И ето че в онези самотни и горчиви дни Хюрем беше дошла в двореца. Името на момичето с червените коси бе Александра. Наричаха я още и Руслана. Вероятно бяха връстници с нея. Прислужниците с насмешка казваха:

— Фуста на около петнайсет години!

И Джафер беше на подобна възраст.

Колкото обаче той се чувстваше потиснат и смачкан от това, че бе роб, толкова пък Александра се дразнеше и се бунтуваше от приказките, които чуваше зад гърба си. Наричаха я московчанка. Украинката беше абсолютно необуздана. За най-малкото нещо се палеше, създаваше смут наоколо и не слушаше нито падишаха, нито валиде султан[8]. Беше невъзможно дори да я заведат в хамама на двореца. Свиваше се и седеше в един ъгъл заедно с татарското момиче Мерзука, което бе дошло с нея от Крим. Понякога през нощта, когато минаваше покрай стаята ѝ, Джафер я чуваше да плаче. Чуваше и песента, която си тананикаше на език, който той не разбираше, когато лунната светлина, изгряваща над морето някъде при Къз Кулеси[9], бавно се процеждаше през решетките на прозореца. Гласът ѝ понякога бълбукаше като извор, понякога трептеше като крило на ранена птичка, но най-често излизаше от устата ѝ с шепот, сякаш беше стон. Джафер разбираше, че тя пее някаква носталгична песен. Вероятно ѝ липсваше нейната страна, селото ѝ. Сигурно си спомняше за майка си и баща си. Кой знае, може би пееше за някой любим, който вече беше останал много далеч. Джафер притаяваше огромното си тяло в тъмните сенки или се мотаеше наблизо, сякаш вършеше много важна работа, и чакаше Александра да свърши песента си.

И ето че в една такава нощ те се бяха срещнали очи в очи. Докато последните звуци от песента се нижеха от устата на момичето, Джафер видя бисерите, които се сипеха от очите по двете ѝ страни. А момичето пък забеляза неговите сълзи.

Африканецът се опита да се окопити и да се отдалечи тихомълком, но девойката, проточвайки думите, проговори на турски език, който едва бе започнала да заучава:

— Не си отивай! Ти кой?

— Джафер.

— Аз Александра Лисовска.

— Защо плачеш?

— Ами плаче. Аз не казва.

Джафер се засмя.

Момичето не можеше да казва „р“, от устата му излизаше едно сладко „г“. Беше така, откакто пристигна. Дори и сега, когато Хюрем султан се ядосаше, произнасяше „р“ като „г“ и крещеше, тропайки с токовете си по земята:

— Инфогмигайте агите. На… на… геждането ни е такова.

Обаче вече никой не се присмиваше на този дефект.

Онази вечер Александра каза:

— Ти не казва на никого. Това да бъде тайна. Наша тайна.

Това беше първата тайна на руската наложница Александра и Джафер. Щяха да имат още много. И в замяна на тези тайни Черния Джафер имаше авторитет на страшилище, а и беше заделил настрана скромно богатство.

Колко ли години бяха изминали? Тридесет или четиридесет? Своенравната наложница от харема сега беше най-властната жена на света. А Джафер не беше горкият евнух, който биеха и поругаваха и на когото наложниците с насмешка се подиграваха:

— Твоя изцяло са го изтръгнали, така ли? Покажи ни де!

Освен това и харемът вече не беше харем. Беше се превърнал в дом, където живееха падишахът, семейството и жените му, откакто султан Сюлейман се съобрази с желанието на Хюрем султан и разпусна момичетата. Макар че не липсваха и девойки, които радваха душите на младите принцове, но все пак харемът не беше като едновремешния. И Джафер ага — беглецът от Етиопия — от цяла вечност управляваше тук.

Седнал на дежурното си място в Залата с подиума, Джафер беше оставил мисълта си да се рее назад във времето. От този унес го откъсна влизането на прислужника, чиито бузи бяха зачервени от тичане:

— Черен ага, Черен ага — извика той, без да се съобрази, че говори прекалено силно.

— По-тихо бе, калпазанин. Каква е тази врява! Да не ти е омръзнал животът? Така ли се крещи в дома на падишаха? Престани да викаш, че ще накарам да те заковат ей тука за ушите.

— Има новини от Хюрем султан, ага. Вестоносците настояха: „Или ще докладваме на Джафер ага, или ще отговаряте с живота си“.

Новината, която задъханото момче съобщи, беше достатъчна, за да го накара веднага да се отправи към портата. По пътя продължи да хока прислужника, който бързаше подир него:

— Щом има вести от султанката, защо се размотаваш бе, бошнак нещастен. Вместо да ми повтаряш името, да беше казал веднага.


Щом мъжете видяха, че Джафер идва забързан, излязоха от стаята на дежурните под дясната кула. Единият попита строго:

— Ти ли си Джафер?

— Самият той. А ти кой си?

— Не е твоя работа кой съм!

— Ако имаш да ми казваш нещо от султанката, моя е.

— Тогава нека да изпълня задължението си, ага. Казват ми Мълнията. А това е Светкавицата — посочи онзи до него.

Докато мъжът се смееше подигравателно под мустак, Светкавицата се намеси:

— Ние изгаряме враговете на Хюрем султан и разпръсваме пепелта им на вятъра.

Мълнията продължи думите му:

— Който се осмели да злослови срещу нашата султанка, ще му издърпаме езика и ще го обесим на него.

Джафер ага дръпна мъжете от светлината на фенерите в тъмното под едно дърво. Отново от лицето му не остана нищо освен бялото на очите и зъбите, които ту се показваха, ту се скриваха. Опитвайки се, доколкото може, да придаде заплашителен тон на тънкия си глас, евнухът процеди през зъби:

— Няма нужда от друг език. Вашите са дълги като фурнаджийски лопати, да не им е уроки.

Щом усети, че телата на мъжете се опънаха като лъкове, отвори огромните си длани и се ухили.

— Добре, аз съм Джафер. Ти си Мълнията, а ти си Светкавицата. Изгаряте и погубвате. Добре де, Джафер откъде да знае, че ви е изпратила Хюрем султан? Имате ли някакво доказателство?

Ездачът на светлосивия кон веднага се окопити и със смесица от страст и грация извади от пазвата си пурпурната копринена кесия, която разпръскваше леко сияние. Черния ага пое с уважение кесията и я помириса. Другият конник заговори:

— Ами твоята парола каква е? Хюрем султан заповяда: Питайте агата как се казваше моята първа прислужница, ако познае, кажете му вестта, ако не — убийте го. Казвай, да те видим.

— Мерзука.

Двамата мъже се спогледаха. Конникът, който беше нарекъл себе си Мълнията, бързо се огледа дали някой не подслушва и се наведе към ухото на Джафер ага.

— Хюрем султан ще бъде в двореца утре преди вечерната молитва. „Ще се видя с моя Джафер ага. А той да не пропусне да вземе необходимите мерки“, каза тя.

Много шум за нищо — помисли си агата. — Толкова предпазливост, толкова пароли, за това ли бяха? За да кажат, че Хюрем султан се завръща от Одрин. За това ли беше цялата тази важност?

— Това ли е? — попита със съмнение.

Този път Светкавицата се наклони към другото му ухо и подигравателно промърмори:

— На хората с цвят на въглища умът им май работи със закъснение. Едва ли великата жена на султана ще изпрати вестоносци за такова нещо! Кесията ще я предадеш на великия везир Рюстем паша. Понеже е спешно и важно, заповедта трябва да се изпълни начаса. Останалото го знаел уважаемият паша.

На Джафер вече му писваше.

— Добре, обаче кесията е празна.

Другият мъж в черно гледаше към него с поглед, от който прехвърчаха искри. И Джафер беше обърнал към него очите си, които светеха като сребърни монети в мрака. Ясно беше защо го наричаха Мълнията. Докато Джафер си мислеше как от очите на мъжа хвърчаха пламъци, по лицето му се разля широка усмивка.

— Къде се е видяло на великия везир да се изпрати празна кесия?

Отсамният се намеси, като се хилеше:

— Ти си знаел какво да сложиш в кесията, ага.

Едва тогава Джафер разбра шифъра на Хюрем султан.

Отрова — помисли си той. Думите „отново смърт, отново гибел“ подпалиха гънките на мозъка му. Ръцете му се вледениха. Значи всичко започваше отначало.

Двамата мъже в тъмни одежди, дошли от Одрин, се завърнаха обратно още преди нощта да бе вдигнала покривалото си от Истанбул.


Джафер веднага се зае с изпълнението на злощастната си задача.

Вървеше по пътеките на двореца в нощния мрак, спотайваше се покрай стените в тъмнината под стрехите. Беше скрил дори и главата си в черната пелерина, с която се беше загърнал. Вече не се виждаше даже бялото на очите му. В този момент той беше хитър като лисица, коварен като скорпион, смъртоносен като вълк. От време на време спираше, облягаше гръб на някоя стена и слухтеше в тъмнината. От външния двор се долавяха гласовете на еничарите, а от един отворен прозорец на харема, през който се процеждаше слаба светлина, се носеше тихото бърборене на две жени, което той не можеше да разбере.

Щом се увери, че е безопасно, отново тръгна напред с потайни крачки и пак се спря. Трябваше незабелязано да предаде поверената му кесия на великия везир Рюстем паша, куция зет на Хюрем султан, съпруг на единствената дъщеря на султан Сюлейман — Михримах султан. Никой не биваше да вижда този призрак, облечен в черно. Никой не трябваше да знае, че той носи смърт в люляковата копринена кесия, която беше пуснал в бездънния джоб на шалварите си. В малкото шишенце в кесията имаше отрова от четиридесет змии, достатъчна, за да убие цял полк.

Чий ли живот беше на прицел? Забрави! — каза си Джафер ага.

Беше научил, че в двореца най-опасното нещо е любопитството. Беше оживял досега, защото не се интересуваше, или по-точно — защото не издаваше интереса си.

— Който знае малко, живее дълго — казваше на неопитните прислужници.