— Вместо да ме караш да изживея тази мъка, да беше стоварил върху главата ми престола, който ми даде — извика с негодувание Сюлейман, докато отново свеждаше глава на килимчето. — Поне убий и мен, че да умра, прегърнал своя син.

Последното нещо, което чу Мустафа, беше този бащин вик. От умора беше започнал да губи съзнание, а краката вече не го държаха. Тогава отново видя Кара Али. Мъжът неумолимо се приближаваше към него, стиснал намазненото въже в ръцете си.

Изведнъж спря да се съпротивлява.

— Прости на своя Мустафа! — каза тихо. — Уплаши се за живота си и се възпротиви срещу твоя ферман. Щом е заповед на падишаха, значи трябва да бъде изпълнена.

Застана на колене и докато се опитваше да изрече Шахада, Кара Али вече бе надянал въжето около врата му. Тъкмо щеше да пристегне примката, когато от гърлото на Мустафа се откъсна хриптящ вик:

— Татко, нека душата ми бъде пожертвана за теб. Не плачи за мен. Не трепери от страх за извършен грях, защото ръцете ти са изцапани с кръвта на твоя син. Ти не му прости, но когато утре се срещнем в деня на Страшния съд, Мустафа няма да ти търси сметка заради своя живот. Живей дълго и честито с народа си.

Това бяха последните думи на принца.

Седмината палачи заедно дръпнаха въжето и последните му думи бяха задавени в хриптене. Тялото му се свлече напред. Чу се зловещото пукане от счупването на врата му. Това беше звукът, който падишахът щеше да чува всяка нощ през остатъка от живота си. Сюлейман извика зад пердето:

— Аллах! Вече дори не мога да те помоля да опростиш греха ми.

Точно тогава тежката кожа, която покриваше входа, се повдигна.

Принц Джихангир надникна вътре. Седемте зловещи силуета замръзнаха на място. Джихангир, чиито очи свикваха с мрака, видя седмината палачи и Мустафа, който се бе свлякъл като празен чувал в ръцете им.

— Убийство!

Страховитият писък на принц Джихангир заглуши дори и шума от военния оркестър.

— Убийство! Бързайте, погубиха Мустафа хан!

Всички войници гледаха след Джихангир, който тичаше като полудял към отсрещните възвишения, викайки страшно. И всички глави се извърнаха към шатрата на султан Сюлейман.


LXII


Новината бързо достигна до двореца. Виковете на вълни приближаваха към покоите на Хюрем.

— Нещастие, нещастие!

— Божичко, какво се е случило?

— Убийство, убийство!

— Мустафа хан бил убит!

— Не е убийство, а екзекуция. Седмина палачи удушили принца ни.

— Еничарите са се разбунтували…

— А падишахът какво е направил?

— Безжизненото тяло на Мустафа хан било в ръцете на господаря ни.

— И владетелят бил съсипан.

Хюрем бе скочила от мястото си още при първия писък.

— И не е само Мустафа хан, а в същия момент бил убит и синът му в Бурса.

— Клетата съпруга получила новината за смъртта на мъжа си, докато екзекутирали мъничкия ѝ син пред очите ѝ.

— Нещастие, нещастие.

— Поетът Яхия написал едно касиде[129], което превъзнасяло Мустафа хан и посрамвало Рюстем паша. Еничарите го рецитирали, крещейки пред палатката на падишаха.

— Млечният брат на господаря ни Мехмед Челеби нахлул в палатката на султана и извикал: „С какво си по-различен ти, Сюлейман хан, от изцапания с кръв Карл V, който накара да убият сина му принц дон Карлос? С нищо, само името ти е различно. Аз повече не мога да наричам брат онзи, който е погубил живота на детето си. Хайде, извикай немите си палачи, че другата ти ръка да се изцапа с братска кръв“.

— Падишахът не се ли е разгневил?

— Искал да прегърне брат си и да поплаче на рамото му, но Мехмед Челеби си тръгнал.

— Нещастие, нещастие.

Краката на Хюрем омекнаха. Тя се свлече на мястото, където стоеше. Мерзука нахлу припряно вътре.

— Султанке, султанке, нещас…

Когато съзря Хюрем, думите ѝ останаха недоизречени. Лицето на нейната спътница беше безкръвно. Мерзука коленичи до Хюрем и завика:

— Бързайте, момичета!

Опита се да я свести, разтривайки лицето и дланите ѝ с хладка вода. Когато се съвзе, първият въпрос на Хюрем султан беше за повече подробности:

— Мерзука, какво е станало?

Татарското момиче не знаеше какво да каже.

— Не се натъжавай — успя само да отговори.

Защо ли го каза. Нали господарката ѝ години наред бе желала този кървав край. Тогава за какво имаше да тъжи!

Не беше така, както мислеше Мерзука. Хюрем не бе припаднала от радост, а по-скоро от напрежение. Тъга, скръб, угризение на съвестта. А може би и едва доловимо, потайно удовлетворение, че всичко приключи. Накрая се свърши. Вече нейният син ще стане падишах! Всички чувства и мисли в главата ѝ бяха напълно объркани. Но радост нямаше. Щастие от победата, вълнение от настъпването на мига, чакан тридесет години. Нямаше ги. В душата ѝ нямаше следа от тях.

И още нещо, което изобщо не беше очаквала. Пред очите ѝ изникна споменът за Мустафа. Първият миг, в който го видя в двореца. Виковете и пакостите, докато караше прислужниците и черните робини да тичат подир него в розовата градина. Игрите, на които си играеха със сина ѝ Джихангир. Как най-малкият ѝ син тичаше и се хвърляше на врата на Мустафа и понеже не можеше да каже „батко“, викаше: „ба, ба“…

Искаше ѝ се да не се беше случвало.

— Какво е станало? — попита тя отново, хълцайки.

Една от помощничките ѝ разказа.

Седмина неми палачи удушили Мустафа хан. Ядосаните войници нападнали шатрата на великия везир Рюстем паша и я изгорили, но не намерили зетя. Той предположил какво ще го сполети и избягал. Първата работа на падишаха била да назначи на мястото му другия си зет Кара Ахмед паша, за когото бе всеизвестно, че обича Мустафа, и към когото войниците изпитваха голямо уважение. Също така и някой на име Мехмед Соколович беше станал везир. През това време принц Джихангир...

Когато чу името на малкия си син, Хюрем изведнъж се сепна.

— Какво се е случило с принца ми?

— Джихангир хан станал свидетел на всичко. Започнал да тича и да вика „убийство, убийство“. Не се хранил дни наред.

Хюрем започна да удря глава в коленете си и да се вайка:

— Малкият ми принц, моят Джихангир!

Тогава помощницата ѝ каза последната новина.

— Господарят ни обявил принц Селим хан за наследник на престола.

Тишина.

Хюрем не беше успяла веднага да осъзнае. И затова не попита какво е станало. Продължи да ридае тихичко. Решила, че Хюрем не е чула, помощницата повтори:

— Падишахът ни обявил принц Селим хан за престолонаследник.

Синът на Хюрем щеше да бъде падишах! Но името бе грешно. Баязид трябваше да е престолонаследник. Наистина, ако се погледнеше по възраст, правото беше на Селим, но османският престол имаше нужда от Баязид.

Някак всичко беше отишло напразно. Що за чудо беше тази власт. Щом я хванеш, тя се отдалечава. Непрекъснато трябва да се тича след нея. И тъкмо когато мислиш, че си я заловил, ти се изплъзва. Това ли беше нещото, което наричаха мираж?


Преди дори да изсъхне кръвта на принц Мустафа, само тринадесет дни след нещастието, през една нощ дворецът отново бе събуден от викове:

— Тичайте и съобщете на нещастната султанка!

— Върху нас тегне проклятие!

Когато Хюрем отвори вратата, Мерзука коленичи в краката ѝ.

— Какво има, Мерзука, да не би Негово Величество…

Не можа да довърши думите си. Татарската ѝ спътничка простена:

— Моите съболезнования, Хюрем султан. Шах Джихангир е починал в Халеб!


LXIII


Пет години по-късно. Есента на 1558 г.

Черният Джафер изтри ножа в дрехите си. Скочи от колата и влезе в изоставената постройка. В този таен проход щеше да се срещне с човека, на когото трябваше да предаде смъртта, която носеше.

От двойното нещастие бяха изминали пет години. Пет дълги години от смъртта на принц Мустафа. Принц Джихангир се разболя и издъхна в ръцете на баща си тринадесет дни след като бе станал свидетел как по-големият му брат, когото толкова обичаше, бе безмилостно удушен от седмината палачи. Нито падишахът беше предишният султан Сюлейман, нито пък султанката — предишната Хюрем.

Щастието и радостта сякаш бяха обидени на двореца. Звънкият смях на Хюрем султан, който едно време огласяше сарая, сега бе замлъкнал. Вече не се чуваха и песните ѝ.

Единственото, което остана, беше враждата за престола между двамата синове на Хюрем, както и клюките на везирите. Те се опитваха да познаят кой принц ще застане начело на държавата. Всеки помагаше на престолонаследника, когото предпочиташе, и свирепо се бореше за власт.

Две години след като падишахът бе свалил от длъжност своя зет Рюстем паша, за да успокои гнева на войниците, Хюрем султан беше убедила съпруга си да му върне поста. Но дори и машинациите на Рюстем изглеждаха съвсем незначителни в сравнение с интригите на принцовете и везирите, разпалени от враждата за престола.

А сега до главата ѝ беше дошъл и проблемът с Лала Мустафа паша. Рюстем паша го беше отдалечил, като го бе изпратил при принц Селим. Тук той получи обещание от него, че ако се възкачи на престола, ще стане велик везир. Това го амбицира да плете интриги, каквито дори и майсторът в тази област Рюстем паша не би могъл да измисли. Лала Мустафа паша и Мехмед паша Соколович, чиято звезда вече грееше ярко, се състезаваха да възцарят Селим. Двамата мъже се бяха превърнали в смъртни врагове на тройката Хюрем-Рюстем-Баязид.