— Добре, а батко ми какво каза?

— Какво ще каже? „Няма да подминем молбата на нашата султанка, зетко паша. Нека Гюлбахар и принцът ни да дойдат. Хюрем иска да ги посрещне подобаващо в Стария дворец. Да се вземат съответните мерки.“ Долови ли тънката игра? Откакто чу за сватбата, Гюлбахар и бездруго е полудяла. Бълва змии и гущери срещу стоножката ли да го кажа, змията ли, московчанката ли! А сега ѝ се натрива носът: „Новият дворец вече е мой дом. Ти върви и стой при наложниците!“. Това ще подлуди още повече Махидевран. Чакай, чакай, не бързай! Не съм свършил още. Хюрем искала да изпрати децата си да целунат ръка на Гюлбахар. Само си представи! Естествено, и принц Мустафа трябвало да целуне ръка на Хюрем, която изхвърли майка му и него от двореца на баща му…

Направо не беше за вярване.

— …Как може падишахът да допусне това? Как може да се води по ума на онази жена? Как може да иска от главнокомандващия да изпълнява нейните прищевки? Голям проблем ни виси на главата, Хатидже. Европа отново се подготвя да ни нападне. Повелителят направи много лошо, като вдигна обсадата на Виена, преди да я е превзел. Малко още да бяхме постискали зъби, Виена щеше да падне. Но не изтрая.

— Защо? — не схвана Хатидже мисълта му.

— Тя не го остави на мира. Изпращаше писмо след писмо до повелителя. Закопняла била за него! Да се връщал! Като че ли той е тръгнал на разходка или на лов, сърни да преследва. Вдигнахме обсадата, върнахме се. Намазахме душиците на врага с мед и масло. Оня кърлеж, племенникът на Карл Пети, се наду до пръсване. Рим го удари на празнуване, че се е отървал. Камбаните на катедралите забиха като за победа. Заговорих му за портите на Цезаровия Рим. А той… ами това… ами онова…

Нищо повече не каза съпругът ѝ, но Хатидже го разбра.

— Плюс това, над главите ни повторно надвисна заплахата от Сафевидите. Тахмасп, синът на шах Исмаил, сега, след неговата смърт, вече е могъщ човек. Непрестанно повтарял: „Не отмъстим ли за Чалдъран, не си заслужаваме царството!“.

Хатидже обаче не считаше, че на всичко това трябва да се обръща внимание. Нейният брат беше могъщият султан Сюлейман.


* * *

Всичко, което поиска Хюрем, беше направено.

Гюлбахар и синът ѝ пристигнаха в столицата. Децата на Хюрем отидоха в Стария дворец да ѝ целунат ръка. Гюлбахар се страхуваше от гнева на падишаха и също изпрати Мустафа в Новия дворец при Хюрем.

И не само това. Един ден, когато Хатидже отиде в Новия дворец, Хюрем посрещна Хатидже литнала в небесата от щастие.

— Имам такава новина, Хатидже, че като я чуеш, направо няма да повярваш.

Засмя ѝ се.

— Щом ти се захванеш с нещо, вече ти вярвам. За теб няма невъзможни неща.

— Познай какво ще ти кажа! След като кака ни Гюлбахар и синът ни Мустафа са тук, рекох поне да направим сюнета на нашите принцове! Гледам оня ден, на Мустафа му наболи мустачките. Ами че то е грехота!

— А падишахът дали ще се съгласи?

Хатидже изобщо не допускаше, че брат ѝ ще приеме сюнетът да се направи общо. Как така синовете на Гюлбахар и Хюрем ще легнат един до друг да ги обрязват заедно? Невъзможно! Мустафа трябваше да го обрежат в Сарухан. А синовете на Хюрем — тук. Така беше редно!

— Че може ли да не се съгласи? Снощи му казах на Негово Величество моя султан. Трябваше да го видиш! Обсипа ме с целувки: „Усмихната моя! Чудесно си го намислила!“. Днес щеше да каже на великия везир да се захваща с приготовленията. Като на твоята сватба. Аз и ти ще направим всичко, каквото трябва, нали? Намислила съм нещо. Да направим тържеството на Ат мейданъ. Да обрежат принцовете във вашия конак. Зетят паша сигурно няма да има нищо против.

Как щеше да има! Единственото нещо, което можеше да направи, е като се върне вкъщи, да се накрещи. Така и направи.

— Сюнет! — не спираше да ръмжи. — Проклета да е! Щели да обрязват момчетата!

В първия момент Хатидже не проумя защо идеята да се направи тържествено обрязване разгневи така много съпруга ѝ. „Какво толкова?“ — се питаше сама. Като се замисли, идеята на Хюрем ѝ хареса. „Няма лошо! Населението е потиснато, от завръщането след обсадата на Виена моралните ценности избледняха. Самите ние изгубихме вкуса си към живота. Едно разкошно празненство ще се отрази добре на всички.“

През нощта съпругът ѝ пак бълнува насън:

„Велики Исусе! Идва! Сатаната идва! Ножът… ме… Господи, спаси ме! Той ще ме кълца! Сатаната ще реже…“

Всевишни! Едва сега тя се сети за насилственото обрязване на Ибрахим, което бе оставило завинаги издълбан върху плътта му ужасяващ белег.


* * *

Стана чудесно празненство по случай обрязването на принцовете.

Точно както го описваше Хюрем, както го искаше! Великолепно!

Дори и щастието на децата им не можа да сближи двете враждуващи жени. Гюлбахар беше настанена в отделна палатка. Палатката на Хюрем беше почти залепена до шатрата на падишаха. Госпожа султанката наблюдаваше оттам забавните игри като кралица, поставена пред майката на падишаха Хафза султан, сестра му Хатидже султан, дъщеря му Михримах, жените на първенците в османската държава заедно с дъщерите и наложниците им. Червената ѝ коса дори отдалече заслепяваше очите.

Цели три седмици в столицата нямаше сън и покой.

Тя си спомни за разговора, който проведоха помежду си брат ѝ и съпругът ѝ.

— Кажи ми, зетко паша, чие празненството е по-величествено. Твоята сватба или нашето сега?

— Естествено, че нашата сватба, мой падишах! — без колебание отговори Ибрахим.

Хатидже сякаш отново видя как лицето на брат ѝ почервеня като рак. Явно не беше очаквал такъв нахален отговор.

— И защо? — Тонът му беше гневен.

— Разбира се, че моята сватба беше по-великолепна, господарю. По тази тема дори няма да споря. Защото на моята сватба гост беше най-великият владетел на света.

Ето това беше вълшебната тайна на Ибрахим. Той знаеше как да печели сърцата.

Неслучайно го беше нарекла „Крадецът на сърца“. „Нали и мен ме улови така?“ — въздъхна си тя.

— Хюрем го е накарала да ми зададе този въпрос! — беснееше същата вечер Ибрахим и хвърляше по земята каквото му попаднеше подръка. Сигурен съм така, както в името си! Като нищо му е казала да попита така!

Помнеше, че въпреки гневния изблик на мъжа си, тя нямаше как да не се разсмее на гримасите му, с които той имитираше жестовете и гласа на Хюрем.

— Обзалагам се, че се е закълчила пред него: „Струва ми се, че нашият господар, Негово Величество моят султан, замисля да устроим на нашите принцове такова тържество, което да е по-пищно и от сватбата на нашия зет пашата. Вие си знаете, но толкова много разхищения…“ Манипулаторка!... Тя е дявол!... Кълна се, дявол е! Магьосница! Само гледай какво още ще накара да направи падишахът!

Всяка негова приказка, свързана с Хюрем, завършваше с това изречение: „Само гледай какво още ще накара да направи падишахът!“.

Но Ибрахим всеки път излизаше прав. Хюрем непрекъснато измисляше изненади, непрекъснато го караше да прави нещо. И Сюлейман го правеше.

След празненствата по случай сюнета Ибрахим пристигна с ужасна вест:

— Падишахът обяви Мустафа за престолонаследник!

Едва-що го чу, и Хатидже плесна с ръце като дете.

Мъжът ѝ обаче имаше намръщена физиономия.

— Обезателно онази вещица го е накарала да направи и това!

— Не си вземай грях на душата! Нали и ти казваше, че синът на Гюлбахар трябва да е правоприемникът? Ето на. Дори и да е било под влиянието на Хюрем, добре е направила. Какво повече искаш? Каквото и да направи тази жена, на тебе все не може да ти се угоди, Ибрахим! Виждаш ли, направила е добро на Мустафа?

— Добро ли!? Мисли си така, щом искаш! Накарала го е да обяви Мустафа за престолонаследник, но падишахът го изпраща за санджакбей в Амасия. В Сарухан ще отиде синът на Хюрем — Мехмед!

— Еее? И какво от това?

— Наистина ли не разбираш? Тя запрати сина на Гюлбахар надалече. А хем направи собствения си син санджакбей, хем грабна Сарухан от ръцете на Мустафа. А Сарухан какво е? Вратата към столицата. Да не дава Аллах, но ако се случи нещо, докато Мустафа пристигне от Амасия, Мехмед отдавна ще е дошъл тук.

— Оххх! — изпъшка Хатидже, както си седеше.

Умът ѝ не ги побираше тези кроежи, тези хитрувания. Колко просто било всичко. Въобще не се сети за такава вероятност. Разбира се, стига да представляваше самата истина.

— Ела! — рече на Небиле. — Дотегна ми. Да излезем на чист въздух!

В градината ги посрещна закачлив ветрец. Разчорли косите им.

— Ооо!... Имало и друг свят!

Като че ли вчера се разхождаха с майка си за последен път в тази градина… А Хафза султан вече я нямаше. Майчицата ѝ беше в черната земя.

— Краят ми наближава, дъще! — ѝ беше казала, преди да издъхне. — Дано не накараме Селим хан да ме чака дълго.

И не го накара. Без да страда, без да се мъчи, тя се приготви и за два дни си замина от този свят. Потънала сякаш в призрачен облак от бял тюл, с разстелени по него ресни и купища цветя, тя излъчваше щастие. Гледаш — ето я. Гледаш — няма я. Повеял вятър, отнесъл я.

Небиле веднага долови за какво си мисли господарката ѝ.

— Виж ги, султанчице! — изчурулика звънко тя. — Виждаш ли пеперудите? Как само танцуват!

Танцуват ли? А тя не ги виждаше така. Милите пеперуди — вятърът ги премяташе насам-натам. Също като човешките същества, които се бореха със съдбата си.

— Къде е Дилшад, Небиле? Днес изобщо не съм я виждала.

Довереничката ѝ се разсмя на глас. С пръст на устата ѝ прошепна: