Сълзите на Александра започваха да замръзват. Следеше всичко под тънкото перде, изпредено от заледените кристалчета по миглите ѝ. Черните мъже се бореха с призраците с бели роби, които влачеха по снега. Понякога във въздуха проблясваше сабя, а сетне някой от призраците се свличаше в снега с разперени ръце. Дори и да викаха, не ги чуваше друг освен бурята. Никой не им се притече на помощ. Останалите три призрака отдавна бяха метнати на гърбовете на конете, както Александра.

— Подкарвайте конете! Тръгваме!

Гласът беше успял да надвика дори бученето на бурята. Дебелите кожени ботуши удариха силно с токове слабините на животните. Конете потеглиха отначало в тръс, вдигайки облаци сняг от земята, после препуснаха в галоп и бързо потънаха в мрака.

Александра огледа белите призраци, останали безжизнени на земята. Майка ѝ не беше сред тях. Но сърцето ѝ изобщо не трепна радостно. Позна Анна, Татяна и Наталия, от чиято сватба не беше минала дори година… Както и Дуняшка. Любимата ѝ приятелка Дуняшка, с която до вчера си играеха край огнището, вече не беше сред живите. Сълзите ѝ мокреха чула, който варваринът беше постлал под седлото.

— Няма да ви забравя — простена Александра. — Кълна се. Нищо няма да забравя.

Обърна глава и погледна смаляващата се бледа, трептяща, жълта светлина на дома си.

— Мамооо — извика наум. — Мамо… татеее! Не ме забравяйте!

Гласът ѝ не се чуваше, но всяка клетка от мозъка и сърцето на Александра се изпълни от нейния вик.

— Не ме забравяйте! Не забравяйте! Аз няма да забравя!


Александра беше изтощена от умора, мъка и страх. От обездвижването навсякъде я болеше. Беше ѝ студено. Непрекъснато се унасяше и хвърляше всичките си сили да не попадне във властта на съня. Постоянно изпращаше на мозъка си заповеди: „Не заспивай, не заспивай!“, обаче това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Не забеляза, че щом тримата приятели на варварина заспаха, той стана и се намести до нея. В просъница видя, че мъжът я наблюдаваше втренчено. Докато вадеше бавно парцала, той запуши устата ѝ с огромната си длан. Доближи пръст до устните си и направи знак да мълчи.

— Ако обещаеш, че няма да викаш, ще си дръпна ръката.

Александра с примигване се опита да каже „обещавам“.

Мъжът бавно отдръпна ръката си, без да отделя поглед от очите ѝ. За първи път от часове момичето успя да си поеме дълбоко въздух.

— Извикаш ли, ще те убият — прошепна мъжът.

Александра поклати глава в знак, че е разбрала.

Тачам Ноян погледна към тримата мъже, които лежаха до огъня. И тримата хъркаха така, че можеха да заглушат и гръмотевица.

Мъжът отново се обърна към девойката. Александра изпадна в ужас, когато той протегна ръка към краката ѝ. Отново се погледнаха очи в очи. Онази свирепа искра в очите на мъжа беше изчезнала. А може би само така ѝ се струваше? Варваринът развърза ръцете и краката ѝ. Александра се опита да размърда схванатите си нозе. Усети как кръвта се раздвижи отново по вените ѝ, сякаш я полазиха мравки.

— Опитай се да поспиш.

Плътният глас сега изобщо не се стори плашещ на момичето.

— Не си и помисляй да бягаш — каза, посочвайки към спящите мъже. — Дори да излезеш от пещерата, преди да си направила и три крачки, ще станеш храна на гладните глутници вълци или ще замръзнеш.

— Няма да бягам — обеща шепнешком Александра.

По лицето на мъжа за момент сякаш премина усмивка.

— Спи тогава. Събирай сили за сутринта.

Пак усука около ръцете и краката ѝ развързаните парчета кожа, така че да изглеждат стегнати, и като направи отново с пръст знак да мълчи, се плъзна до огъня също толкова безшумно, както и дойде. Щом се увери, че всичко е под контрол, опря гърба си о седлото на коня и главата му се пусна. Скоро и неговото хъркане се смеси с хора на останалите мъже. Докато тежестта, която натискаше клепачите ѝ, бавно заличаваше и последните картини от действителността, единствената мисъл в главата ѝ беше: „А сега накъде?“. Дори и да избягаше, спасявайки се от този ад, къде щеше да отиде? Не знаеше къде се намира. Бяха пътували с часове на гърба на коня в бурята, която все още бушуваше навън. На небето нямаше нито луна, нито звезди. Нощният мрак и бездруго беше отнел усета ѝ за посока. Малкото момиче тихо въздъхна. Това беше първата нощ, която прекарваше далеч от майчиното ухание.


В съня си играеше на гоненица с разноцветните пеперуди по зелените полета. Изведнъж видя Дуняшка. И двете бяха разпуснали косите си, за да ги гали вятърът. Александра извика радостно:

— Ти не си умряла!

— Умряла ли? — Смехът на Дуня ромолеше като поток.

— Хората умират, когато бъдат забравени — каза скъпата ѝ приятелка. — Ако ти не ме забравиш, няма да умра.

Затичаха се хванати ръка за ръка подир една пеперуда, която размахваше златните си криле над полските цветя. Гласът на майка ѝ долиташе отдалече. Тя пееше любимата ѝ песен…


Девойките на Волга, девойките на Волга

с гордо вдигнати глави като високите масиви

жънат златни класове със сърпове в ръка,

а танците им в планините са сякаш чудеса.


И Дуняшка, пляскайки с ръце, пееше песента: Хей, девойките на Волга, хей, хей… Хората се бяха събрали до езерцето пред църквата. Младите танцуваха на игривата мелодия, носеща се от балалайката на Збигниев. Момичетата бяха сложили една ръка на кръста, а с другата дрънкаха със звънчетата на дайретата, които размахваха във въздуха. През това време младежите с едва наболи мустаци обикаляха около тях и удряха по земята с ботушите си. Александра и Дуня също танцуваха. Гласовете започнаха да се отдалечават, а цветовете да избледняват. И в онзи миг видя майка си на вратата на църквата. До нея стоеше и бащата на Александра. И двамата бяха протегнали ръце към нея.

— Александра Анастасия Лисовска, ела тук, момичето ми!

Александра искаше да се затича към тях, но не успя. Срещу нея се появи един катраненочерен мъж. Очите му горяха като чамови подпалки. Ръцете му се увиха като змии и обгърнаха цялото ѝ тяло. Повдигна ѝ се от смрадливия му дъх. Устата му, от която се точеха лиги, се доближи до лицето ѝ. Влажните му, припрени и груби, осеяни с мазоли като кора на дърво, ръце дръпнаха нагоре полата ѝ…

Изведнъж Александра се събуди ужасена. Опита се да се освободи от тежкото тяло на мъжа с дръпнати очи и лице на бялка, който беше легнал върху нея, затискаше устата ѝ с ръка, за да ѝ попречи да извика, и шепнеше с неприятен глас:

— Падам си по буйстващите малки сърнички. Ще видиш, и на тебе ще ти хареса.

Александра захапа с всичка сила ръката, запушила устата ѝ. Мъжът извика от болка, докато се изправяше на колене:

— Малка развратница!

В същия миг всичко се обърка. Първи скочи варваринът на Александра в отговор на вика ѝ:

— Спаси ме!

Тя нямаше друг изход, освен да се надява на помощ от дивака, който я беше отвлякъл от дома ѝ. Грозният мъж със сплъстените коси и другият, които спеше до угасналия огън, скочиха. В същия момент се събудиха конете и трите жени, проснали се като в несвяст върху една скала, малко по-далеч от тях. Цялата пещера се изпълни с викове, писъци и цвиленето на уплашените коне.

Мъжът, който беше развързал краката на Александра, скочи като по команда при писъка на момичето, сграбчи отвратителния насилник и го метна към стената на пещерата.

— Казах ти — изрева той. — Тя е още малка! Все още е дете!

Татаринът с дръпнатите очи ядосано се изправи от мястото, където се беше търколил.

— Там, по нашите места, момичетата като нея раждат деца.

В ръцете му блесна огромна извита сабя. Варваринът със сплъстената коса и приятелят му също издърпаха сабите си и застанаха до него. Тачам Ноян изтегли своята и мина пред Александра, така че да я защити.

— Отиди при другите жени! — заповяда той на момичето.

Александра моментално се подчини и изтича при другите пленнички, които пищяха истерично. Четирите тела се вкопчиха едно в друго.

Мъжът със сплъстената коса, за когото от спора миналата вечер беше разбрала, че се казва Беркул, извика, като описваше кръгове във въздуха със сабята си:

— А правилно ли е да заделяш за себе си при грабежа?

Онзи с физиономията на бялка, сякаш побеснял от това, че не беше успял да се докопа до целта си, също се намеси, държейки сабята пред себе си:

— При грабеж всичко се поделя. И месото на кошутата, и това на младата сърничка. Така повелява обичаят.

Плешивият варварин, чийто глас дотогава изобщо не се беше чул, се хилеше доволно, че бе намерил глава, която да разцепи с боздугана си с железни шипове, и следеше Тачам с очи.

— Кой от Златната орда[19] е потъпкал обичаите и е оживял, че твоята мръсна душа да оцелее? — каза той.

Беркул и приятелят му се опитаха да заблудят Тачам Ноян и да го заобиколят, за да достигнат до Александра, но дългата сабя на казахския конник, чиято дръжка имаше формата на лъвска глава, всеки път препречваше пътя им. За разлика от другите, онзи с физиономията на бялка не беше глупак, а действаше хитро и коварно. Знаеше, че ако започне битка, мъжът няма да се остави да бъде убит, без и той да убие. Не беше ясно чий живот щеше да отнеме. Затова се опита да го сплаши, като заговори самоуверено:

— Казваме, нещастнико, че тази сърничка няма да ти я оставим да си я хапнеш сам. И на нас се полага нещо от месцето ѝ. Или ела и склони заедно да изядем сърничката, или ни я остави, а ти си върви по пътя. Ако пък не си съгласен, хем ще те пречукаме, хем ще получим, каквото ни се полага. Така повелява обичаят.

— На дете не се посяга — изрева Тачам Ноян. Гръмкият му глас отекна от стените на пещерата. — И религията, и обичаите ми това повеляват.