— Щом се съмняваш, убий ме.

Сюлейман не забравяше и разкаянието, което изпитваше от тези свои думи. Права беше. Хюрем никога не беше отделяла Мустафа от собствените си синове. Въпреки всичко, което бе сторила Гюлбахар. И веднъж не го беше засрамила. Не беше поискала нищо за принцовете си или за себе си.

Сюлейман поклати глава.

— Зная, усмихната красавице. Трудна е присъдата, която ще издадем, затова търсим още едно рамо, още една съвест, с които да споделим товара ѝ.

Отговорът ѝ щеше да спаси живот, но щеше да бъде краят на Хюрем и на принцовете ѝ.

— Присъда ли, владетелю? Каква присъда? — прошепна притеснено тя.

— Наказание за измяната. Ти… ако беше Сюлейман… Каква присъда би дала… за сина предател?

Султан Сюлейман изговаряше думите със затруднение и накъсано. Мъката, която му тежеше, и колебанието, с което се бореше, личаха във всяка негова дума и сричка.

Без да се усети, Хюрем попита:

— „Син“ и „наказание“ ли, Ваше Величество, султане мой? Може ли „син“ и „наказание“ да бъдат изречени заедно?

Вероятно нищо, което беше казвала досега, не бе толкова искрено. Син и наказание ли? За миг замълча и погледна падишаха в очите.

— Да не би…? Да не би вие да мислите да накажете Мустафа хан?

— Ако ти беше Сюлейман, безнаказано ли щеше да оставиш предателството?

— Нямаше да повярвам!

— И ние не повярвахме. Казахме, че никога не е възможно да се случи, каквото ни шепнеха месеци наред на ухо. Не позволихме да се произнесе лоша дума за Мустафа хан? Казахме, че ще изтръгнем езика на онези, които разпространяват подобни слухове. Така беше, но виж какво стана, Хюрем.

— Какво стана, владетелю?

— Дадоха ни доказателството за измяната на нашия син.

— Господарят ни отново ще се разсърди на своята робиня. Но нека. Ние нямаше да повярваме и на тези неща.

Хюрем не можа да повярва на ушите си. Не заложи ли тя кървавия капан, който отведе принц Мустафа при палача? А сега се опитваше да свали от врата на сина на Гюлбахар въжето! Сякаш сърцето ѝ казваше едно, а устните — друго.

— Ако синът ни кажеше, че това са клевети и някой е откраднал печата му, щяхме да вярваме на него — продължи тя. — Щяхме да съберем везирите и войниците си и щяхме пред всички да целунем принца си по челото.

— А какво ще кажеш за писмото на шах Тахмасп? И то ли е лъжа, и то ли е клевета, и то ли е фалшиво?

Хюрем остави този въпрос без отговор. Мислено се оправда: „Аз не исках това, Сюлейман. Да се беше спрял, когато ти дадоха писмото. Да беше отнел престолонаследничеството от Мустафа и да го беше дал на Баязид, всичко щеше да приключи. Но ти не се спря. Занесе го на шаха, за да докажеш предателството на сина си. Тахмасп стори онова, което и ти щеше да направиш, ако беше получил подобно писмо“.

— Все още не си ми отговорила. Каква е присъдата ти, Хюрем ханъм? Какво щеше да правиш с предателството, ако ти беше Сюлейман?

Хюрем се отърси от мислите си:

— Щях да му простя. — После продължи без никакво колебание, като извиси глас: — Щом държавата, престолът и синът са мои, какво ги интересува хората! Щях да простя на принца си, Ваше Величество, султане мой.

Очите им се срещнаха. Гледаха се продължително. Падишахът откри за кой ли път красотата в очите на съпругата си, а Хюрем търсеше в пепелта на неговия поглед все още живо въгленче.

Сюлейман се изправи бавно. Докато ставаше, по помръкналото му от мъка лице се добави и болката от здравословните му проблеми, за които лекарите така и не намериха лек.

— Нали точно заради това не е лесно да си Сюлейман — прошепна той. — Ако си Сюлейман, дори и държавата, тронът и синът да са твои, не можеш да оставиш предателството ненаказано. Не можеш да прощаваш измяната на някого, защото ти е дете, докато изпращаш виновните при палача.

Хюрем гледаше как съпругът ѝ бавно се отдалечава. По отпуснатите рамене и наведената глава разбра, че падишахът бе взел своето решение. Не усети очакваната радост. Ако ѝ бяха казали, че няма да е доволна, когато победата беше толкова близо, никога нямаше да повярва. Толкова мъка, толкова лъжи, толкова кръв струваха ли си за един престол?

Хюрем бе потресена.

Това беше гласът на сърцето ѝ, който бе мълчал дълги години, беше се обадил за първи път от толкова време насам.

— Я стига — изсумтя Хюрем. — Разбира се, че си струваха.

Но вече не беше толкова сигурна.

— Прости ми, Боже! Прости ми!


Скоро есента щеше да премине в зима, но ноемврийското слънце хубаво бе сгряло глинестата почва на долината в Кония. Принц Мустафа се бе изправил като статуя върху коня си и гледаше гордо към войската на падишаха, разположила своя лагер отсреща в полите на Актепе.

След като баща му го бе извикал в Истанбул и бяха говорили, нещата бяха потръгнали. Щом беше изпратил вестта: „Тръгвам на поход срещу Иран. Бихме искали да видим и сина си редом с нас“, значи султан Сюлейман бе повярвал, че синът му е наклеветен.

Според майка му това беше работа на московската съпруга на баща му. Но Мустафа някак не можеше да повярва. Знаеше, че майка му е изпълнена с омраза към Хюрем. Той също ѝ беше ядосан, но московчанката го беше защитила, без да се страхува. Вторият везир Кара Ахмед паша беше предал нейните думи:

— Не сте ли верни роби на падишаха ни, че вместо да търсите кой е пуснал тази клевета срещу принца ни, вие стоите навели глави пред господаря, без да продумате и дума?

Аяс паша се бе усъмнил:

— Робите имат ли право да кажат нещо?

Тогава Хюрем му бе дала да разбере:

— Страхът запечатва устите и сърцата ви, така ли, паша? Щом като ще останете без глави, ако кажете, че принц Мустафа е невинен, толкова ли е трудно за истинския мъж да се прости с живота си?

В такъв случай кой беше клеветникът? Мустафа беше почти сигурен в Рюстем. Защото разбойникът знаеше, че веднага щом Мустафа седне на трона, нямаше да остане жив. Престолонаследникът твърдо заявяваше, че всеки, който най-безсрамно ограбва държавата, ще си плати за това, ако ще да е везир, еснаф, зет или булка. И Рюстем трябваше да се отърве от принца, за да може да продължава да краде.

На тридесет и осем години синът на Гюлбахар вече беше привлекателен зрял мъж. Обърна се към бейовете си, яхнали черни коне и строени в редица зад него.

— Да ви видя — каза той. — Не искам никакво неуважение към баща си. Бъдете наясно, че верността към нас е и вярност към баща ни. Сега се върнете начело на войниците си, стройте ги. Да се спуснем към лагера така подредени, че владетелят на света, нашият баща, да се гордее с нас, щом ни види. А и те да видят как се прегръщат баща и син.

Бейовете сведоха глави и смушкаха конете си. Всички бяха притеснени. До този ден бяха преживели много войни и стълкновения. Веднага усещаха миризмата на кръв и клопка. А наоколо миришеше и на двете. И вторият везир Кара Ахмед паша се беше усъмнил, когато падишахът бе извикал сина си да се присъедини към похода срещу Иран. И беше пратил тайно вест: „Добре е да бъдеш предпазлив. Недей да идваш!“.

Но Мустафа не беше послушал това предупреждение.

— Какво очаква пашата от нас? Да не откликнем на поканата на баща си, а да се крием под полата на някоя жена! Докато баща ни на тази възраст препуска по бойните полета и размахва сабя, ние да берем рози и да творим стихове?

Не даде резултат и предупреждението на другарите му по оръжие.

И ето че сега бяха тук.

Заедно с принц Мустафа, когото обичаха и почти боготворяха, дни наред, без да почиват, те бяха препускали с конете си, за да се присъединят към армията на внезапно решилия да се сражава срещу Иран падишах. Каквото имаше да става, щеше да става.

В лагера на султана настана суматоха, когато войската на Мустафа хан се появи по цялата ширина на склона, вдигайки облаци прах. Еничари, спахии, топчии, пехотинци, стрелци, мерачи, готвачи — всички изскочиха от палатките си и се загледаха в конете, които препускаха в строен галоп към тях. Истинската врява настъпи, когато сред облака от прах се откроиха туговете на принц Мустафа.

— Да живее Мустафа хан!

Султан Сюлейман се сепна от виковете на войниците. С усилие се изправи и загледа как — този път за поздрав — размахват копията и сабите си във въздуха. Учуди се и когато еничарите от радост замятаха плъстените си калпаци. Не бяха се радвали така дори след най-големите победи, когато влизаше през вратите на Родоската кула, Багдад, Буда или Естергом. Белите плъстени калпаци полетяха във въздуха. Небето се изпълни с летящи шапки, сякаш заваля сняг. Развълнувани, войниците подскачаха, за да хванат калпаците си, преди да са паднали на земята.

Конниците препуснаха, за да посрещнат пристигащите.

Сред носещия се от отсрещния хълм облак прах Сюлейман открои сина си. Беше силен и изпълнен с енергия. Стоеше величествено върху коня си. Беше красив! От устата на падишаха се откъсна стон:

— Аллах, ти си всемогъщ! Твоите чудеса нямат граница. Покажи ми чудото си! Не ме карай да върша това!

Внезапно Мустафа вдигна ръка. Тъмночервеният му кон се закова на място, вдигна се на задните си крака и зарита във въздуха с предните. И неговите войници дръпнаха юздите на конете си и околността се огласи от цвиленето на животните.

Облечени в черно, също като своя принц, войниците яздеха в лек тръс в идеални редици, а Мустафа ги предвождаше. Беше присвил леко лявата си ръка в лакътя и бе сложил длан върху коляното. „Също като мен“, помисли си Сюлейман. Той се олюля от спомена, появил се пред очите му.

Когато за първи път заведе Мустафа на лов, момчето беше едва на седем години. Едва успяваше да се задържи върху коня. Но като видя, че баща му бе сложил лявата си ръка върху коляното и яздеше с равномерни леки поклащания в синхрон със стъпките на животното, детето беше сторило същото. Никога не беше забравил гордостта, която изпита при гледката на мъничкия принц, подръпващ маниерно юздите с дясната си ръка. Ето че Мустафа и днес яздеше по съвсем същия начин.