— Време е да се разделяме. Наспи се и си почини хубаво, Паргалъ. И ние ще направим така. Аллах да те дари с мир!

Ибрахим се поклони и остана така, докато падишахът се оттегли в стаята си. Сетне по навик се отправи към стаята точно отсреща. Нощем, когато работеха до късно върху военните планове, когато обсъждаха световната обстановка, той преспиваше все там.

Прислужниците му отвориха вратата. Влезе вътре. Вратата зад гърба му се захлопна. Ибрахим тръгна право към прозореца отсреща. Не можеше да се насити на бялата кула, която се извисяваше над мрачното тъмно море като изваяна от слонова кост и той ѝ се наслаждаваше оттук в захлас.

Взираше се навън, а душата му се изпълваше с радост. По четирите краища на кулата пламтяха големи огньове. Червените им отблясъци танцуваха по бялата стена. Веднъж беше казал, че му става тъжно, като гледа как мракът поглъща красотата на бялата кула.

— Щом е така — беше откликнал падишахът, — през нощите, когато ще ни гостуваш, ние ще заповядваме върху нея да се палят огньове, както правите вие по скалите на Парга.

— Сюлейман! — обзет от щастие, промълви Ибрахим. — Още не си го забравил!

Остана да съзерцава танца на пламъците. Сетне се изтегна в леглото. Толкова много неща кипяха в главата му, че се зачуди за кое по-напред да си помисли. Спомни си, че когато преди малко заговори за похода към Италия, Сюлейман каза: „Остави! Не тази вечер! Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!“. „Не тази вечер! — промърмори си сам. — Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!“

Чувствата му бяха съвсем объркани. Съвестта и умът — също.

Не се възпротиви на съня. Затвори натежалите си клепачи. Изведнъж се появи малко момченце. Размахало дървения си меч, възседнало дървения си кон от дръжката на една лопата, то тичаше лудешки из зелените морави. И в същото време това момче викаше: „Препускай, Буцефал! Лети към страните, където изгрява слънцето! Не спирай! Препускай, дий, лети, Буцефал, полети с Александър!“.

После дочу нежен глас: „Жюстиниен! Не се отдалечавай много, сине…“.

Беше майката на този Александър с дървения кон. Момчето обърна глава натам:

— Дий, Буцефал, дий…

Усети някакъв полъх върху лицето си. „Господи — си каза, — не искам да се събуждам от този красив сън. Може би този полъх беше насън? Не се ли надбягваше с вятъра върху своя дървен кон? Сигурно беше полъхът на вятъра.

После през лицето му премина още един полъх. Още един. И още един…

Усети и допир. „Събуди се, Александър! — изкрещя душата му. — Стани! Капан!“

Късно! Много късно! Отвори очи, зелените морави на Парга изчезнаха. Помислил бе за полъх на вятъра дъха на седмината мъже. Обзе го ужас, опита се да стане. Четиринадесет яки ръце го блъснаха върху леглото. Хванаха го за ръцете, за краката.

Тогава видя смазаното въже. Кара Али с черното лице се опитваше да прекара примката през главата му.

— Сюлеймааааан!

Беше ли извикал наистина? Беше ли издал звук? Не знаеше.

— Нали бяхме приятели! Повелителю! Нали бях твоят любимец!?

Мяташе се, не оставяше време на палачите си. Така или иначе жертвата им се беше събудила.

— Умри! — изхриптя единият от тях. — Млъкни и умри!

Ибрахим изведнъж си даде сметка, че няма никакъв смисъл да се бори за живот. Защо трябваше да се спасява? Къде щеше да избяга? Парга беше толкова далече! И при кого щеше да се скрие? Същият този приятел, който преди малко му рецитираше Приятелят отрова сладка да ни поднесе, ще я изпием!, му беше издал смъртна присъда!

Силите го напуснаха. Усети как му нахлузиха примката през главата. Седем мъже започнаха да я стягат. Почувства я в основата на тила си. Вече не му оставаше и един сантиметър разстояние между живота и смъртта. Дишането му щеше да прекъсне, вратът му — да се счупи, и всичко щеше да се свърши.

Пред очите му взе да притъмнява, а в съзнанието му изплува отвратителният образ на сатаната. Дали и Искендер Челеби беше усетил как дробът му се пръсва заради липсата на въздух?

Сатаната се кискаше с все гърло.

„Дойдох да те взема! — изсъска с изплезен език. — Хайде, побързай! Адът те чака!“

С последни усилия изтри от съзнанието си това червено привидение. „Не трябва да умираш с тази картина, Паргалъ!“ — каза си с последните искрици на разума. Пред очите му се мерна Ферахшад. После — Карадут. Мухсине. Неземната красавица Мухсине! Хатидже. Несретната Хатидже! Хатидже, която си мислеше, че се е влюбил в нея, която така и не разбра, че това беше само любовна страст. Изплува Дилшад. Другите му деца… Мехмед шах, Фюлане, султанката. После всичко изчезна. Настъпи черен мрак. Боже мой! Някой пееше песен някъде. Псалм!


Знам, там ангели ме чакат.

Всяка вечер аз се моля,

Бог в съня ми се усмихва.

Моля се: Вземи ме в Рая!

„Велики Исусе!.. Това е майка ми…“ Ибрахим се опита да извика. Издаде само хрип. Но в съзнанието си знаеше какво говори: „Мамо, красива моя мамо! Виж какво направиха с твоя малък Паргалъ!“.


* * *

Мракът все повече се сгъстяваше. Хатидже не можеше да си спомни кога пропадна тук. В тази непрогледна тъмнина и времето, и пространството бяха изчезнали. Само долавяше, че някъде отпред, в далечината, проблясваше пламък. Не е ли било все така? При всяко пропадане в този безкраен мрак не изпадаше ли в ужас, щом забележеше онова червено петно. Там беше адът.

Единственото нещо, което знаеше Хатидже, бе това, че се намира някъде между ада и рая. Но къде беше раят?

Накъде щеше да тича, къде щеше да бяга? Къде беше твоят рай, безкрайните градини? Къде беше светлината?

„Няма!“ — обади се изведнъж някакъв глас.

„Кой е? Кой ми го казва?“

„Няма рай, Хатидже!“ — изсъска този път гласът.

Огледа се — никого не видя. И без това поради липсата на въздух не се и надяваше да види. Кого можеше да види в тази тъмница?

„Лъжеш! — опълчи се с гняв. — Трябва да има рай! Обещаният рай!“

В главата ѝ звукът прерасна в зловещ смях. В кикот на змия:

„Няма го твоят рай, Хатидже!“

Ето, това беше!

Тя беше прокълната. За нея нямаше рай. Не е имало. Нямаше и да има.

— Но защо? — изстена. — Какво съм съгрешила? Защо съдбата ме е осъдила да нямам рай?

Чакаше отговор. Нямаше.

— Казвай! — настоя пред змията, защото знаеше, че стои навита на кълбо някъде в главата ѝ. — Какъв грях съм извършила? Защо съм осъдена да няма рай за мен?

Отговорът беше пълно мълчание.

Продължи да пада, да се претъркаля и премята.

Падане ли беше? Хатидже не беше много сигурна. Спомни си, че се чувстваше по същия начин през нощта, когато мъжът с ръцете-паяци влезе в брачната стая и тя пропадна в бездънната мрачна пропаст. Не падаше, летеше. Или може би плуваше. Откъде да знае, нямаше нито багри, нито форми. Беше само едно усещане. Толкоз.

— Удушили са го!

По дяволите! Това беше друг глас.

— Стегнали яко врата на Ибрахим паша…

И това беше друг глас.

— Седем палачи се нахвърлили като един и удушили Макбул паша.

— Макбул ли? Той вече е Мактул[42] паша!

Дали се беше разплакала? Не помнеше. Дали беше изпищяла? Не знаеше. Дали беше отправяла молитви? Не мислеше.

— На пашата му отсекли главата!

Аллах! Не искаше да чува тези гласове. Извика: „Затвори си очите, Хатидже! Запуши си и ушите. Не гледай!“

Не виждаше нищо в мрака, но тези гласове, тези проклети гласове!

„Запуши си и ушите!“

Но нито ушите ѝ чуваха заповедта, нито гласовете, които ѝ крещяха и я разпитваха:

„Не си ли прокълната! Не се ли срина? Не се ли побърка? Не прокле ли батко си Сюлейман, който издаде заповедта да го удушат и да му отрежат главата? Ами онази московчанка, така наречената Хюрем?“

„Не знам, не знам! — извика Хатидже. — По дяволите! Не знам! Нищо не си спомням. Не мога да си спомня дори, че душата ми изгоря!“

Дали не се беше заблудила? Пламнаха ли наистина душата ѝ и сърцето, като чу, че са му отсекли главата? Проклетото ѝ сърце, на камък ли се беше превърнало?

Ибрахим не беше влюбен в нея. Но нека, поне се показваше като такъв, известно време я накара да му повярва…

Той беше мамил Хатидже. Кой знае колко пъти. С колко жени… Нека. Нали ѝ беше дал три деца. Години наред бяха делили едно легло, когато заминаваше на война, тя по цели месеци беше копняла за него. Нали Паргалъ ѝ целува ръцете и плака, когато Хатидже извади на бял свят тайната дъщеря Дилшад от неговата тайна любов. Нали беше неин до края. Той беше нейният съпруг. Той беше мъжът, който прие да я вземе за своя законна жена.

Не трябваше ли Хатидже да пламне и да изгори, когато чу, че са устроили капан на Ибрахим, че е умрял, че е убит? Тя обаче не усети нищо подобно. Само пропадна в тази мрачна бездна. Толкоз. Летеше из мрака. Плуваше. Очакваше някъде в далечината да се появят червените пламъци на ада. За Хатидже нямаше рай. Нямаше къде другаде да отиде, освен в ада.

— Султанке!

Кой е? Познаваше този глас, но не виждаше човека.

— Аз съм. Джевахир.

— Господи! Къде си?

— Тук съм, султанке. В рая. Чакам те.

— За мен няма рай, Джевахир!

Мракът я притискаше отвред все повече и повече.

— Забрави ли? — попита невероятно топъл глас, като сън. — Забрави ли легендата за Бялата роза, красива моя султанке? И Славеят, който, воден от желание да докаже колко е предана любовта му, забил в гърдите си острия шип на Розата…