За момент Кони замълча. Дали вече не мислеше за Пърси? Искрено се надяваше да е така.

— Все пак не е честно!

— Животът не винаги ни носи това, което искаме, Кони! Знаеш го добре. Живяла си тук шестнадесет години. За всички нас беше ужасно, докато беше жив Енгъс. Сега с лейди Адела може да не е по-добре, но поне е по-различно.

— Но защо Бранди трябва да замине за Лондон, а аз да не мога да отида дори до Единбург?

Не я обвиняваше за тъгата й.

— Бранди е по-възрастната, Кони. Разбирам и тези, които мислят, че ти си повече жена от нея.

— Точно така е!

— Все пак не мисля, че ще замине за Лондон. Херцогът го иска, но не и тя. Допускаш ли, че след сватбата лейди Фелисити ще иска някоя от вас в дома си?

— Прав си, Бъртранд. Тя е истинска кучка. Горкият Ян! Защо ще се жени за нея? Та на него не са му необходими пари, нали?

— Не знам. Вероятно всички дами в Лондон са като нея, а тя е най-добра от тях? Не мога да си представя, че ще се забавляваш в нейната компания. Единбург е друго нещо. Знаеш ли какъв хубав град е? Сигурен съм, че ще можеш да отидеш там, Кони. Ян ми каза, че Лондон не предлага по-добри магазини и забавления отколкото нашата столица.

Тя не изглеждаше много убедена в думите му, но не му възрази. Стана и оправи роклята си.

— Много си мил, Бърти! — Тя вдигна лице към неговото. — Личи ли, че съм плакала?

Той взе кърпичката от ръцете й. Започна да изтрива сълзите от нежните й страни.

— Не, хубава си както винаги. Ако някой пита, ще кажем, че си имала главоболие.

— Благодаря ти, Бърти!

Когато се върнаха в трапезарията, никой не направи коментар относно внезапното напускане на Констанс. Само Ян забеляза как лейди Адела намигна на Клод.

Бранди изгледа сестра си. Знаеше, че Пърси е причина да бъде толкова разстроена. Надяваше се най-сетне да е видяла истинския му лик. Изглеждаше хубава и спокойна. Какво ли беше казал Бъртранд?

След вечерята Пърси галантно успя да убеди Фелисити да седне до пианото. Тя умело засвири една соната от Моцарт. Тогава Бранди събра кураж да говори с Джил. Въпросът й го накара да поклати глава.

— Бедната ми Бранди! Нима не знаеш за Мариан?

— Не.

— Когато му пожелах повече щастие този път, имах предвид първата му съпруга. Тя загина на гилотината и той не можа да направи нищо, за да я спаси.

— Мариан е била французойка? От тези Дьо Во?

— Имаш отлична памет, скъпа. Да, тя беше едно нежно, малко създание, което обожаваше родителите и съпруга си.

— Разбирам.

Само беше направил нещастни тези нейни красиви очи. По дяволите, Бранди обичаше Ян! Но философски заключи, че тя все пак е млада. А младите сърца не се разбиват. По тях остават само малки белези.

Припомни си своя последен белег, оставен в сърцето му преди две години. Сега не можеше да си спомни дори името на момичето.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Цяла сутрин Ян помага на Бъртранд и ратаите да приберат овцете в кошарите им. Миришеше така противно, че можеше и да блее вече като тях. Не искаше да го виждат в този вид, особено Джил и Фелисити. Насочи се към малкото заливче.

Потърси Фиона и нейния пясъчен замък, но видя само водорасли, огромни скални отломки и дребни камъчета. Бързо се съблече и захвърли дрехите си върху един камък.

Когато навлезе във водата, целият настръхна. Смело продължи навътре, докато водата стигна до кръста му. После с мощни загребвания се насочи към по-дълбокото. Очакваше, че ще свикне със студената вода, но не можеше. Наблизо плуваше малко делфинче. Можеше дори да го докосне. Това беше делфинчето на Фиона. Не му се искаше още да излиза от водата. Обърна се по гръб и се загледа в безоблачното синьо небе. Какво великолепно място беше това! Дори и никога да не се завърнеше в Лондон, нямаше да бъде голяма загуба. Тежаха му непрекъснатите ангажименти в обществото. Там щеше да бъде и Фелисити. Жената, за която трябваше да се ожени, и която не го обичаше. Заинтересувана единствено от богатството и титлата му, тя неохотно щеше да ражда децата му. По дяволите! Беше направил грешка, за която щеше да плаща до края на дните си. Как е могъл да бъде толкова сляп за очевидното?

Въздъхна и затвори очи. Искаше да не мисли за нищо.



Бранди вървеше по възвишението. Беше прекалено потисната, за да забележи, че с шала й е топло. По гърба й се стичаха струйки пот. Мислеше за горката Фиона. Този следобед тя беше затворена с лейди Адела. Старицата изискваше три часа седмично да учи детето на светски маниери. Девойката искаше да изкорени този навик, още повече, че през изминалите петдесет години порядките се бяха изменили. Ако се намесеше обаче, щеше да си навлече единствено гнева на баба си. Фиона трябваше да седи на червената възглавничка пред краката на лейди Адела, да бродира и да слуша разкази за минали истории.

Бранди внимателно стъпваше по стръмната пътека към брега. Отначало не забеляза купчината мъжки дрехи върху камъка. После засенчи очи с ръка и се взря в морето.

Разбра, че това е Ян още преди да се е насочил към брега. Тя застана, без да откъсва поглед от него. Нямаше сила на тази земя, която би могла да я накара да го стори. Гъстата му черна коса беше мокра и му придаваше момчешки вид. Но само това беше детското у него. Докато излизаше на плиткото, пред очите й се разкриваха космите върху широките му гърди, после върху слабините му. Взираше се в него така, както в онази вечер, когато го беше изненадала в спалнята му. Да, Ян наистина беше много красив. Какви силни крака имаше само! Той излезе от водата и се протегна срещу слънцето.

Бранди застина. Той нямаше представа какво й причинява със своите движения. Да, но не тя можеше да го има! Сега дори беше още по-недостижим. Ян стоеше гол пред нея и вероятно това беше най-хубавото, което щеше да й се случи през този противен ден.

Сутринта я беше срещнала Фелисити. Беше започнала да я увещава колко привлекателен е Единбург. Как с нищо не би могъл да се сравни с английската столица. Бранди беше толкова разстроена, че нямаше сили да спори с нея. Изгледа я, обърна се и я остави сама във всекидневната.

Сега просто не можеше да откъсне очи от него. Съзнаваше, че не трябва да го зяпа така, но нямаше сили да се обърне. Да, тя щеше да вземе това, което може от него! Припомни си онзи следобед, когато бяха сами в изоставената колиба. Беше я целувал. Ръцете му я притискаха към гърдите му. Искаше й се да лежи гола до него. Меката му коса ще гали раменете й. Ръцете му ще докосват гърба й, а може би и по-надолу. Сега, след като го беше видяла гол, тя искаше да узнае тайната за любенето на мъжа и жената. Можеше да застреля Пърси, ако още веднъж я докосне, но на Ян щеше да разреши да прави с нея каквото си поиска.

Ян закопча бялата си риза и я напъха в черните си панталони. Палтото му миришеше на овце. Започна да обува ботушите си, когато нещо цветно привлече вниманието му. Като се вгледа, позна избелелия кариран шал на Бранди.

— Бранди! — извика ядосан. — Ти, малка вещице, ела веднага тук! Искам да ми кажеш, че току-що си дошла. Слънцето много ярко е греело в очите ти и нищо не си видяла!

Тя изобщо не се помръдна. Беше стояла неподвижна с надеждата, че няма да я види. Не искаше да го смущава, но вече беше късно.

Ян въздъхна.

— Добре. Само ми кажи от кога стоиш там?

— Доста отдавна, щом искаш да знаеш истината! Помниш ли как легна по гръб и делфинчето се приближи до теб? После започна да излизаш бавно навън.

— Бранди, за втори път ме поставяш в смешна ситуация — извика той. — Не разбра ли, че не трябва да зяпаш гол мъж? Трябваше веднага да обърнеш гръб и да изтичаш в замъка!

Той беше прав, разбира се, но не това беше най-важното. Бранди облиза устни. Беше ужасно жадна, а отчаяно й се искаше да го целуне. Говореше й така, сякаш беше ядосан, но дали наистина беше? Имаше само един начин да се измъкне от ситуацията с достойнство. Тя се обърна и се затича нагоре по пътеката.

— Чакай малко! — Хукна след нея. Искаше да я прегърне, без да знае какво ще прави по-нататък. После чу силен гърмеж. Усети болка в гърба, сякаш някой го беше пробол с нож. Някаква сила го захвърли напред и го просна по очи. Изглежда не можеше да се движи. Опита да се изправи, но не успя да се помръдне. После потъна в тъмнина.

Изстрелът така смути Бранди, че тя замръзна. Гледаше към Ян. Той лежеше неподвижно. Върху бялата му риза се появи кърваво петно. Това не можеше да бъде! Някой беше стрелял по него и сигурно беше мъртъв! Тя извика и се затича към младия мъж. Когато падна на колене до него, погледна в посоката, от която дойде изстрелът.

Прозвуча втори. Край главата й прелетя куршум. Тя се просна върху Ян и прикри тялото му със своето. Господи, някой се опитваше да го убие! Това не беше просто инцидент. Разнесе се още един гърмеж. Този път куршумът се заби на стъпка от главата й.

Бранди започна да крещи, докато остана съвсем без глас. Не можеше да направи нищо друго. Може би някой щеше да я чуе? Не искаше да мисли за човека, стрелял три пъти по Ян. Може би сега се приближаваше към тях с насочен пистолет?

Времето беше неин враг. Цяла вечност й се сториха минутите, докато лежеше така върху тялото на Ян. Не беше разбрала, че плаче, докато не видя Бъртранд и Фрейзър да слизат надолу към тях.

— Бърти, благодаря на Бога, че дойде! Моля те, побързай! Някой го застреля! — Тя бързо стана, свали шала си и го сви на топка. После го притисна върху раната на Ян.

— Господи, Бранди! Значи ти крещеше така? — Бъртранд бързо я отстрани и завика на Фрейзър: — Бързо, доведи другите! Не губи време и изпрати някой за Малкия Робърт. Господи, ранен е в гърба! — Той притисна ръка към раната, за да спре кръвта. — Чухме изстрели, после виковете ти. Кой беше, Бранди? Видя ли го?

— Не видях никого. О, ще оживее ли?

— Не знам, Бранди. Раната е дълбока, но дали е засегнат някой важен орган? Трябва да изчакаме Робърт, за да разберем. Хайде, момиче, искам да ми помогнеш!