Барлоцо и Фернандо общуват непринудено помежду си, както може да се очаква непринуденост между Гари Купър и Питър Селърс. Барлоцо обучава Фернандо как да се грижи за маслинения разсад, който съпруга ми развъди няколко месеца по-рано, още в началото, когато решихме да наемем къщата. Обсъждат кое място е добро за зеленчуци, но Барлоцо твърди, че по-голямата част от земята, прилежаща към къщата, се спуска надолу към кошарите с овце и че лехата, която е била кухненската градинка на майка му, е там, където Лучи са издигнали грозната циментова постройка, наричана от тях „плевнята“. Обяснява, че това, което е останало от градината, е твърде малко, за да се засади нещо повече от няколко цветя. Ала щом Фернандо му споменава, че го моля да построи външна пещ на дърва, тънкото очертание на тосканските му устни леко се извива нагоре и Барлоцо отсича:

— Ще ви заведа да видите един мой приятел в Понтичели. Той ще направи отливка на комина и купола. А наоколо има колкото искаш стари тухли, които можем да ползваме, за да наредим огнището и да иззидаме цялата стена около него. Ще ползваме глина и пясък, за да изолираме и…

Продължава да говори, трогнат според мен от очарованието, което предизвиква в погледа на Фернандо. Да не би съпругът ми да си е намерил герой? Като двама деветгодишни (т.е. каквито бяха някога деветгодишните), те вземат листове и моливи и сядат на пода с кръстосани крака. После започват да драскат примитивни схеми, не чак толкова различни от онези, които някой египтянин е рисувал за направата на първите фурни преди няколко хиляди години.

Разказваме на Барлоцо, че сме претърсвали за обществени фурни цяла Северна Италия, когато правих изследване за първата си готварска книга.

Любими ни станаха обществените фурни в някои от по-малките села на областта Фриули, фурни, които още се запалват всеки петък в полунощ с лозови клонки и грамадни дъбови цепеници, така че съботното печене да започне по зазоряване. Разказваме му за длъжността maestro del forno — майстор на фурната, човек, чиято социална и политическа позиция отстъпва само на тази на кмета. Майсторът на фурната поддържа пещта и разпределя времето за печене, което започва по изгрев и приключва точно преди вечеря. Всяко домакинство има своеобразна емблема, за да разпознава хляба си — груб кръст или някаква конфигурация от сърца или знаци, с които се порязват бухналите самуни, точно преди да ги пъхнат на дъното на фурната. А после, за да не се прахосва остатъчната топлина след последното печене, хората домъкват там керамични съдове и чугунени тенджери, пълни със зеленчуци и подправки, пол ти с вино, от време на време агнешко краче или едри парчета свинско с малки лукчета с виолетова ципа. А също и едро нарязани стръкове див копър, за да се задушават в жаравата през цялата нощ, а после да починат за известно време в изнемощялата фурна, вдъхвайки останалия аромат на дървесен дим. В неделя сутрин, преди службата, по-големите деца от всяко семейство идват да извадят неделния обяд и някои от тях увиват своя трофей в ленена кърпа, пренасяйки го до църквата за благословия от свещеника.

Сега горната извивка на тосканските устни почти се доближи до усмивка, затова разпитвам Барлоцо за обществената фурна в Сан Кашано.

— Всъщност някога в селото имаше две фурни. Едната беше на ливадата, на която сега е футболното игрище, а другата още си стои зад ремонтната работилница за трактори край пътя за Челе. Но обществена фурна не се употребява още от Втората световна война. А по-малките фурни, които голяма част от нас построиха в собствените си дворове, сега са хралупи на катерички или гнезда на гълъби, или вътре се складират инструменти и саксии — обяснява Барлоцо, сякаш не може много добре да си спомни защо или кога е станало така.

Той предлага тримата да работим по нашата пещ всяка сутрин, като започваме в десет, почиваме в един за обяд и после се скриваме от следобедната жега. Предложението му е добро, защото ние искаме рано сутрин да излизаме на разходка. Но подозирам, че Барлоцо вече го знае и затова е подготвил план, който да е удобен за нас.

Докато работим една сутрин, го питам защо това да не е новата обществена фурна, защо да не я запалваме рано в събота и да каним жителите на Сан Кашано да пекат хлябовете си.

Защото те не си пекат хляб. Вече никой не пече хляб. Нито вътре в къщите, нито отвън. Почти никой. Имаме две съвсем сносни селски пекарни, които редовно ни снабдяват. Хората в наши дни просто си имат други занимания. Всичко това остана в миналото — обяснява той.

Звучи като повторение на едновремешните тиради на Фернандо в нашата венецианска кухня, когато исках да пека хляб, да разточвам собствена паста или да конструирам шестетажни сладкиши, намазани с дебел слой кремове за торти. Тогава се опита да охлади страстите ми със същите аргументи. Казваше, че вече никой не пече хляб или десерти и не прави паста вкъщи. Дори бабите и неомъжените лели се редят на опашка в магазините, после цяла сутрин седят по кафенетата пред своето капучино — убеждаваше ме Фернандо тогава. Това същият мъж ли е — този, който сега няма търпение да пъхне ръце в тестото за хляб?

— Тогава защо ни помагаш с пещта, щом всичко това е останало „в миналото“? — любопитствам аз.

— Помагам, защото имате нужда от помощ — отвръща той. — Защото от всичко, което научавам за вас двамата, ми става ясно, че вие искате тъкмо „миналото“. Надявам се, че това не е само някакъв фолклорен антракт за вас двамата. Надявам се да стъпите здраво на земята. Имам предвид, че дойдохте тук от друг начин на живот и въпреки това изглежда очаквате да влезете в този живот точно какъвто е бил през деветнайсети век. Сякаш той ви е очаквал, сякаш е страната Утопия. Или по-лошо, сякаш е Сибарида8. Е, Утопия не е тук и никога не е била. И нали знаете какво е станало със Сибарида? Миналото тук понякога е било брутално и трагично, точно каквото може да бъде и настоящето.

Бързината, с която произнася финалните реплики, предизвиква у мен ледена тръпка под жарката следобедна светлина.

Не съм стресната нито от това, че възрастният херцог познава гръцката история, нито че накрая ще се захване да рови в душите ни. Той срязва всички канали за комуникация, освен че ни пожелава приятен обед през рамо и хваща краткия път през задната ливада нагоре към градчето. Въпросите на Барлоцо бяха и прикрити, и многозначни. Той може да е остър като ятаган, въпреки че не вярвам да иска да реже. Наблюдаваме го известно време, а после се споглеждаме, и двамата малко озадачени. Злоупотребихме с Барлоцо. Въпреки че именно той ни беше преследвал по своя често лисичи маниер, човекът, който обича да говори и да проповядва, да насажда своята история пред такава нова и нетърпелива аудитория като нас, нямаше да търпи да се промъкваме предпазливо по-близо до него или до спомените му. Барлоцо е човек с граници, с предели, неподатливи на натиск от наша страна дори и що се отнася до най-незначителните неща.



Макар и разочаровани, никой от нас не се изненадва, когато в четири часа на вратата на конюшнята не се почуква. Фернандо казва, че херцогът се държи настрана, за да се прави на интересен, и че това е театрален ход. Преструваме се, че не забелязваме, когато следобедът прелива във вечер без следа от него. Дълго кара публиката си да чака, по мое мнение. Отвън на терасата сме, сменяме обувките си и тъкмо се каним да отворим бара за аперитив, когато херцогът завива иззад обора.

— Имате ли бензин в колата?

— Сигурно — отвръща му Фернандо. — Но защо?

— Защото ви каня да излезем на вечеря.

Отправяме се на юг и минаваме през близките села Пиаце и Палацоне. Двайсет минути по-късно Барлоцо, който навигира от задната седалка, извиква „ето тук“, щом взимаме един завой, след който се издига доста интересна постройка.

Наполовина хижа, наполовина несиметрична барака, скромната постройка е заобиколена от внушителни магнолиеви храсти, по чиито лъскави листа са нанизани многоцветни лампи. Тяхното блещукане и трептене издава единствения звук в тъмната, тиха нощ. Наблизо, над тих огън, някой бърка смес от домати и чесън и ароматите им се издигат нагоре, примесени с дима от въглените на бавно горящи дърва. Оставяме колата на ръба на една канавка, до камион, който по думите на Барлоцо е собственост на готвачката, и влизаме в заведението, като избутваме завеса от червени пластмасови мъниста.

Машини за пинбол, винени бъчви, малък бар и душният въздух на петдесет хиляди изпушени цигари изпълват първата стая. Наоколо няма никого. Втора завеса от червени мъниста води до по-голямо помещение. Там като в столова са подредени дървени маси, всяка покрита с различен десен мушама. Барлоцо иска позволение и минава през една малка врата в дъното на стаята, като пуска на свобода наситения с пара дъх на добра кухня. Махва ни да го последваме.

Върху масивна дървена маса бавно и ритмично разточва кора за паста готвачката — собственичката на камиона, — дребна женица вероятно на около седемдесет години, чиято непослушна червена коса е прибрана под бяла хартиена шапка. Казва се Пупа, което значи кукла.

Прекъсваме финалната сцена от „Добрият, лошият и злият“, която проскърцва от телевизор, закачен на стената, сякаш е на литургия, Барлоцо, изглежда, знае, че трябва да изчака края на филма, преди да заговори, и затова ние също стоим, притихнали зад него. Щом Клинт побягва в Марема, Пупа — без нито веднъж да прекъсва разточването — обръща само глава към нас и като продължава да точи, ни казва добър вечер.

— Има само една порция пиле с чушки, доматена супа с хляб, цикория соте и хлебна салата — информира ни тя, без да сме я питали какво предлагат за вечеря.