Марлена Бласи - Хиляда дни в Тоскана

— А пастата? — иска да знае Барлоцо и кимва към тънката жълта кора, която Пупа разточва.

— Не, тя е за утре, за обяда на Бенедето — отвръща му тя и бавно изпъва тяло.

— Тогава ще поръчаме от всичко по малко — казва й той и като осъзнава, че ни е забравил, добавя: — Извинявай, това са новите наематели на Лучи.

Връщаме се в трапезарията и се лутаме, разглеждайки украсата по стените: сериозна колекция от корици на комикса „Деърдевил“, всяка една в рамка от светлосин емайл. Барлоцо напълва глинена кана от канелката на бъчва с червено вино и го налива във водни чаши.

— Чакайте, чакайте, идвам — обажда се някой от другата страна на червените мъниста. Гласът принадлежи на около двайсетгодишен младеж, който сякаш изскочи някъде иззад магнолиевите храсти. Целият е облечен в „Армани“, блестящо черната му коса е оформена с гел в къдраво бретонче като на Юлий Цезар и разнася ухание на зелени лимони. Барлоцо го представя като Джанджакомо, внук на Пупа и на длъжност сервитьор.

Той се здрависва с нас, приветства ни, поздравява Барлоцо с три целувки, настанява ни да седнем, налива вино, казва ни, че агнешкото е божествено, и най-ненадейно се оказва, че тук, в тосканската пустош, може да ни нахранят до насита като в най-луксозен ресторант. Въпреки че това е тратория без меню, място, на което човек хапва, каквото баба е сготвила за деня, Джанджакомо настоява да вземе поръчките ни. Записва ги добросъвестно с мудна, непохватна ръка, като повтаря високо желанията на всеки по няколко пъти, а после хуква към кухнята и носи новините като горещи въглени.

— Иска да стане сервитьор в Рим и известно време ще се упражнява тук, преди да замине и да се внедри там — казва Барлоцо, сякаш да обслужваш масите в Рим, е същото, като да продаваш пощенски картички в Содом.

Барлоцо ни обяснява, че ловджиите тук носят дивеча си на Пупа. Тя го чисти, провесва го да се суши и го готви за тях. Един от ловците е неин amoroso, приятел, и по време на сезона всяка сутрин й се обажда по телефона от камиона си, за да й даде отчет колко птици е отстрелял. По думите на Барлоцо Пупа смятала, че е много мило да й звъни, докато е на път. Тя се обличала, оправяла си косата, напръсквала се с парфюм и чакала телефона да звънне.

Пупа непрекъснато се суети за нещо. Както и да е, с нейното гадже си уговарят среща и тя потегля да го пресрещне, за да й даде той своята торба с птици, които Пупа ще сготви за обяд. Тя му носи две панини, напълнени с мортадела — за закуска в осем часа, преди той да се хване на работа в градината си.

— През ловния сезон има повече диви зайци, глигани, сърни, фазани, бекасини и дроздове в кухнята й, отколкото в гората. Всички ловци носят плячката си тук, а после един след друг поръчват големи угощения за семейството и приятелите си, ала винаги готви Пупа. Тук е такова място, на което човек може да се обади сутринта и да поръча пържен заек и тенджера варен боб за обяд — разказва сякаш за собствения си обичай Барлоцо. — Когато човек се почувства самотен, поради смърт или друго, просто идва тук, в навалицата, на обяд или на вечеря. Дори вдовиците идват, но стоят предимно в кухнята и помагат на Пупа, преди всички да седнат да ядат заедно И да гледат „Дързост и красота“. После тръгват по хълмовете да събират дива зеленина за салата и разказват своите истории. Докато пак не стане време за готвене — обяснява той.

Барлоцо се държи собственически, сякаш седим на неговата лична маса. Пред нас има голям резен хляб и той го разчупва, като ни подава дебели късове от него, а накрая оставя и за себе си. И аз така раздавам хляб на моята маса, но за първи път някой друг ми го поднася по този начин. Започваме с онази последна порция пиле с червени чушки. Щом Джанджакомо я слага на масата, я напръсква с няколко капки от същото бяло вино, в което е била задушавана. После Джанджакомо изнася купа с хлебна салата. Има чуден цвят бордо, много различен от обичайния вид на панцанела. Тук сухият хляб, вместо да се мокри с вода, е натопен в червено вино, после е разбъркан с нарязани домати, парченца краставица и тънички стръкчета пресен лук, цели листа босилек; всичко е омесено със зехтин и е оставено да почива, докато всяка една съвършена съставка се опознае с другите.

После идват малки купички с прясна доматена супа, гъста от многото хляб и настърганото пекорино с остър вкус, преди да се появи поднос с най-фино нарязани агнешки парченца, оваляни в галета и изпържени, а след това сервирани с листа дива маруля. Пристигат и печени върху въглени телешки стекове с резени лимон, шише зехтин, мелничка за пипер и чинийка с морска сол. Самата Пупа се втурва навън с кръгъл бакърен тиган зеле, броколи, глухарче, спанак, сотирани с чесън и люти чушки.

За финал има ricotta di pecora, рикота от овче мляко, сервирана в чаени чаши. Пупа обикаля масата и налива еспресо върху рикотата от малко чайниче, което току-що е запарила. Оставя захарница и шейкър с какао. Гледаме как Барлоцо смесва по малко от това-онова, разбърква еликсира в чашата си и го яде като пудинг. Ние правим същото и аз искам да помоля за допълнително, но ме е страх Пупа да не ме помисли за лакома. Съвсем скоро ще разбере, че е вярно.

Докато вечеряме, помещението се пълни с няколко други малки компании. Забелязвам как Пупа се измъчва заради тях и се извинява, че в кухнята не е останало кой знае какво по това време, само хляб, салам и прошуто, малко сирене и мед, малко салата. Разбира се, изглежда никой от тях няма нищо против — едната двойка е с флорентински акцент, който прозвучава почти кастилски, когато произнасят определени думи, а другата — определено са англичани с тези елегантни, перфектно намачкани ленени дрехи. Всяка двойка има дете: флорентинците имат дъщеря, вероятно още ненавършила четири години, а англичаните — момче на шест или седем. Хубавичкото русо момченце, изглежда, е привлякло вниманието на флорентинката. Като се придвижва с рамото напред през помещението към масата на англичаните, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на бялата си рокля за кураж, тя спира пред стола на русото момче.

— Come ti chami? Io mi chiamo Stella. Как се казваш? Аз се казвам Стела.

Достатъчно смутено от безсрамното й присъствие, момчето още повече се обърква, понеже не я разбира. Баща му го спасява, като му обяснява:

— Иска да знае името ти. Тя се казва Стела. Отговори й на английски.

— Казвам се Джо — отвръща то без ентусиазъм.

Сега е ред на Стела да не разбере. Или пък не? Във всеки случай според мен е трудно да объркаш флорентинка. Тя прави излишни всички други встъпителни думи и казва:

— Allora, baciami. Dai, baciami, Joe. Forza. Un bacetto piccolo. Ами, тогава, целуни ме. Хайде, целуни ме, Джо. Опитай. Само една малка целувчица.

Явно Стела от малка се е научила да казва какво иска.

Черешите на Свети дух

Измийте, изплакнете и идеално подсушете два еднолитрови буркана. Разделете на две приготвените череши и ги разделете поравно във всеки буркан. Смесете черешовата или гроздовата ракия със захарта и разбъркайте добре, за да се разтвори захарта. Налейте по половин от сместа във всеки буркан, върху черешите. Затворете бурканите плътно и ги съхранявайте в кухненски килер или на тъмно, хладно място. В продължение на две седмици енергично разклащайте бурканите веднъж на ден, а после ги оставете да почиват на спокойствие още две седмици. На този етап плодовете могат да се съхраняват цяла година, преди да се използват, но щом отворите буркан, приберете останалите плодове в хладилник.

Същата процедура може да се приложи и с други дребни плодове с костилки, като кайсии и сливи. Малините, боровинките и цариградското грозде стават възхитителни, ако се консервират по този начин. Експериментирайте и с други аромати плодови ракии — например малинова или сливова.

Невероятни са, когато се ползват за гарниране на сладоледи или други сметанови десерти, но са подходящи и за сервиране с печено месо или месо на жар. Любимият ми начин да ги използвам, е да ги съчетавам с пресни или пикантни сирена. В последния случай сервирайте заедно с малка чашка от консервиращия алкохол.