— Господи, ще ми трябва цял месец за възстановяване, а все пак ми предстои и пътуване!

Съфолк беше хубаво място, но там нямаше бардаци.

— Ще си почиваш, докато пътуваш до Шотландия, Ян — усмихна се гостът и вдигна чаша.

— По дяволите, заслужава си да опитаме! Нали си доктор, после ще облекчиш страданията ми?

— Ще се постарая, Ян. Вече е четири следобед. Няма ли да решим какво ще правим довечера?

Херцогът си спомни за своята любовница Чери Брайт и въздъхна.

— Предполагам нямаш предвид къщата на мадам Тревалие?

— Но, разбира се! Вече съм готов. Шест месеца бях заточен в глухата провинция. Там има само омъжени жени и благородни девици, които можеш само да ухажваш. Всички дъщери ми се усмихват и с погледите си ме изнервят. Съпругите ме изпиват с поглед и ме плашат до смърт. Навсякъде срещаш само овце. Какво може да направи беден доктор като мен?

— Добре, добре. Ще посетим всички бардаци, докато се заситиш.

— Погледни още веднъж списъка ми, Ян! Дали не съм пропуснал някое интересно място?

— Между другото, как се снабди с него?

— От коняря на хан „Летящи гъски“. Там съм отседнал. Той има красива дъщеря, но не мога да припаря до нея.

Херцогът въздъхна.

— Върви в хана и донеси нещата си. Не мога да допусна да спиш на друго място. Най-късно до шест да си тук. Ще вечеряме в моя клуб и ще започнем със списъка ти.

Едно от най-здравите неща на този свят е приятелството, започнало на шестгодишна възраст.

ГЛАВА ТРЕТА

Лейди Адела Уиклиф Робъртсън, овдовялата графиня на имението Пендърлей, вдигна стария си бастун от слонова кост и насочи изхабения му връх към внучката си.

— Хайде, дете, изправи рамене! Стойката ти е като на онази повлекана Мораг точно преди да се почеше. Въпреки че си Робъртсън, във вените ти тече английска кръв. Това те прави истинска лейди. Дамите не се прегърбват, разбра ли?

— Да, бабо — отговори Бранди и изправи рамене.

В огромната кръгла гостна на вдовицата постоянно духаше отнякъде. На момичето му се искаше да се свие, за да се постопли. Каменните стени бяха покрити с вълнени гоблени. Те много отдавна бяха просмукани с влага от студените ветрове на Северно море. Понякога Бранди виждаше как вятърът повдига поизръфаните краища на гоблените и ги удря в грубите камъни. Тя се сви по-близо до почернялата от времето камина.

— Вярно ли е това, което ми каза Бъртранд, бабо? Новият граф наистина е английски херцог и ще бъде нашият господар?

— Така е, детето ми. Както знаеш, неговата баба е моя сестра. — Старицата изпухтя. — Тя беше слаба. Във вените й течеше някаква кашица вместо кръв, а духът й беше като разредено вино. Господи, колко бяхме различни! Всяка пое по своя път…

Гласът на лейди Адела трепна. Бранди разбра, че мислите на баба й са поели по мъглявия път на изминалите години. Момичето почака учтиво няколко минути, после задърпа черния сатенен ръкав на роклята й.

— Бабо, мислиш ли, че този английски херцог ще дойде в Пендърлей?

— Той? — Лейди Адела се стресна и насочи избелелите си сини очи към своята внучка. — А, да херцога. Да дойде тук ли казваш? — Присви тънките си устни, недокоснати от мъжка целувка повече от тридесет години. — Не ми се вярва, детето ми. По-вероятно е да изпрати някой от своите помощници. Той със сигурност ще има конска физиономия и ще души наоколо. Единственото, на което можем да се надяваме, е един отсъстващ английски господар. Той непрекъснато ще повишава рентата ни, Бранди. Да, той ще взима, докато не остане нищо. Но сигурно не знае, че единственото нещо, на което може да се надява, е ръждясалото оръдие.

Изразителното лице на Бранди почервеня.

— Но ние нямаме нищо! Нашите арендатори биха гладували, ако не хващаха по някоя риба. Бабо, ти сигурно грешиш! Сигурно кръвта във вените, която ме прави лейди, не е английска? Щом аз не съм такава, как може английски джентълмен да постъпва така?

Лейди Адела се отпусна назад в креслото. Изкривените й от артрита пръсти се вкопчиха в дръжката на бастуна. Тя не би могла да мрази англичаните, защото беше една от тях. И все пак не успяваше да забрави Кълоден. Годините, когато английските наказателни отряди опустошаваха земите на шотландците и избиваха цели кланове. Тя беше успяла да спаси семейство Робъртсън, но не и северната част на страната. Херцогът на Къмбърланд се беше заклел, че ще ги смаже. Шотландците бяха посичани, без значение дали са мъже, жени, или деца. В планинските области бяха останали малко живи и страшна омраза и жажда за мъст.

Допреди десет години дори обикновените гайди бяха забранени. Английските господари се страхуваха, че дрезгавите им тъжни звуци ще припомнят на живите за предишната слава на клановете. Да, въпреки че беше живяла петдесет години в този забравен от света замък край Северното море, лейди Адела беше все още англичанка. Тя въздъхна тежко и каза:

— Не, Бранди, не трябваше да говоря така за английския херцог. В него има от моята и от твоята кръв. Нека да оставим на времето да покаже що за човек е. Може и да не е толкова лош.

Старицата наблюдаваше как се стесняват кехлибарените очи на внучката й. Тя наистина притежаваше доста от качествата на англичаните. В момичето имаше вродено достойнство, което не беше наследило от слабия, безволев Робъртсън, а от нея самата. Само да се беше родила момче, колко различно би било всичко! Тогава този англичанин нямаше да се домогва до шотландската титла и имението.

Внезапно Бранди се изправи на колене върху малката възглавничка. Вдигна нагоре ръце и изви гръб, като се протегна сладко.

Лейди Адела примижа, видяла внучката си с други очи. Въпреки че на зрението си не можеше да има пълно доверие, стори й се, че гърдите на момичето бяха пораснали. Вече се показваха над деколтето на старата й синя рокля от муселин. Тънкото й кръстче не можеше да заблуди бабата. Вероятно много отдавна беше навлязла в пубертета. Лейди Адела се намръщи.

— На колко години си, детето ми?

Бранди се изви към баба си. Две тежки, руси плитки докоснаха избелелия килим.

— На Архангелов ден ще навърша деветнадесет, не си ли спомняш, бабо?

— Дръж си езика зад зъбите, момиче. Значи си на осемнадесет. Не ми се превземай с някакъв Архангелов ден. Ти си на осемнадесет и толкова. Помня рождените дни на всички Робъртсън. Нима ме мислиш за някаква изкуфяла старица?

— О, не, бабче! Може би си малко инат и властна, но не и изкуфяла. На моменти дори си малко деспотична, но всичко е в границите на нормалното.

— Гледай ти да не си такава, госпожице!

Бранди започна да се чуди какво искаше да намекне баба й.

Възрастната жена затвори очи и се облегна в любимото си кресло. Значи на Архангелов ден внучката й щеше да навърши деветнадесет. Отдавна й беше време да се задоми. А такъв проблем стоеше и пред Констанс. Господи, тя сигурно беше на шестнадесет! Малката Фиона също растеше. Емили беше издъхнала при раждането й. Това беше преди шест години, когато смешните французи се колеха един друг. Слаб и некадърен, вторият й син Клив беше останал сам с три дъщери. Колко неутешим беше, преди самият той да загине в морето. Корабът му се беше разбил при буря само на стотина километра от брега.

Бранди пристегна карирания си шал. Той щеше да й бъде постоянен спътник чак до април, когато поляните щяха да се покрият с цветя. Тогава щеше да се чуди с какво да се облече. Но все щеше да измисли нещо.

Момичето се усмихна весело. Въпреки студените течения пролетният ветрец вече беше по-топъл. Може би щеше да успее да открие китка бял пирен. Казваха, че носи щастие.

Размърда пръсти в протритите си чехли. Те неочаквано й бяха станали малки. Стараеше се да не безпокои баба си. Много внимаваше, когато я видеше да потъва в спомените си. Неочаквано се сети за дядо си. Изпита тъга, че вече го няма, въпреки че не го беше обичала много. От всички членове на фамилията той беше най-свадлив и груб. Неприличните му шеги постоянно я бяха карали да се изчервява от срам. Колко жалко, че беше умрял, без да признае за наследник чичо й Клод. Ако той беше следващият граф Пендърлей, този непознат англичанин нямаше да отнеме земите им.

Бранди вдигна поглед към стария часовник, килнал се върху камината подобно пиян моряк. Вече беше почти четири часът. По това време баба й държеше всички да пият чай. Беше успяла да наложи тази традиция още преди петдесет години. Веднага се дочуха познатите тежки стъпки на Краби.

Високият, набит мъж влезе във всекидневната. В ръцете си държеше тежкия сребърен поднос. След него вървеше братовчедът Пърсивал.

— Господин Пърсивал е тук и иска да ви види — съобщи съвсем ненужно Краби.

Сърцето на младото момиче се сви, като видя как върху пергаментовото лице на баба й се разля широка усмивка. Винаги беше така. Бранди потръпна и бавно се изправи. Пристъпи и застана зад креслото на баба си. Не можеше да понася Пърсивал. Причината не беше само, че той ласкаеше най-безсрамно старицата. Напоследък беше започнала и да се страхува от него.

На миналия Архангелов ден, точно на рождения й ден, беше започнал да я гледа някак особено. Не разбираше какво се крие в зелените му очи, но се ужасяваше от чувствата, спотаени там. Цяла зима беше мислила по този въпрос и вече изпитваше постоянен страх от този човек.

Лейди Адела се обади:

— Хайде, Краби, не стой там като стар глупак. Подреди чашите върху масата, както през всичките тези петдесет години. Точно така. Сега можеш да си вървиш. А, и кажи на готвачката, че тази вечер не искам да виждам в супника нито леща, нито някоя от нейните оризови супи. Тези нейни помии проядоха стомаха ми. Предай й, че в чест на моя внук трябва да приготви нещо по-специално.

Лейди Адела се обърна към Пърсивал и посочи с бастуна си към отсрещното кресло.

— Е, момчето ми, време е да заемеш подобаващото ти се място. Сядай, сядай. Бранди, налей чая. Днес пръстите ми са схванати и вдървени точно като бастуна.