Той подаде важния документ на втория везир Ахмед паша. Две сълзи се търкулнаха към бялата му брада. Женен за едната от сестрите на султан Сюлейман и също зет на падишаха, Ахмед паша не можа да повярва на прочетеното.

— Има някаква грешка — извика той. — Двамата ви везири скоро се завърнаха. Изслушахте думите им. Нашият господар лично говори с учителя на принца Сурури Мехмед ефенди. Никой не каза друго, освен че Мустафа хан ви е предан.

— Не са казали, но това какво е? — Султанът посочи ядосано писмото. — Не са само думи. За да се възкачи на престола, нашият принц иска помощ от шах Тахмасп, който е хвърлил око на всичко наше. Казва му, че когато ме премахнат, ще му даде злато и земи. Че ще се ожени за дъщерята на Тахмасп и ще станат роднини. Казва, че ще го счита за свой баща. Всеки ред и всяка дума са на Мустафа. Дори и най-безсрамно и без притеснение е ударил печата си отдолу!

Сюлейман дори не изслуша Хюрем през онази нощ. Докато жена му го убеждаваше, че и това е клевета и че може други да са написали писмото, той се побърка от ярост.

— Нали познаваме стила и печата на сина си, Хюрем? Защо непрекъснато го защитаваш? — Изведнъж се сепна. Обърна кървясали от безсъние и ярост очи към нея. — Да не би да ни утешаваш, че синът ни е невинен, а всъщност да искаш принцът да ни отнеме престола и живота?

Хюрем не можа да повярва на чутото. Дали не бе прекалила с предаността си към Мустафа? Искаше да държи далеч от себе си подозрението на падишаха, но сама го бе накарала да се усъмни, че е сключила съюз със сина на Гюлбахар.

За първи път в очите му нямаше и следа от обич. Тя се изправи бавно. Извади торбата с чеиза си, която криеше в чекмеджето на гравирания със седеф шкаф. Коленичи и я остави пред себе си. Не я беше сменила въпреки натякванията и молбите на падишаха, Мерзука, Сетарет калфа, дори и дъщеря си Михримах. Спомените ѝ още се намираха в тази прокъсана, мръсна и прогнила малка торба, която скалъпи в стаята на един хан.

Сюлейман наблюдаваше жена си, още беше ядосан.

Хюрем изсипа чеиза си, събран в торбата. Едно малко прогоряло парче перде, цялото в сажди. Една Богородица, счупена наполовина. Парчета от чинии и чаши… И… малката кама, която Тачам Ноян ѝ беше дал, докато кръстосваха надлъж и шир планините.

Вдигна глава и погледна падишаха.

Сърцето му се сви. Онази светлина, онази искра беше загаснала.

Блясъкът, който години наред го беше карал да тича подир нея, се беше изпарил от очите ѝ. В гърлото на падишаха заседна вик: Боже! Докато си мисля за неверния си син, убих и Хюрем!

— Щом е така — каза тя и подаде камата на Сюлейман, — вземете това и накажете изменницата, която спи във вашето легло.


Фалшивото писмо, носещо печата на принц Мустафа, бе изпратено на шах Тахмасп, сякаш не беше четено от султана. Трима конници, преоблечени като хората на Мустафа, предадоха писмото на шаха в двореца в Тебриз. То беше толкова убедително, че дори прекалено мнителният Тахмасп, който се съмняваше и в сянката си, веднага се хвана. В очите на мъжа проблясна отмъщението.

— Хайде да те видя сега, Сюлейман! — извика победоносно той в нагорещената от пустинните ветрове нощ, докато полуголи девойки му вееха с щраусови пера, за да го разхлаждат. — Твоят баща открадна престола на моя. А сега твоят син ще сложи короната ти на тепсия и ще ми я поднесе.

Тахмасп веднага изпрати отговор, в който изразяваше радостта и желанието си да помогне на Мустафа.

„Когато ти нападнеш Сюлейман, ние ще бъдем зад гърба ти.“ И за да намекне, че е съгласен да даде дъщеря си на Мустафа, не пропусна да добави: Ще се съюзим баща и син и заедно ще управляваме света. Докато изпращаше вестоносците, той се закани:

— Ти гледай да се справиш с баща си, пък нека да видим дали Тахмасп ще остави и една жива душа от рода на Сюлейман.

Очите му вече не можеха да прикрият омразата. Идваше часът на отмъщението.

Шахът не можеше да знае, че пратката му е предназначена не за Мустафа, а за султан Сюлейман. Конниците, които нападнаха неговите вестоносци, взеха писмото на Тахмасп, сложено в дълга, украсена със скъпоценни камъни кутия от кожа на кошута и го отнесоха в Истанбул.

Хюрем и Рюстем нямаше какво повече да направят. Планът щеше да заработи от само себе си. Доказателството за предателство на принц Мустафа се намираше в ръцете на падишаха. А сега пред него беше и писмото на съюзника, от когото изменникът бе поискал помощ.

Когато даматът велик везир сякаш с голямо нежелание подаде писмото от Тахмасп, султан Сюлейман прошепна:

— Боже, какъв грях извърших, че ме наказваш с тази мъка? Да ме беше убил, но да не бях свидетел на предателството на собствения си син.

С безизразен поглед той прочете редовете, които Тахмасп бе изпратил на сина му. За момент не можа да си поеме дъх.

— Въздух — извика, — въздух! Отворете тези прозорци!

Дори пролетният вятър, който мигом нахлу, не можа да ободри падишаха. Сякаш менгеме стягаше сърцето му. Повдигна глава от писмото, чиито букви изгаряха очите и съзнанието му. Погледна към завесите, веещи се от вятъра. През него премина неудържимото желание този вятър да отнесе и мъките, и болката. Да заличи позора, който синът му сметна, че баща му заслужава, както и клеймото на изменник, което сам постави на челото си.

Само че позорът на предателството можеше да бъде изчистен само с кръв.

— Законът трябва да се приложи — каза с безжизнен глас. Изменникът трябва да бъде наказан.

Но как? Без да осъзнава, падишахът дълго се взира замислено във вдигнатата си ръка.

— Тези ръце ще бъдат изцапани с кръвта на син.

Пред очите му изникна плачещият Джихангир, който трескаво стискаше същите тези ръце. Дали не беше видял кръвта по тях?

Султан Сюлейман усети как сякаш земята потъва под краката му.


LXI


Нощите ѝ се струваха ужасно дълги. Безброй мисли налягаха Хюрем в тъмнината. Султанът беше станал съвсем различен от деня, в който бе взел в ръцете си фалшивото предателско писмо на принц Мустафа. Сюлейман беше замислен, тъжен, нещастен и студен. Хюрем усещаше, че той не спи нощем. Обикаляше с часове, скръстил ръце зад гърба си.

Една нощ от стаята му се чу глас и тя помисли, че падишахът говори с някого. Заслуша внимателно. Но вътре нямаше друг човек. Съпругът ѝ говореше със съвестта си и очевидно ѝ даваше сметка.

Понякога и тя правеше същото. Кой по-добре от Хюрем можеш знае колко е трудно да разчистваш сметки с вътрешния си глас! Той я беше смъмрил сериозно за прогонването на Гюлбахар:

— Щастие не се гради върху проклятие.

Щастие ли? Хюрем го бе изгубила през нощта, в която беше отвлечена. Също така през деня, когато сложи в торба останалите вещи от сринатата си къща и каза: „Ето го моя чеиз“. Както и в нощта, когато бяха заличени името и миналото ѝ и тя се беше заклела: „Никой няма да ме забрави отново и да ме захвърли в ъгъла“. Тя вече беше красивата жена на султан Сюлейман, Хюрем. Беше дошло време да се превърне могъщата майка на османския падишах. Щеше да бъде Хюрем султан, чието име ще бъде изписвано върху мрамор. Непрекъснато ще се споменава в дворците на папата и на европейските крале! Важни са властта, могъществото! Щастието днес го има, а утре — не. Обаче силата е равна на вечност. В известен смисъл означаваше безсмъртие. Хюрем щеше да бъде помнена, дори и да бе живяла нещастно.

Добре, но защо сега чувстваше в душата си болка? Не можеше да спре да мисли за странния блясък в очите на султан Сюлейман, когато обяви, че ще има поход срещу Иран. Падишахът бе изпратил принц Селим в двореца в Одрин, а като свой каймакамин беше посочил Баязид. Това не беше ли точно каквото тя желаеше? Не беше ли съвсем ясно посланието на султана към Хюрем, че понеже нейните принцове не са го предали, престолът се пада на тях? Тя трябваше да празнува от щастие, а не почувства нищо. Падишахът щеше да поеме на поход с младия принц Джихангир. Бе изпратил заповед на сина на Гюлбахар, Мустафа, да се присъедини с войниците си по пътя. Хюрем усещаше, че нещо се случва.

В нощта преди раздялата им Сюлейман попита Хюрем с изтощен глас:

— Ако беше ти, как щеше да постъпиш?

Хюрем можеше да предположи какви бури връхлитат душата му. Но се опитваше да разбере кое точно го терзае така силно. Дали това, че управлението му е в опасност? Или пък, че е предаден от своята плът и кръв? А може би раната, белязала съвестта му след неизбежното наказание срещу тази измяна? Вероятно бе лесно да се отърве от първите две, но не можеше да се загърби лесно скръбта по изгубено дете. Това беше непоносима мъка. Хюрем живееше със страха от тази болка тридесет години. От тридесет години се бореше за живота на децата си.

Тя знаеше за какво пита падишахът, но се престори, че не разбира.

— Простете, султане. Какво, ако бях?…

— Питам, ако ти беше Сюлейман…

— Моля ви, Ваше Величество, султане мой, как можем ние да сме Сюлейман?

Хюрем се опита да отклони въпроса с шега, надявайки се да разведри падишаха, но не успя. Дори не беше сигурна, че я е чул.

— Казвам, ако Мустафа хан беше твой син.

— Да не би някога да сме отделяли принца, че господарят ни казва това? — Не беше възможно да не се усети обидата в гласа ѝ. — Макар и да не сме го раждали ние, винаги сме приемали Мустафа хан като наше дете. Не сме го различавали от родните си чеда. Нужно ли е да се кълнем в това след толкова години, султане?

Падишахът не можеше да забрави как в деня, когато се усъмни и Хюрем за съюз с Мустафа, за да се отърват от него, тя бе извадила кама и беше заявила: