— Моят повелител си знае най-добре, но да се навежда и изправя с пълен корем…

— И аз така си мислех! — отвърна Сюлейман. — Да хапнем по нещо, а като се върнем от намаза, тогава да седнем на трапезата, да си направим обредната вечеря преди лягане.

Казано — сторено. По време на намаза Ибрахим беше от дясната страна на падишаха. А отляво — Айяз паша. „Как ли гледа този човек?“ — попита се Ибрахим. Винаги му се чудеше. Когато и да си спреше погледа върху него, очите на Айяз паша бяха все затворени. Не ги отвори и през целия намаз.

Нещо се блъсна в десния му лакът и той трепна. Беше Рюстем. Бъдещият зет паша. Бъдещият съпруг на Михримах, който, щом я видеше, се чудеше накъде да побегне. Любимецът на Хюрем! „Проклетник!“ — изруга наум Ибрахим. Тоя, куцият, непрекъснато се блъскаше в лакътя му, сякаш нарочно, за да му припомня съществуването си.

Паргалъ заби рязко лакът в гърдите му. И както си мълвеше молитвата, само позасили леко шепота си. С това му казваше: „Стига си ме блъскал бе, човек!“ Рюстем обаче въобще не реагираше. При всяко навеждане, за да си стигне коленете, той се накланяше наляво и го блъскаше. „Този човек ме отвращава! Как ще живея редом до него? Как ще издържа да го виждам — този никаквец! — всеки ден? Вместо да ставаш съпруг на Михримах, по-добре да беше пукнал, Рюстем, въшльо такъв!“

Насочи вниманието си към падишаха. Остарява… Засмя се наум. „Да не мислиш, че ти пък си стоиш на едно място? На едни години сте. И ти остаряваш, Паргалъ!“

Можеше обаче да се закълне, че изглежда по-млад от Сюлейман. Първо, раменете му още бяха изправени. Нямаше под очите увиснали до бузите торбички. В брадата му не се виждаше бял косъм. А и косата, и брадата на падишаха вече бяха посивели.

„Ето на, отговорностите пред Османската империя го състаряват така, преждевременно!“ — обади се вътрешният му глас.

„Я се разкарай! — скастри го той. — Само Сюлейман ли отговаря за делата на Османската империя? Целият товар лежи на моите плещи. Не държавата го съсипва него, а бръщолевиците на жена му Хюрем. Тя сигурно непрекъснато му яде главата да не оставя трона на Мустафа.“

Настъпи моментът да седнат върху килимчетата си и да се помолят. Това беше най-приятната част от намаза. От навеждането и изправянето, от продължителното стоене на колене, те ги заболяваха и само по този начин можеха да ги облекчат.

Седнал с кръстосани крака, той се молеше, както си знаеше: „Господи, не ме лишавай от твоята помощ. Велики Исусе, на теб се уповавах, на теб се доверявах, не спирай да ме даряваш с чудесата си, както до днес, така и занапред. Дай ми здраве и дълъг живот! Закриляй децата ми!“

Това беше всичко. Тази вечер обаче молитвите на падишаха нямаха край. Ибрахим не помнеше някога той да се е молил толкова дълго. Когато най-сетне скри лицето си с длани и прошепна „Амин!“, Ибрахим си рече: „Слава богу! Сигурно е изредил всички от Османовия род!“.

Трапезата беше великолепна. От пиле мляко? И това го имаше. Яйца от пъдпъдъци. Донесени от Гемлик маслини. Сирене. Пастърма — Ибрахим примираше за нея.

— Изяж я! — обади се Сюлейман. — Заповядах да я доставят от Каисери специално за теб!

Докато се хранеха, почти не размениха думи. И двамата имаха апетит. Естествено, само размахваха лъжиците с лакомствата, едно от друго по-вкусни, така че изобщо не им оставаше време за приказки.

Ибрахим очакваше на трапезата да бъдат поканени и Айяз паша, и Рюстем. Само при мисълта за това настроението му се развали. „Айяз както и да е, но как да изтърпя оня, куция Рюстем?“ — измърмори си наум. Обаче не стана така. Падишахът седна на трапезата само със своя зет. Ибрахим беше безкрайно доволен. Навик беше в двореца султаните да вечерят сами, на Ибрахим му харесваше да е единственият човек, който нарушава тази традиция. Само той сядаше с падишаха на неговата трапеза. И то — от години! И така трябваше да си остане! Що щяха да търсят на Султан-Сюлеймановата трапеза разните му там Айязовци, Рюстемовци и кой знае още кои! Той беше единственият Макбул паша — Любимеца! А другите — паши притурки! И с тях, и без тях — все тая!

Изпълни се с гордост. „Така или иначе всичко е плод на моя ум, на моята сила и енергия, на моята проницателност. Ибрахим Паргалъ е едната страна на Османската империя, всички останали паши, везири и бейове — другата. Всичко се дължи на мен.“

Сюлейман потопи ръце в поднесения му златен тас да си ги измие. Избърса ги в кърпата, която държеше коленичилият до него втори личен прислужник.

— Кафе?

По дяволите! И това беше един лош навик, който си навиха на пръста Хюрем и Хатидже. Откъдето и да го бяха чули и разбрали, те и двете се запалиха да си варят донасяните от Йемен черни семена и да пият водата от тях. Хатидже не смяташе, че върши грях. Сигурно Хюрем я беше научила. Тя трябваше да е пристрастила жена му и към това. Черните семена се счукваха на ситно в мраморни хавани, после ги сваряваха във вода. А после пиеха тази съвършено черна отвара. За любителите на черната течност съпругата на султан Сюлейман не закъсня да открие съответните гнезда, а те избуяха като репеи. В столицата се ширеше пристрастяването към кафето.

Изпиха по едно кафе и Ибрахим реши да разкрие плана си за превземането на Рим. Сюлейман обаче го спря:

— Остави това! Не и тази вечер. Не сме в състояние да мислим за каквото и да е!

Изненада се. Най-любимото нещо на падишаха беше да си говорят за бъдещето, да кроят планове. Така беше от години. „Хайде, Паргалъ! — обикновено той пръв подхващаше темата. — Да обсъдим какво става оттатък Бяло море. Онези индийски острови, които адмирал Христофор Колумб е открил…“ Те бяха много далече. Умът на Ибрахим беше прикован в Рим. Османлиите трябваше да се прехвърлят от Истанбул — градът на седемте хълма — в Рим, другия град на седемте хълма! Трябваше короната на Рим да блесне на Сюлеймановата глава, а Ибрахим трябваше да проправи пътя към нея.

Един-два пъти се опита да подхване разговор за ситуацията при Карл Пети, при папата, при Франческа, но падишахът отново отказа.

— Остави, остави! Не тази вечер! Не сме в състояние да мислим за нищо, паша!

„Ама си и ти, да не беше ял толкова много! — си каза наум Ибрахим, а открито се задоволи само с една усмивка:

— Вие си знаете, повелителю.

Както си стоеше, падишахът се обърна към него:

— Садразам паша, искаме да ти зададем един въпрос. Вярно, като бяхме в Багдад, си поговорихме малко, но пак ще те попитаме. Човърка ни мозъка. Кратичък въпрос. Искаме да отговориш с една дума.

Ибрахим усети как всичките му фибри подадоха тревога. Той добре знаеше, че въпросите на Сюлейман съвсем не са безпочвени. Кой знае колко дни беше мислил и премислял как да го попита.

— Дано да е въпрос, чийто отговор вашият слуга да знае.

— Трябва да го знае. — Млъкна и погледна Ибрахим в очите. — Заслужаваше ли си Искендер Челеби да умре?

Ибрахим не можа да познае накъде бие. Сърцето му се сви. Мозъкът му зажужа. Добре че си имаше готовия отговор.

— Сатаната си заслужава хиляда пъти да умре, повелителю. Вашият слуга закопа сатаната в земята.

Сюлейман се замисли: „Колко пъти спомена името на сатаната този човек!“ Кимна в знак на съгласие. Опита се да разсее умислената си физиономия и да му се усмихне.

— Така е! Смъртта намира този, който я заслужава. Сатаната трябва да се убива, за да се представим безгрешни пред Аллах! — Сетне тупна с ръка по коляното си. — Както и да е… Еее, ти не свириш ли вече на цигулката си?

Ибрахим се беше замислил върху въпроса отпреди малко. Защо го пита точно това? Реши да не му обръща внимание. Сюлейман си беше такъв. Ако беше повярвал на клюките: „Макбул паша е наклеветил Искендер Челеби!“, едва ли щеше да чака цяла година, за да го пита. Значи, просто му беше хрумнало. Освен това Ибрахим не беше ли си подготвил всичко както трябва за отмъщението над сатаната? Не беше ли се клел да го направи, каквото и да му струваше това?

Тревогата изчезна от лицето му.

— Нямам много време за нея, султане мой. Но ако господарят нареди…

— Имаш право — прекъсна го султанът. — И на нас взе да не ни остава време за поезия.

Настъпи мълчание. Падишахът разклати чашата си, за да изпие и последната останала в нея глътка.

— Има обаче едно четиристишие. Искаш ли да го чуеш?

Смениха темата. Ибрахим се успокои.

— Ще направите щастлив своя слуга.

Погледът на Сюлейман стана унесен, докато рецитираше:


Приятел казваш, но от душата ми по-скъп е, знай;

приятеля посмей да хулиш, езикът ти ще стане пепел;

приятелят нектар е, казваш, не те коря, така е;

приятелят отрова сладка да ни поднесе, ще я изпием!

Ибрахим го аплодира съвсем искрено, от все сърце. Просълзи се. Той беше приятелят в четиристишието на Сюлейман. Беше от ясно по-ясно. За него беше написал Сюлейман този куплет. „Ето, това е моят Сюлейман!“ — си каза с възторг. Засрами се, че преди малко се усъмни в него. Дори… във всичко, което кроеше в бъдеще… Но ето, не се изпречваше пред съдбата си. Че кой ли беше успял да ѝ се изпречи, та и Ибрахим да я спре. Накъдето го поведеше Господ, натам щеше да върви. Каквото му се струпваше на главата, това щеше да си носи.

— Какъв щастливец е този приятел, повелителю!

— Така е.

Не посмя да му каже, че беше написал този куплет преди години, когато се върна в стаята си след първата вечеря с Ибрахим в Сарухан, при Плачещата скала. Оттогава досега колко ли мостове беше разрушила и отнесла реката от злато.


* * *

Седяха до късно. Слушаха песните на музикантите. Говориха си за това-онова. Накрая падишахът ненадейно каза: