Застанал прав до падишаха, великият везир Рюстем паша обърна глава да не гледа сълзите, стичащи се от очите на Сюлейман.

Нито по тюрбана на принц Мустафа, нито по кафтана му имаше каквито и да било скъпоценности. Просто черен тюрбан и черен кафтан. Черни шалвари и черни ботуши. Само толкова. Беше облечен също като войниците си.

Докато конниците на Мустафа приближаваха, в лагера настъпи ново оживление. Войниците, които допреди малко хвърляха калпаците си във въздуха, сега тичаха, за да се строят в редици. Наредиха се по роти от двете страни, а в средата оставиха място, колкото да минат Мустафа и неговият полк.

Докато младият принц минаваше пред тях, се понесоха викове:

— Да живее, да живее!

Имаше и такива, които целуваха ботушите на Мустафа. Принцът се наведе към конника до него:

— Не ми се искаше такова посрещане!

Мустафа знаеше, че баща му никак не харесва да засенчват собственото му величие. Но и не можеше да попречи на добрите чувства. Забави ход и извика:

— Аллах е велик!

Последваха го молитвите на десетки хиляди войници. Планината и скалите закънтяха от мъжките гласове.

Падишахът потръпна.

— Виждаш ли, зетко? — каза той на Рюстем с немощен глас. — Принцът ни демонстрира силата си пред баща си. Показва на чия страна са войниците.

А после от устата на падишаха се откъснаха думи, нажежени и смъртоносни като лава:

— Това е чист бунт!

Всичко беше ясно като бял ден. Сюлейман се увери, че решението му е правилно. Само с един знак от Мустафа тези войници нямаше да оставят нито престол, на който да седи, нито корона на главата му.

Обърна се към великия везир Рюстем паша, чиито хитри очи неуморно и постоянно се въртяха на всички страни.

— Паша — каза Сюлейман. — Виждаш ли как нашите войници обичат принца ни? Върви и кажи на Мустафа хан. Да дойде и да целуне ръка на баща си. А ти се погрижи да посрещнем принца си подобаващо за това величие. Да няма никаква грешка или пропуск.

Двамата мъже се спогледаха. От очите на единия се сипеха сълзи, а в погледа на другия танцуваха искрите на радостта. Рюстем излезе, сякаш летеше.


— Падишахът не бива да чака — каза принц Мустафа и изхвърча от палатката си.

Баща му, който дори не го поглеждаше в очите, когато говориха в Истанбул, сега искаше от Мустафа да му целуне ръка. Най-доброто доказателство, че падишахът не вярва на клеветата.

Докато вървеше към пищната шатра на баща си, слънцето вече залязваше зад отсрещните възвишения. Бе останал само един последен сноп светлина, който преминаваше от червено към тъмносиньо, а после се превръщаше в тъмнина. И той всеки момент щеше да изчезне. Из лагера припламнаха огньове. Войниците палеха факлите пред палатките си. От кухненските огнища се издигаше ароматен пушек. Чуваше се цвърченето на мазнината, която капеше от овцете по чеверметата. Към миризмата на печено месо се прибавяше и уханието на яхнии, които се готвеха в казани, спокойно побиращи десетина души.

Когато минеше покрай тях, войниците оставяха заниманията си и отдаваха чест. Мустафа се сети, че не носи със себе си дори и обикновен нож. Но така беше прието. Който се явяваше пред падишаха, нямаше право да носи оръжие. Свъсилото се за миг лице на Мустафа се озари.

— Да не би да влизаме в бърлогата на врага? Ще целунем и ще докоснем до челото си ръката на човека, който ни е дал живот. За какво ни е оръжие?

Докато приближаваше към шатрата с единадесетте туга, пред която гордо се вееха червени и зелени знамена и на смени пазеха най-точните стрелци и най-безстрашните пазачи, Мустафа видя втория везир Кара Ахмед. Мъжът се беше скрил в сянката между две палатки и го чакаше.

Беше очевидно, че пашата се бе обидил, тъй като принцът не бе послушал предупреждението му да не идва. Мустафа реши да го умилостиви. По лицето на мъжа се четеше тревога.

— Да бяхте ме послушали да не идвате тук, Мустафа хан!

— Не мисли, че не сме взели под внимание съвета ти, паша. Но сметнахме, че така трябва. Кой би имал доверие на син, който стои настрана, когато баща му отива на война?

— Такива времена са, принце. Не е важно кой на вас ще има доверие, а вие на кого ще се доверите.

— Ако и на султан Сюлейман нямаме вяра, тогава на кого? Собственият му син ли ще се страхува и ще бяга от справедливостта на Сюлейман хан, на която имат доверие и се уповават дори и неверниците?

— Плаши ме не справедливостта на господаря ни, а враждебността на Рюстем. Великият везир е бил забелязан преди малко да се отдалечава от лагера с един полк войници. Къде отива пашата, докато господарят ни е тук? Куцият Рюстем бил притеснен, сякаш бягал от нещо.

— Сигурно падишахът му е възложил задача — отсече Мустафа. — Ти бъди спокоен. Щом като баща ни иска да ни види до дясното си рамо, докато воюва с Тахмасп, значи е повярвал, че сме невинни.

— Ако бях на ваше място, не бих разчитал.

— А какво ще кажеш за това, че ни извика да му целунем ръка веднага щом пристигнахме?

— Ще ви кажа да не влизате в онази шатра, принце.

Мустафа се слиса. От гняв веждата му се изви като лък.

— Знаеш ли нещо, паша? — попита той строго. — Ако знаеш, кажи го. Обаче ако поради мнителност се опитваш да предизвикаш съмнения относно владетеля, тогава не ти приляга баща ни да те нарича зет. Ако не те познавам и ако не съм наясно колко предан и изпълнителен си, ще си помисля, че имаш някаква изгода от това баща и син да станат врагове.

Обърна се, без да изчака отговора на мъжа. Тръгна с решителни крачки към шатрата на падишаха.

Отпред агата на еничарите наведе глава и поздрави Мустафа.

— Принцът ни чист и почтен ли е?

На дворцов език това означаваше дали носи оръжие.

— Чист и почтен съм.

Въпреки това един от огромните пазачи го провери.

— Чист и почтен е — потвърди и той.

Мустафа вече можеше да се яви пред баща си, за да му целуне ръка.

Докато повдигаше тежката кожа, която покриваше входа на шатрата, той не забеляза, че малко по-напред от една по-малка шатра излезе принц Джихангир и тръгна бързо към него, говорейки нещо. Кожената врата се затвори зад гърба му.

Вътре беше почти тъмно. Някъде в дъното на шатрата гореше една-единствена свещ. Мустафа забеляза силует, свел глава над нея. Султан Сюлейман вероятно четеше Корана преди вечерната молитва. Учуди се, че баща му вижда на такава мъждукаща и слаба светлина.

— Татко?

Шепотът му беше изпълнен с искрена обич. Съжали. Това беше самият султан Сюлейман.

— Дойдохме, за да целунем ръката на нашия падишах, господаря ни султан Сюлейман хан. Имаме ли позволение?

Този път придаде на гласа си колкото обич, толкова и уважение, същевременно и протоколна формалност.

Силуетът остана безмълвен.

Мустафа направи още две крачки.

Чу някакво шумолене зад себе си, но не успя да се обърне навреме. Голият до кръста силует, който изскочи иззад огромен сандък, вече надяваше примката през раменете до ръцете му и я пристягаше.

— Татко! — извика Мустафа с всичка сила. — Ела и виж какво причиняват на твоя Мустафа хан.

Силуетът, който преди малко помисли за баща си, се изправи. Това не беше баща му, а палачът Кара Али.

Докато принц Мустафа се опитваше да се измъкне от примката, обездвижила ръцете му, метнаха още шест въжета върху него. Въпреки това той се бореше отчаяно. Седмината неми палачи отведнъж бяха разпилени.

— Бащата залага ли капан на сина си, татко? — извика Мустафа. — Какво съм ти причинил, та смяташ, че вратът на принца ти заслужава въже?

Гласът му се извисяваше на вълни. Точно в този момент военният оркестър отвън засвири марш. Никой друг не чу виковете на Мустафа освен падишахът, който се бе скрил зад един параван и слушаше кървавата сцена вътре.

— Аз съм невинен, татко. Кълна се, че съм невинен. Мустафа някога лъгал ли те е, че вярваш на тези клевети и отнемаш живота на сина си?

Докато продължаваха да се борят, всички заедно се претърколиха на пода. Седмината неми мъже наведнъж се хвърлиха отгоре му. Мустафа изкрещя отново, сякаш бе разбрал, че баща му чува и вижда всичко.

— Ако непременно ти трябва живот на син, тогава хиляда пъти Мустафа би се жертвал за теб.

Зад паравана султан Сюлейман падна на колене върху молитвеното килимче. Опита се да запуши ушите си с ръце. Но се отказа и се надигна, да слуша случващото се вътре и последните думи на сина си. После отново запуши ушите си… Повтори това многократно. Молеше се: „Аллах, покажи ми чудо. Както си спуснал жертвен овен точно когато Авраам е щял да хвърли сина си в огъня, така изпрати чудо и на твоя раб Сюлейман. За да бъде спасен моят Мустафа. Една дума, която да заличи предателство. Един свидетел, който да докаже клеветата. Спаси моя Мустафа!“.

Но чудото не се случи.

Мустафа, когото седмината едва удържаха с въжетата, успя да се изправи на крака с едно движение. Един от немите мъже, които отблъсна, падна и удари главата си в сандъка. Остана там, без да помръдне.

— Хайде, татко! — извика Мустафа. — Махни тези проклети палачи от мен и ела сам да ме убиеш. Смъртта, дошла от бащини ръце, е добре дошла. Но не оставяй сина си в лапите на тези неми убийци!

Падишахът бе коленичил върху килимчето зад пердето и удряше по земята с ръце. Мустафа дочу тези звуци.

— Там си! — извика той. — Чуваш и наблюдаваш всичко. Щом е така, ела и спаси живота на своя Мустафа. Защо стоиш? За какво са бащите?

Султан Сюлейман поиска да скочи от мястото си, но не можа. Брадата му беше мокра от сълзи. Къде остана чудото, което очакваше?