До мястото на засадата имаше още много. Вървяха от часове. От една страна, дъждът, а от друга — водата, изсипваща се върху тях сякаш през улуци от листата на огромните дъбове, ги бяха измокрили до кости.

Водачът вдигна ръка и всички се спотаиха и се заковаха на място. Десет чифта уши се заслушаха в ритмичния шум от дъжда. Десет чифта очи се взираха зорко, за да успеят да видят нещо отвъд дъждовната пелена. Нямаше никого. Нямаше нищо.

Гората беше като мъртва. Дори елените и зайците очевидно си бяха намерили място, където да се скрият. Кървава работа очакваше десетте чифта очи. Топлината на една пълна с бляскави златни жълтици кесия така или иначе щеше да ги сгрее всичките.

Вдигнатата ръка беше свалена и десетте сенки продължиха напред с извадени саби, сякаш готови всеки момент да промушат някого в корема. Същото стори и един силует, който ги следваше няколко метра по-назад.

Когато стигнаха до малкото открито място, където дърветата се разреждаха, вече бяха доста изморени. Силуетът, който вървеше подире им, се скри зад едно дърво. Трябваше да се пази от това, което предстоеше, не трябваше да се приближава прекалено.

Мъжете се отпуснаха тежко върху мократа земя, за да си поемат въздух. Пелерините, с които се пазеха от дъжда, бяха залепнали по тях. Един от мъжете, чието лице не можеше да се различи под качулката, тихо промърмори:

— По дяволите! Това чудо започна да тежи като труп на гяурин. Ако не свалим пелерините, ще ни е трудно да размахваме саби.

Малко по-нататък друг мъж, който беше легнал на земята по корем, дръпна качулката от главата си.

— Обаче ще е лесно да натъпчем жълтиците в джобовете! — каза, като се опита да потисне коварния кикот с ръка и да изтрие стичащата се по лицето му вода.

— Абе в такова време дори и дяволът не излиза. Ако ме питате, напразно се бъхтим. Другите едва ли са такива будали като нас. Със сигурност са се подслонили в някой хан. Хъркат си в топлите легла и чакат да съмне — заговори друг силует в тъмнината.

— Кой знае, сигурно са се подредили пред огнището и се наливат с вино мръсниците, а?

Мъжът, който преди малко бе вдигнал ръка и бе дал заповед за спиране, се изправи ядосано от мястото, където беше седнал.

— Какъв ти хан, какво ти вино бълнувате непрекъснато, мамини синчета такива! Щом хората на Хюрем получат заповед, не ги интересуват дъжд и кал. Стига сте хленчили като жени, а тръгвайте. До мястото на засадата остана малко.

Чу се недоволно сумтене. Деветимата души отново се раздвижиха. Не след дълго поройният дъжд ги скри от поглед.

Началникът им беше изостанал и те се спряха да го изчакат. Мъж, загърнат в кожена пелерина, чиито поли се влачеха по земята, се оплакваше, опитвайки се да изтръска водата, стичаща се по него:

— Такова чудо, сякаш небето се е пробило!

— Нека! Да отмие кръвта, която ще пролеем!

Мъжът с кожената пелерина настръхна.

— Кръвта ще се отмие, но труповете ще останат. Всички ще разпознаят хората на Хюрем. Ами твоите? Провери ли дали по тях няма нещо, което да ни издаде?

— Не се притеснявай, моите хора са чисти.

Водачът на засадата млъкна. Засмя се на думите си. Чисти, а? Как да не се спукаш от смях! Всичко можеше да е чисто на този свят, само не и неговите хора.

Другият отново се обади:

— Ти все пак внимавай. Не забравяй уговорката. От нашите хора ранен да не остава. Щом някой падне и не стане, не го подминавай, защото така или иначе ще умре. Довърши го!

— Ако съм жив, разбира се — отвърна водачът. — Ами ако аз бъда ранен, кой ще ме довърши? Ти ли?

Мъжът с кожената пелерина се направи, че не чува.

— Твоите хора все още ли не забелязват, че ви следвам?

— Няма и да забележат — намръщи се водачът. — Дори и гащите им са прогизнали от дъжда. Всички мислят как да приключат по-бързо с тези типове и да се подслонят на някое сухо и топло място. Никой и не помисля да се обърне и да погледне назад. — Замълча за миг, после продължи: — Освен това ти си този, който иска да върви след нас. Ние щяхме да свършим работата, да намерим каквото искаш, и да ти го предадем. А ти нямаше да си принуден да търпиш тази гадост.

Няколко капки се процедиха по врата му под дрехите и накараха мъжа с кожената пелерина да потръпне. Загърна се още по-плътно. Нощта щеше да е не само мокра, но и дълга и кървава. Дори не искаше да мисли какво щеше да му се случи, ако не намереха хората на Хюрем. Задължително трябваше да вземе онази кесия за господаря си.

— Човекът, който ми даде тази заповед, е взискателен — измърмори. — Непременно трябва да вземем каквото иска. Но това не е всичко. Трябва да е сигурен, че работата е приключена и не са останали следи.

— И ти си тук за това. За да се увериш, че всичко е чисто.

Мъжът не отговори. Извърна поглед в нощния мрак, в който се губеше дори бялото на очите му.

— Кой ти даде тази злополучна заповед? — Въпросът се бе изплъзнал изведнъж от устата на водача на засадата. Сам се наруга. Що за глупав въпрос беше това. Дори смешен.

Но другият не се засмя. Още веднъж изтри с длан водата, стичаща се по лицето му.

— Човекът, който е наредил на този, от когото получих заповедта! — изрече на един дъх.

— А ако излезе както казват нашите? Ако онези са отседнали някъде, вместо да яздят в дъжда? Щом се зазори, засадата няма да успее, знаеш го.

Другият поклати глава:

— Ден — нощ, дъжд — сняг, няма значение. Тази работа ще бъде свършена. Заповедта е такава! — процеди.

Направи знак към мъжа, сякаш казваше: „Хайде, тръгвай вече!“.

После изрече:

— Ще дойдат. Преди малко ти сам го спомена. Конниците на Хюрем не се спират.

Случи се така, както и каза. Конниците на Хюрем султан не бяха спрели. Петима ездачи, облечени в черно, подминаха пасищата и навлязоха в гората. Макар тъмнината и дърветата да ги бавеха, те бяха решени да продължат пътя си. Накланяха глави, за да се предпазят от ниските клони, и напредваха, като подкарваха конете наляво или надясно с рязко дръпване на юздите. В необятната гора не се чуваше друг звук освен пръхтенето на изморените животни.

Когато стигнаха до място, където дърветата се разреждаха, отново увеличиха скоростта си. Оставаше им само четвърт от разстоянието, което трябваше да изминат в гората.

Всичко стана изведнъж. Пред петимата конници с грохот падна едно огромно дърво. Изплашените животни се изправиха на задните си крака, цвилейки, а ездачите им започнаха да ги успокояват с кратки подвиквания.

В същия миг десет стрели пронизаха със свистене мрака. Двама от петимата конници тутакси се свлякоха безжизнени на земята. Останалите извадиха саби и скочиха от конете си.

— Дяволски създания, покажете се! — извика единият.

Онези от засадата и бездруго нямаха намерение да чакат. Десет сенки изскочиха иззад дърветата и бързо обкръжиха тримата конници на Хюрем султан. Няколко секунди се дебнеха взаимно и се гледаха заплашително, а след това всичко се смеси в едно — глухият звън от сабите, виковете, ругатните.

Докато искрите от закалените стоманени остриета осветяваха тъмната нощ като светкавици, крясъците започнаха да преминават в стенания. Първо извикаха двама от засадата. Паднаха по лице на земята и останаха неподвижни.

Разнесе се гласът на един от хората на Хюрем:

— Разпръснете се бре, слуги на Соколович[2]!

Сабята, която развъртя над главата си, взе още две жертви, но и ръката му пострада. Пое оръжието в другата и продължи да се сражава. Прониза в корема единия от двамата, които го нападнаха. Отряза ръката на другия. Когато усети третия, който се промъкваше зад него, и се обърна, вече беше прекалено късно. Огромна сабя изсвистя във въздуха и отдели главата от тялото му. Обезглавеното тяло за момент се стегна в конвулсии, после рухна на земята. А отрязаната глава се търколи по мократа земя и изчезна в мрака.

Конниците се сражаваха геройски, а околността заприлича на кървава река. Деветима от засадата и четирима от хората на Хюрем вече бяха изгубили живота си. Дъждът плющеше и отмиваше локвите кръв. Само двама души все още бяха на крака. Водачът на засадата и последният конник на Хюрем. Той също беше ранен. Докато се дебнеха един друг за последния решаващ удар, някакво свистене прониза нощта. Ненадейна стрела разкъса сърцето на конника в черно и върхът ѝ се показа на гърба му. Още една стрела прелетя. След нея още една. Мъжът се изтърколи в калта и всичко свърши. Известно време не се чуваше друго освен шумът от дъждовните капки.

Водачът на засадата промърмори на мъжа, който се показа между дърветата:

— Още малко и мен щеше да довърши това прасе! Стрелите ти ми спасиха живота.

Мъжът с кожената пелерина, който през цялото време следеше отблизо събитията, каза:

— Остави приказките! Хората се сражават по-добре от вас. Ако не бях се намесил навреме, засадата щеше да се провали. Претърси ги добре. У някого трябва да има лилава кесия.

Докато водачът претърсваше дрехите на конниците, той обиколи всички тела. От време на време се навеждаше и проверяваше дали дишат.

— У тези няма никаква кесия! — притеснено каза водачът.

— Как така няма? Трябва да има. Провери отново. Да не са я хвърлили някъде по земята? Сигурно са я скрили добре. — Гласът му издаваше паника.

И второто претърсване не даде резултат. Той самият се включи в третото. Дори съблече напълно телата, за да провери дали няма нещо завързано по тях — но уви.

Изведнъж извика ядосано:

— По дяволите! Това е капан.

— Капан ли?

— Да, капан! Тези типове са били пожертвани. Нарочно ни оставиха да разберем пътя, по който ще минат. Докато ние правим засади и се занимаваме с тези, кесията пътува по друг път за мястото, където трябва да стигне. Както разбираш, попаднахме в капана на Хюрем султан. И дявола ще измами тази московска[3] негодница!