е станало с това загадъчно писмо. И въпреки че идеята за скрито съкровище е интересна, тя е твърде смътна, за да я обсъждаме. — Тя хвърли една ослепителна усмивка на тримата мъже край масата. — Продължаваме ли да играем, милорди?

Мъжете се върнаха към играта и Сабрина се присъедини към тях, като проявяваше скромен ентусиазъм. Умът й обаче не беше концентриран върху картите.

Информация за скрито съкровище. Самата мисъл за това я изпълваше с енергия, каквато не бе очаквала да почувства отново някога. Копнежът за търсене на приключения, който бе погребала преди толкова много години отново надигна глава.

Ако такова писмо наистина съществуваше, то щеше да се окаже отговорът на финансовите й проблеми. Самото търсене щеше да й позволи да задоволи една нужда, която не бе осъзнавала, че все още изпитва.

Сабрина взе решение за част от секундата — когато се прибереше у дома, щеше да намери писмото, дори ако й се наложеше да маха тухлите от стените една по една. И когато го намереше, въпреки трудностите и пречките, щеше да се отправи към Египет.

И нямаше да позволи абсолютно нищо да й се изпречи на пътя.

Глава втора

Белинда се носеше по коридора и краката й едва докосваха пода. Това беше една изключителна сутрин, последвала една изключителна вечер, която беше прекарала с един прекрасен мъж. Ерик бе всичко онова, за което някога беше мечтала, и тя всеки ден благодареше на звездите, че майка й беше позволила сама да си избере съпруг, вместо да уреди брака й.

Миналата вечер бащата на Ерик бе казал, че ще публикува обява за брака им в «Таймс» в началото на следващата седмица. Тази мисъл я изпълваше с вълнение.

Скоро сватбата им щеше да бъде обявена официално и всички щяха да разберат за нея.

Белинда се приближи до вратата на стаята на майка си и почука леко. Никакъв отговор. Тя почука още веднъж, този път по-силно. Отново никакъв отговор. Момичето натисна леко вратата и я отвори.

Стаята беше подредена. Всичко си беше на мястото. Върху стола не се виждаше захвърлена балната рокля на майка й от миналата вечер. Върху шкафа нямаше захвърлени бижута. По пода не бяха пръснати чорапи. В едно обикновено домакинство за всичко това щеше да се грижи прислужницата. Но майката на Белинда имаше склонността да освобождава прислужницата си веднага след като й помогнеше да свали роклята, която си беше избрала за съответната вечер. Тя твърдеше, че незабавното уединение си струвало неудобството да чака до сутринта стаята й да бъде приведена в ред.

Белинда се огледа. Онова, което я притесняваше най-много, беше леглото на майка й. То беше оправено, сякаш обитателката на стаята се беше приготвила да си легне. Точно както беше изглеждало, когато тя бе пожелала лека нощ на майка си. Очевидно никой не беше спал в него миналата нощ.

Къде беше майка й? И ако не беше спала тук тази нощ, то къде беше спала? Тя бе изглеждала малко угрижена на приема, но Белинда не беше обърнала внимание на това; майка й обикновено се държеше резервирано на публични места. Момичето се намръщи, излезе от спалнята и тръгна по коридора, като мина край съседната стая, която някога бе спалнята на баща й. Тя хвърли бегъл поглед към отворената врата и онова, което видя, я накара да застине на мястото си.

Стаята изглеждаше, сякаш през нея беше преминала опустошителна буря. Всички чекмеджета бяха отворени, някои дори бяха издърпани изцяло от шкафовете, след което са били захвърлени в безпорядък на пода. Дрехи бяха натрупани на огромни камари. Вратите на гардероба зееха широко отворени, а съдържанието му беше пръснато из цялата стая. Дори пухеното легло и матракът лежаха на пода.

Какво ставаше тук? Да не би да ги бяха обрали? Белинда бе обзета от страх. Тя тръгна бързо по коридора, спусна се почти тичешком по стълбите и спря пред вратата на библиотеката на майка си. Тя се поколеба за миг; в крайна сметка, това беше личното убежище на майка й. Момичето си пое дъх, изправи гръб и отвори вратата.

И тук гледката не беше по-различна отколкото в спалнята на баща й. Помещението изглеждаше така, сякаш някаква гигантска ръка го беше хванала, разтърсила и захвърлила. Половината от полиците бяха празни. Килимът беше покрит с книги, натрупани на неправилни камари. Хартии осейваха цялата стая.

Майка й седеше върху бюрото в средата на цялата тази бъркотия. Тя все още беше облечена в роклята, която бе носила на приема предишната вечер. Белинда присви озадачено очи и се вгледа в майка си, която нетърпеливо прелистваше някаква книга. Когато прехвърли страниците, тя сграбчи томчето и го разтърси силно. Момичето не можа да различи думите, които майка й измърмори, но беше очевидно, че тя е раздразнена. Майка й захвърли книгата зад себе си и избра друга.

— Мамо, какво се е случило тук? Какво правиш?

Сабрина погледна към дъщеря си и на лицето й се изписа изненада. Тя сбърчи нос в жест, който бе покорил много мъже, но нямаше никакъв ефект върху дъщеря й.

— Пролетно почистване?

Белинда въздъхна раздразнено. Тя беше една от малкото хора, които познаваха уникалното чувство за хумор на майка й и начина, по който тя гледаше на живота. Обикновено Белинда оценяваше това качество, въпреки че го намираше за доста озадачаващо. Но не и днес.

— Майко, искам да знам какво правиш. И защо си обърнала две стаи с главата надолу. — Тя огледа остро майка си. — Нали са само две?

Сабрина повдигна вежди и се усмихна. Тя скочи от бюрото и изтупа някаква паяжина, която беше залепнала за роклята й.

— Да, скъпа, само две са. Но не мога да гарантирам, че няма да станат повече.

— Защо? — изплака Белинда и я попита за трети път: — Какво правиш?

Сабрина махна неопределено.

— Търся нещо, което очевидно не е било поставено на мястото си. Или е било добре скрито — добави шепнешком тя.

— Е, надявам се да го намериш, преди да срутиш къщата върху главите ни.

Сабрина я стрелна с поглед и момичето почувства стягане в стомаха, което й показа, че беше прекрачила границата на отношенията между майка и дъщеря.

Майка й заговори тихо и спокойно и от това буцата в стомаха на момичето стана още по-твърда.

— Белинда, преди всичко това е моят дом и ако пожелая да го срутя, ще го направя. И, второ, аз съм твоя майка, а не ти моя и не желая да се обръщаш към мен, сякаш сме си разменили местата.

— О, мамо, знам това и ужасно съжалявам. — Очите на Белинда се насълзиха. — Просто като видях стаята горе, а сега и това тук, а и ти не си спала в леглото си…

— Всичко е наред, скъпа. — Сабрина отиде до дъщеря си и я прегърна. След това нежно започна да я насочва към вратата. — Няма за какво да се тревожиш. Все пак трябва да знаеш, че може да се наложи да напусна Лондон за известно време.

Белинда подскочи от изненада и тревога.

— Какво искаш да кажеш? Къде ще ходиш?

— О, тук-там. Ще посетя някои приятели, ще разглеждам забележителности, ще се погрижа за една дреболия — отвърна Сабрина, като заобикаляше прекия отговор на въпроса на дъщеря си, без да престава да я тика към вратата. — Наистина няма за какво да се тревожиш. Въпреки че не й личи, майка ти е способна да се грижи сама за себе си.

Двете застанаха една срещу друга в рамката на вратата.

— Ти си върши твоята работа и не се притеснявай за мен. Просто насочи вниманието си към онзи очарователен младеж и прекрасния живот, който ви очаква. — Сабрина се отдръпна и побутна леко дъщеря си в коридора. — Аз още не съм свършила тук, така че ще продължим този разговор по-късно. Приятен ден.

Вратата се затвори тихо, но твърдо пред лицето на момичето. За миг тя не можа да направи нищо, освен да стои и да гледа втренчено. Озадачена, тя се замисли над думите на майка си. Те бяха просто безсмислени.