— Колко време ще продължи треската? — попита тихо Бранди.

— Не бих могъл да зная, млада госпожице. Някои изобщо не се възстановяват, но херцогът е млад и силен. Обзалагам се, че бързо ще се оправи.

— Но той е херцог — възкликна Фелисити.

Малкият Робърт й отговори с известна ирония:

— Да, госпожице. Без съмнение титлата ще му помогне да прояви по-силна воля!

— Предполагам лейди Фелисити иска да каже, че е невероятно човек с неговото положение да изпадне в такава ситуация — отбеляза Джил, като се усмихваше нежно на младата жена.

Малкият Робърт стана.

— Това е от компетенцията на господин Тревър. Аз не бих могъл да направя нищо повече за негова светлост, лейди Адела. Дадох указания на Мабли. Сега бих искал да ви пожелая приятен ден.

Бъртранд придружи доктора до вратата.

— Каква бъркотия — оплака се Клод. — Кълна се, че през изминалия ден подаграта ме мъчи повече, отколкото през цялата година! Проклет убиец!

— Мисля, че бих предпочел подагра вместо куршум в гърба си — отбеляза Пърси. В гласа му имаше такова злорадство, че Клод едва не се нахвърли срещу него.

— Успокой се, Клод — каза лейди Адела. После тя млъкна, като започна да оглежда всеки един по един.

Бъртранд се завърна.

— Сигурен съм, че Ян няма да добави нищо към онова, което Бранди ни разказа.

— Съгласен съм с лейди Адела — изгърмя Клод. — Трябва да е бил някой от онези ужасни бракониери.

Бранди въздъхна и стана.

— Ако ми позволите, бабо, ще се занимая с уроците на Фиона. После бих искала да видя как е херцогът.

— Не прави такава тъжна физиономия, момиче. Детето ще започне да сънува кошмари от теб — каза лейди Адела. После замислено се обърна към останалите в стаята. — Не обичам загадките и негодниците, въпреки че петдесет години живях с такъв. От мисълта, че такъв подлец може да гази земята на Пендърлей, направо ми призлява!

— Не мисля, лейди Адела, че господин Тревър подозира само мъжете — отбеляза тихо Пърси.

— Не ставай смешен, Пърси! Нали не смяташ, че лейди Адела крие пистолет в бастуна си? — Бъртранд беше ядосан на братовчед си.

— Само размишлявам, братовчеде. Ако господин Тревър смята да души наоколо и да ни досажда със смешните си въпроси, не виждам защо дамите трябва да правят изключение!

Фелисити стана и се обърна с разтреперан глас към Джил:

— Чувствам се ужасно! Мария трябва да навлажни слепоочията ми с лавандулова вода. Защо изобщо херцогът трябваше да идва на това противно място? Някакъв смахнат шотландец едва не го уби! О, как ми се иска никой от нас да не беше стъпвал тук!

— Тогава защо не си заминете? — попита Констанс. — Единственото, което правите тук, е да се оплаквате, да припадате и да ни обиждате. От вас няма никаква полза. Най-добре ще е да си заминете!

Фелисити се обърна рязко.

— Ти, злобно малко шотландче! Дори не можеш да говориш английски като хората. И защо онази повлекана, сестра ти, трябва да вижда херцога? Тя няма нищо общо с него! Нищо! Аз съм негова годеница! Ако трябва някой да го види, това съм аз, но сега не се чувствам достатъчно силна. Ох, как мразя това противно място!

— Аз посетих Ян — каза Джил. — Има треска, но Мабли непрекъснато е при него. Той ще ни извести, ако положението му се влоши.

— Да, Мабли каза, че дори бълнувал! По дяволите! — Бъртранд внезапно удари с юмрук по коляното си.

— Какво проклинаш? — попита Пърси. — Това, че херцогът е болен, или факта, че убиецът е пропуснал целта си?

— Какви нелепости дрънкаш само — възмути се Констанс, стиснала юмруци.

— Мабли ме увери, че херцогът няма да остане сам нито за миг — намеси се Джил. — Сигурен съм, че това ще възпре убиеца. Сега, ако не възразявате, лейди Адела, да изпием следобедния си чай?

ГЛАВА ДВА ДЕСЕТ И ПЕТА

— Няма да допуснеш нещо лошо да се случи на Ян, нали, Бранди? — Фиона беше разтревожена и изплашена. Не защото не познаваше смъртта. Дядо Енгъс беше починал, но той беше толкова стар, че тя се чудеше как още е жив.

Сестра й подгъна завивките й и я целуна по челото.

— Няма, кукличке! Не се тревожи, той е силен и голям. Кълна ти се, че ще се оправи.

Бранди напусна стаята на Фиона и се запъти към своята. Нямаше сили да понася нападките и злобата, които се разменяха в дневната преди вечеря. Наближаваше десет, когато стигна до стаята на Ян. Очите й веднага се обърнаха към леглото.

— Спокоен е, Мабли? Дали не е отминала треската?

В гласа й имаше толкова надежда, че на възрастния човек му дожаля за нея.

— Не съвсем госпожице, Бранди. Бълнуваше и се мяташе в леглото. Минаха шест години вече, а в устата му е само нейното име. Боже, какви ужасни времена бяха тогава! Страшно го съжалявах! — Мабли поклати глава изморено.

Бранди го изгледа, после разбра.

— Говориш за Мариан, нали?

— Да, госпожице Бранди. Мисля, че отново преживява онези ужасни събития. — Старият човек беше толкова изморен, че се отпусна на един стол и затвори очи. Не можеше да забрави пребледнялото лице на херцога, когато се беше върнал сам от Франция. На глас изрече: — Приятелите му се изплашиха да не се побърка. Спомням си, че дори кралят му изпрати своите съболезнования. Беше много тъжно тогава!

Девойката си наложи да бъде спокойна. Мариан беше мъртва от доста време. Но тя беше жива и Ян имаше нужда от грижите й. Ако се наложеше, беше съгласна да го дели с мъртвата му съпруга, но не и с Фелисити.

— Върви да спиш, Мабли! Капнал си от умора.

Камериерът се отправи към стаята си.

— Ако негова светлост стане много неспокоен и не можете да се оправите сама, ще ме повикате, нали, госпожице?

— Да. Не забравяй да заключиш вратата, Мабли!

Мабли се оттегли и заключи вратата след себе си. За момент остана прав сред малкия дрешник. В него бяха пъхнали малко легло, на което щеше да спи може би още няколко седмици. Само при мисълта, че Мораг е сменила чаршафите тази сутрин, го засърбя по цялото тяло. Подобно лейди Фелисити и на него му се искаше да не бяха идвали в Шотландия. Молеше се негова светлост да се оправи. Щом оздравееше може би щеше да се съгласи да напуснат това странно място.

Като сваляше черното си палто, погледна към затворената врата. Смръщи вежди. Не беше редно госпожица Бранди да се грижи за негова светлост. По-добре беше да е някой мъж. Господин Джил например. Бранди беше една упорита млада госпожица и явно не беше безразлична към херцога. Въпреки че не харесваше високомерната лейди Фелисити, знаеше, че госпожица Бранди ще страда. Негова светлост вече беше дал съгласието си за този брак. Беше прекалено съвестен, за да наруши дадената дума. Жалко наистина, но нищо не можеше да се направи.



Девойката стоеше тихо край леглото на херцога и го наблюдаваше. Лицето му беше зачервено от треската.

Тя го изтри със студена, влажна кърпа. Когато попиваше потта по шията и раменете му, той измърмори нещо и обърна глава. Тя отново изтри лицето му. Ян се опита да отблъсне ръката й, но нямаше сила за това.

— Ш-шт — прошепна девойката и придърпа нагоре пухената завивка. Превръзката през гърдите му изглеждаше ослепително бяла сред черните косъмчета. Бранди внимателно попиваше потта около бинтовете.

Дишането му стана по-спокойно. Вече не се въртеше, въпреки че все още имаше температура.

Девойката беше изтощена от тревога и безсъние, но продължаваше да избърсва с мокра кърпа тялото му. После сложи дърва в огнището, съблече се и навлече нощницата си, наметна карирания шал върху раменете си и седна. Придърпа дебелото вълнено одеяло под брадичката си, за да се стопли.

От съня я изтръгнаха ругатни и несвързани думи. Веднага скочи и застана до леглото му. Като чу думите му, в очите й се появиха сълзи и гърлото й се сви.

„Мариан, Мариан, защо не ми се довери? Щях да се опитам да ги спася! Мариан, как си могла да се съмняваш в мен? Прекалено късно… Много закъснях!“

— О, не, Ян! Не е била твоя вината! Не обвинявай себе си за нейната смърт! Тихо, любов моя, тихо! Обичам те повече от нея, Ян! Никога няма да те изоставя! Как е могла да не ти се довери?

Той започна да се мята в леглото и да размахва ръце. Девойката се изплаши да не се отвори раната му. Притисна раменете му с всичката си сила.

— Лежи спокойно, Ян!

Гласът му стана по-висок. Бранди си представи как острието на гилотината се стоварва върху шията на Мариан. Узна, че тя е заминала за Франция, за да спасява родителите си. Защо не му е казала? Защо не го е помолила за помощ? Той е бил неин съпруг и спокойно е могла да го направи.

— Не е била твоя вината, Ян — повтаряше непрекъснато Бранди. Искаше й се да я чуе и да й повярва. Постави пръсти на устните му и притисна лицето си до неговото.

Ян продължаваше да повтаря името на съпругата си. Отчаяна, Бранди впи устни в неговите. Искаше й се той да забрави своя призрак. Изненада я реакцията му. Езикът му проникна дълбоко в устата й. Може би това беше похот? Тази дума тя често беше чувала в семейство Робъртсън. Разбра, че иска повече от това. Искаше да го докосва, да го прегръща. Ръцете му се плъзнаха по гърба и бедрата й.

Съзнаваше, че трябва да се отскубне от прегръдката му. Той не знаеше какво върши. Представяше си, че тя е първата му съпруга. Вярваше, че е Мариан. Девойката се опита да се отдръпне, но ръцете му не я пускаха.

— Ян, не трябва да правиш това — прошепна тя, но знаеше, че заблуждава и него, и себе си. Искаше й се да продължава и никога да не я изпуска от прегръдката си.

Устните му внезапно се отпуснаха. Гледаше я с ясен, пронизващ поглед.

— Моя любов — прошепна той. — Моя малка любов! — Притегли я към себе си и я целуна. Усетила нетърпението му, Бранди отговори на целувката му.

„Той мисли, че съм Мариан“ — каза си, но въпреки това приемаше всичко, което можеше да й направи. Можеше да бъде неин само тази нощ, но и това й стигаше!