Хюрем обърна насълзените си очи към него.

— Да не би Негово Величество султанът да иска да каже, че вярва на тези лъжи?

Мъката, която изживяваше, беше изписана по лицето на султан Сюлейман. Загледа се отнесено в съпругата си, без да отговори.

— Не вярвам — прошепна тихо. Беше толкова тъжен, че не можа да забележи паниката, изписала се в погледа на Хюрем. — Не вярвам. И държавата, и синът са наши. В средата стои или животът на държавата, или този на сина ни. Нужни са улики, доказателства.

Хюрем беше предположила, че ще стане така. Но планът ѝ беше железен. Бе нагласила всичко, като бе взела под внимание, че падишахът няма да допусне да се злослови срещу Мустафа. Докато кроеше как да му предостави и улики, и доказателства, тя се засмя, сякаш се радва.

— Знаех си, че няма да се подлъжете по клеветите.

Мъката и притеснението в очите на падишаха не се бяха разсеяли.

— Държавните работи не стават така. Трябва да съм сигурен. Трябва да се убедя, че нашият принц не се подготвя да вдигне бунт срещу нас.

— Какво ще правите?

— Не зная.

Хюрем знаеше. Но не отдели тъжния си замислен поглед от Сюлейман.

— Сещаш ли се за решение, Хюрем?

— Изпратете най-доверените си везири в Амасия. Да говорят с принца ни. Мустафа хан, какъвто ние го познаваме, не би пестил думите си. А е и достатъчно смел, че да не скрие, ако има подобно намерение.

Много пъти Сюлейман беше чувал как Хюрем защитава сина на Гюлбахар, но не очакваше чак толкова. И тя беше майка на принцове. Ако Мустафа изгубеше престола, щеше да дойде ред на нейния Селим. И въпреки това не даваше да се каже лоша дума за Мустафа.

— И на нас ни хрумна това — кимна с глава той. — Изпратихме двама наши везири в Амасия, уж сме им поверили задача да проверят докъде са стигнали усилията на шах Тахмасп да разпространи шиитството в селата ни. Те ще говорят с Мустафа и ще се опитат да разберат какви са намеренията му. И на двамата везири дадохме разрешение да се опитат да го настроят срещу нас.

— Ще видите как принцът ни ще докаже верността си към вас и държавата. — После Хюрем добави, сякаш току-що се беше сетила: — Чухме, че учителят на принца ни Сурури Мехмед ефенди бил в Истанбул. Може да поговорите и с него.

— Ще го изслушаме. И други хора също. Преди малко дадох заповед. Веднага изпращам Рюстем паша в Токат[127]. Да отиде и да види. Да огледа хубаво. После да ни съобщи какво е положението.

Хюрем се изненада. Каква работа имаше Рюстем в Токат? Според плана падишахът не биваше да се усъмни в нея и в Рюстем. Сюлейман трябваше да им вярва безрезервно. А това, че падишахът сега изпращаше Рюстем в Токат, можеше да развали всичко. Една грешка на нейния зет или една изпусната дума щяха да объркат плана. Хюрем трябваше да даде наставления на Рюстем, преди той да замине.

Веднага тръгна за двореца на дъщеря си в Юскюдар.

— Кажи на този глупак, твоя съпруг, да внимава. Мустафа е невинен и толкова. Това е, което ще каже и тук, и там. Обвиненията ще дойдат после. Но той в никакъв случай да не бъде замесен.

Ядоса се, че Михримах я гледа, без да разбира нищо.

— Не знам кой от двама ви е по-голям глупак. Ти му предай думите ми, дано Рюстем да разбере.

Куцият велик везир беше разбрал. Пое на път с тази заръка. Налагаше се да направи малка промяна в плана. Щом като той отиваше в Токат, уликите и доказателствата трябваше да дойдат от друго място. Само че щеше да излезе скъпо.

С изключение на това неочаквано разместване планът вървеше без проблеми. Учителят на принц Мустафа — Сурури Мехмед ефенди, прехвали престолонаследника, както бе поръчала Хюрем султан.

Везирите, които падишахът бе изпратил в Амасия, също се заклеха, че Мустафа е верен. Бяха се опитали да го подлъжат с думи като: „Османската империя има нужда от вас“. Но той ги нахокал:

— Какъв паша си ти, ефенди? Хем обикаляш, облечен в кафтана, който баща ни ти е сложил на гърба, хем говориш против него. Нямаш ли срам? Аллах да ни дари със служба, а ако е нужно, и смърт в името на Сюлейман шах, докато той е здрав. Докато баща ни е жив, султанатът е забранен за Мустафа.

Докато слушаше тези думи, султан Сюлейман омекна:

— Храбрият ми син!

Благодари на Бога. Значи страховете му бяха напразни. Предсказанието на гледачката беше глупост. Или пък, докато крещеше за предателство на син, е имала предвид не бъдещето, а миналото…

В един момент всичко се нареди. Случаят Мустафа сякаш беше забравен.

Един ден чуха, че принц Джихангир побягнал от стаята си, къпеща се в червенината на вечерното слънце, бълнувайки:

— Не вярвам, не вярвам. Нито на онова вярвам, нито на това.

Сюлейман най-много обичаше малкия си син Джихангир. Когато чу за случилото се, изтича при него. Принцът бе сложен отново да си легне. Изгаряше от температура, а лицето му беше съвсем жълто, но изражението му се озари, когато видя баща си. Хюрем стоеше до главата му и слагаше кърпи с оцет върху челото му, за да свали температурата.

— Какво става, Хюрем?

— Принцът ми гори, Ваше Величество. Гори!

Джихангир шептеше нещо, което те не успяваха да чуят. Докато падишахът се навеждаше, за да го разбере, момчето се навдигна с неочаквана сила и хвана ръката на баща си. Дълго време се взира в дланта на Сюлейман, а очите на обляното му в пот лице се бяха ококорили. Погледът му беше обхванат от страх. Без да пуска баща си, момъкът прошепна на Хюрем:

— Подай си ръката, майко.

Огромните му очи известно време се взираха и в нея, а после постави ръцете на Сюлейман и Хюрем една до друга. Отнесе се. Когато се съвзе, вдигна глава и погледна към майка си и баща си. Джихангир плачеше.

Сюлейман и Хюрем не се отделиха от леглото на най-малкия си син, докато спахията[128] Шемси паша пристигна внезапно в Истанбул. Дори бяха ходили в Еюб султан и заедно се молиха и дадоха обет за здравето на принца си. Отбиха се в тюрбето на принц Мехмед, което главният архитект Синан паша беше построил по тяхна заповед, и там останаха с часове.

Шемси паша беше дошъл от Токат възможно най-бързо и кошмарът отново започна, когато настоятелно изрече думите:

— Много е спешно и важно! Веднага моля да бъда приет!


Новината беше страшна. Принц Мустафа беше поискал помощ от шах Тахмасп, за да свали от престола баща си султан Сюлейман.

Падишахът скочи на крака ядосан.

— В никакъв случай! — изкрещя той. — Мустафа не би посмял да извърши подобна наглост, не би посмял!

Не можеше да повярва! Мустафа да иска помощ от смъртния враг на Османската империя? Всичко друго бе възможно, но подобно нещо — не.

Шемси паша подаде на Сюлейман кутия, която извади от пазвата си.

— Ето доказателството.

На падишаха му се стори, че светът рухва отгоре му. Взе кутията внимателно, притеснявайки се сякаш да не изгори ръката му. Отвори я и прочете кожения лист, който извади от нея.

— Рюстем ли ти даде това, паша?

— Научихме, че великият везир е дошъл в Токат. Но не се срещнахме, тъй като аз минах по планинския път, за да дойда час по-скоро при вас.

— Зет ни има ли представа за това?

Шемси паша погледна падишаха обидено.

— Помислих си, че никой не бива да го вижда преди падишаха. Дори и да се бяхме срещнали с великия везир, нямаше да му спомена. Ако съм сбъркал, вратът ми е по-тънък от косъм.

— Това как премина в твоите ръце?

— Когато разбрахме, че хора на шаха са се опитвали да проповядват шиитството в едно село, веднага отидохме там. Единият бе убит в схватката. А другия го заловихме ранен. Измъчвахме го и призна, че онази нощ трябвало да се видят с вестоносец на Мустафа хан. Не му повярвах, защото не разбирам каква работа има принцът ни с шаха, но все пак турих засада и зачаках. Залових конника на Мустафа хан, докато влизаше в селото точно в часа, посочен от пленника.

Шемси паша беше твърдо убеден в думите си. Той никога нямаше да повярва, ако някой му кажеше, че хората на шаха и немият вестоносец на Мустафа хан, когото залови, са всъщност шпиони на Рюстем паша. Кутията, която криеше немият, беше от тези, които носеха вестоносците на принца. Върху писмото вътре бе ударен неговият печат. Шемси можеше да познае печата, беше го виждал безброй пъти за толкова години. Когато прочете първия ред, който започваше с Братко Тахмасп, остана като ударен от гръм и се отправи към Истанбул, препускайки.

— Доведе ли и мъжете, които си заловил?

Гласът на падишаха го извади от мислите му, поклати отрицателно глава.

— Вече казах, че единият умря. Водех насам ранения, но той свърши по пътя. А другият сам си видя сметката.

— Как?

— Докато отварях кутията и четях, той глътнал нещо. Умря на място, а от устата му изскочи пяна. Но и да беше оживял, не мисля, че щеше да е от полза, защото беше ням.

— Значи нямаш свидетел или доказателство, така ли?

Шемси паша не очакваше това.

— Ето кутията, която връчих на господаря ни, както и петимата, които бяха с мен.

Султан Сюлейман не знаеше дали постъпва справедливо. Вместо да обърне внимание на позора на собствения си син, той се съмняваше във верния си роб.

Седнал на златния трон, Сюлейман изглеждаше остарял с хиляда години. Раменете му се бяха отпуснали. Прочете още веднъж написаното върху парчето кожа.

Ето това беше доказателството, което се страхуваше, че ще получи.

Значи алчността за султаната беше заслепила Мустафа толкова, че да моли за помощ шаха на Сефевидите — смъртния враг на османците.

Ако синът му искаше непременно трон и корона, щеше да ги получи. Трябваше ли да се стига до предателство? За кого би останал султанатът, Сюлейман нямаше да векува? „Щяхме да кажем, че ни е писано същото като на дядо ни и щяхме да ти оставим всичко. А ти можеше да погубиш баща си, както дядо ти. Щяхме да ти простим. Нямаше да те съдим после в отвъдното. Щяхме да решим, че сме жертвали живота си в името на султаната на нашия храбрец. Но предателството не се прощава. Заслужаваше ли си заради този стар престол моят Мустафа хан отсега нататък да бъде наричан изменник?“.