— Значи казваш, че хората ми измряха напразно?

Мъжът с кожената пелерина се обърна ядосано:

— Трима от тях са все още живи. Издърпах ги под онова дърво. Върви ги довърши.

Сабята на водача прекрати живота на тримата мъже, които и без това вече бяха с единия крак в гроба. Щом приключи и се обърна, чу онова злощастно свистене, обаче беше прекалено късно. Първата стрела се заби в корема му. Мъжът погледна с ужас червеното петно, което бързо се увеличаваше. Втора стрела го откъсна от живота. Стрелецът разбра, че няма нужда от трета, и промърмори:

— Дяволът да вземе душата ти! Новината от московчанката Хюрем вече е стигнала където трябва.


Двамата вестоносци, целите облечени в черно, пришпориха изморените си коне към дворцовата порта с големите горящи факли. Яздеха бързо, а подковите чаткаха по мокрия паваж. Кипарисите от двете страни на пътя изглеждаха като войници на пост. Дъждът бе валял цял ден и беше образувал големи локви. Гривите на конете, влажни от потта, се развяваха на вятъра и току шибваха лицата на ездачите. Разплисквайки водата от локвите, препускащите животни се устремиха към портата на вътрешния двор, от двете страни на която се извисяваха кули. Единият от ездачите вдигна ръка, сякаш размахваше сабя срещу врага, и с краищата на юздите шибна жребеца от двете страни, за да го пришпори.

— Сторете път! Отдръпнете се! Дайте път на вестоносците на Хюрем султан!

В настъпващата привечер камъните по калдъръма сякаш се раздвижиха от припрените и забързани стъпки. Стражите на двореца се разтичаха и преградиха с копия пътя на пристигащите. Сабите им бяха в готовност, а няколко войници с пушки ги държаха на прицел. Струпването на войниците не смути ни най-малко двамата конници и те не намалиха скоростта си. Животните с протегнати вратове се устремиха право към тълпата.

— Сторете път на вестоносците на Хюрем султан! — Викът на единия от ездачите отново екна като гръмотевица.

Обърканите караули стреснато се разбягаха напосоки, а двата коня — единият червен, а другият светлосив — прелетяха през портата като вятър и се озоваха в двора. Искрите, които подковите образуваха по камъните, блещукаха като светулки. Сега вече войниците тичаха, за да озаптят конете, от чиито ноздри излизаше горещо, шумно пръхтене. Изплашен от навалицата и виковете, светлосивият кон изведнъж се изправи на задните си крака, ритайки с предните във въздуха. Последва го и червеният кон, а цвиленето му отекна в двора.

Четирима коняри хванаха юздите и се опитаха да успокоят животните, а двамата вестоносци, целите потънали в прах и кал, с ловки движения се прехвърлиха през седлата и слязоха точно пред портата, носеща туграта[4] на султан Мехмед хан Завоевателя. Пажовете веднага им поднесоха стомни с прясна вода и метални тасове, с които да се измият и освежат.

Чауш-башията[5], който беше свикнал вечер дворецът да потъва в дълбока тишина и нищо да не нарушава тишината и спокойствието, изскочи от поста си при вратата с двете островърхи кули, която разделяше площада и втория двор, и извика:

— Що за невъзпитание е това! Не знаете ли, че не може да се влиза в двореца, сякаш нахлувате в конюшня?

Един от конниците бръкна в пазвата си и вдигна над главата си копринена кесия в лилав цвят. Щом я видя, чауш-башията веднага осъзна за какво става въпрос. Гласът на втория конник отекна сред дворцовите стени:

— Имаме вести от двореца в Одрин. Доказателство ли искаш? Ето го.

Светът се завъртя пред очите на чауш-башията. Той започна нервно да суче черните си гъсти мустаци, изрядно поддържани и подхранвани ежедневно с лешниково масло. Чудеше се как да запази авторитета си пред пазачите. Наложи си да смекчи тона, но в изражението му все още личеше заповеден маниер.

— Бързо докладвайте тогава. Какво стоите?

— Можем да съобщим новината само на Джафер ага[6]. Заповедта е такава.

— Абе глупаци такива, не можете просто така да влезете при самия главен евнух на харема? Хайде, не знаете правилата и порядките, ама то дори обикновено възпитание ви липсва! Казвайте, каквото имате да казвате, на мене и се омитайте оттук.

Чауш-башията гледаше със страхопочитание кесията, която вестоносецът продължаваше да държи над главата си. Беше я познал още щом я видя. Люляковият цвят се смяташе за печата на Хюрем султан. В Османската империя нямаше врата, която тези бледопурпурни копринени кесии да не можеха да отворят. Както и живот, който да не можеха да отнемат. Въпреки това не успя да се сдържи. Протегна се и се опита да вземе кесията. Облеченият в черно конник със свъсени вежди и орлов поглед се отдръпна назад светкавично. А ръката на спътника му посегна към кривата кама в пояса.

— Недей, чауш-баши — процеди през зъби със заплашителен глас. — Каквато заповед сме получили, това ще ти кажа. Щом е наредено Джафер ага, значи е Джафер ага. И цяла войска да пратиш подире ни, няма да потъпчем заповедта.

Чауш-башията и пазачите, скупчили се около двамата мъже, видяха дори в тъмнината как искрите хвърчаха от очите им. Той преглътна ругатнята, която беше на върха на езика му. Вътрешно ги наричаше: нещастни клети типове, потомство на наглостта и безочието, слуги на московчанката, но нямаше никакво намерение да изрази това с думи. Защото знаеше какво означава да привлече върху себе си гнева на Хюрем.

— Елате с мен — обърна се и тръгна важно, като сложи едната си ръка на сабята, висяща на кръста му, а краят на дългата бяла конусовидна филцова шапка на главата му се провисваше до тила му и се поклащаше.

Крачеше решително с червените си кожени ботуши, сякаш се опитваше да прикрие това, че се беше изплашил и пречупил.

Тръгнаха към портата, която водеше към втория двор. Напред вървеше чауш-башията, а след него с мрачни погледи двамата вестоносци заедно с едно отделение копиеносци в червено-бели униформи. Животните бяха останали при конярите отвън, защото през портата на втория двор никой, било то хан или крал, с изключение на самия падишах, не можеше да мине на кон.

Един от ездачите се обърна и погледна назад. Конярите все още се стараеха да успокоят животните, които продължаваха да рият с копита по земята и се опитваха да се освободят от юздите си.

Влязоха през портата с двете островърхи кули и към тях се присъединиха още четирима прислужници, носещи фенери. После преминаха покрай Кулата на справедливостта, където след всяка сутрешна молитва везирите свикваха държавен съвет и обсъждаха въпроси, засягащи империята. Сградата беше тъмна, с изключение на един-два фенера, които светеха при дежурния постови. Стените ѝ се извисяваха в мрака, сякаш се опитваха да опазят държавните тайни от любопитни очи. Докато чауш-башията, пазачите и прислужниците вървяха уверено, сега пък двамата вестоносци на Хюрем изглеждаха напрегнати. От трепкащата светлина на фенерите сенките им падаха върху белия мрамор и ги съпътстваха, подскачайки и кривейки се.

За разлика от Кулата на справедливостта, постройката, която се падаше вдясно от портата, водеща към втория площад, беше обляна в светлина и блясък. Многобройни прислужници влизаха вътре припряно и излизаха с огромни тепсии в ръце. Това беше дворцовата кухня, където всеки ден се приготвяха по четиридесет-петдесет вида ястия, десерти, сиропи и шербети. Прекрасните аромати, които се носеха оттам, напомниха на двамата конници, че от вчера вечерта не бяха слагали и залък в устата си.

После минаха по тесни пътеки, през градините, в които се носеше вълшебен аромат на цветя, и покрай фонтана — любимо място на придворните, които се освежаваха там, понеже лятото бе забравило да си тръгне, макар да беше вече средата на есента. Заобиколиха училището Ендерун[7], където младежи от различни нации учеха религия, наука, история, политика, турски, персийски език, международни отношения и дворцов етикет, и се озоваха пред входа на харема. Оттук нататък вече нямаха право да продължат.

Докато вестоносците на Хюрем султан бяха поканени в сградата на дежурния пост, за да изчакат Джафер ага, един прислужник въпреки пантофите със завити върхове, в които бе успял да пъхне само пръстите на краката си, вече тичаше към харема, за да предаде новината час по-скоро. Момчето бързаше задъхано по криволичещите тесни пътеки, простиращи се между дворцовите конаци и летните вили, и после по дългите каменни коридори. Искаше му се да извика с пълно гърло:

— Черен ага, черен ага, има вест! — От страх обаче думите излизаха от устата му само като шептене.

Джафер ага, на когото Хюрем бе пратила вести, беше най-влиятелният човек в харема. Името му беше Джафер, обаче всички го наричаха Черния ага. Това, което му бе донесло такава слава, естествено, не беше фактът, че бе черен като беззвездна нощ. Този грамаден суданец с огромен нос и увиснала долна устна приличаше на великан от приказките. Още от първия ден, в който Хюрем беше дошла като наложница в двореца, той се бе превърнал в неин довереник, споделяше мъките ѝ, помагаше ѝ във всичко, но основно бе станал неин шпионин. Това беше и главната причина хората да се страхуват от него.

Огромната му глава сякаш беше поставена направо върху раменете му. Ако не беше бялото на очите му и зъбите, които се откриваха в редките случаи, когато се смееше, трудно бе човек да различи Джафер ага в нощния мрак. След няколкото инцидента, при които наложници се сблъскваха, без да искат, с него и събудиха харема с ужасените си писъци, и щом се разбра каква беше причината, сметнаха, че е уместно Джафер ага винаги да носи бели дрехи. Обаче сега пък Черния ага приличаше на безглав таласъм, облечен в шалвари, който се носеше безплътно нощем по коридорите на харема.

Откакто се помнеше, беше в двореца. Дори не си спомняше как бе откъснат от родината си. Казваха, че е суданец, обаче вероятно бе от Етиопия. От детството му бяха останали два избледнели спомена. Един пиратски кораб и едно мазе, миришещо на мухъл, където мъжеството му беше зверски усукано и изтръгнато. Джафер все още чуваше собствените си викове.