Това вече беше прекалено! Фелисити забрави всичко, на което я беше учила майка й. Започна да крещи на огромния мъж, който трябваше да стане неин съпруг:

— Да се държа любезно? Няма нищо по-лесно от това! Да гледам това проядено от молците домакинство е истинска наслада? А още по-весело стана от брътвежите ти да населиш Съфолк с дузина лигльовци, приличащи на онова отвратително дете Фиона? Наистина ми беше много приятно да си представя, че съм разплодна крава, заключена в онзи мавзолей Кармайкъл Хол! Ако си въобразяваш, че ще зарежа живота в Лондон, жестоко се лъжеш!

— Фелисити, да не намекваш, че не искаш да раждаш децата ми? — От погледа й Ян разбра, че тя се отвращава от него. Той наистина беше огромен мъж, но нямаше да я нарани, особено в леглото. Щеше да бъде нежен, като с Мариан. Вероятно като всяка девственица е изплашена. — Вече каза достатъчно — продължи той. Не знаеше дали трябва да я хвърли надолу по стълбите, или да се справи с нея по друг начин. — Не искаш ли моите деца, Фелисити?

Тя не беше глупачка. Разпери ръце и въздъхна.

— Що за смешен въпрос? Просто съм изморена, това е! Пътуването беше прекалено дълго. Необходима ми е една нощ здрав сън.

— Да, разбира се — съгласи се Ян и отвори вратата на стаята й. Беше прекалено суров с нея тази вечер и сега съжаляваше за това. Фелисити беше много изморена и той трябваше да се съобрази с това. Усмихна й се, но не я докосна. — Ще се видим утре сутринта — каза.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Стаята на Фиона гледаше към главната алея пред Пендърлей. От там Бранди ревниво наблюдаваше как херцогът помогна на Фелисити да се качи върху гърба на Кантор. Облечена във великолепен син костюм за езда, годеницата му седеше стабилно върху седлото. Без съмнение беше добра ездачка и не се страхуваше, че ще падне на земята. Да, тя наистина беше елегантна и самоуверена дама. Идеално подхождаше на английския херцог. Не можеше и сравнение да става между нея и бедната, одърпана внучка на шотландски граф. Бранди не можеше да понесе мисълта, че тази жена ще язди Кантор и нищо не би могла да направи. Обърна се, за да провери до къде е стигнала Фиона.

Тази сутрин беше отместила настрана скучната история на Шотландия. Разгърнала измачканата карта на Англия, тя беше поставила задача на сестричката си да открие имението Съфолк. Единственото обяснение за постъпката й беше, че й доставя удоволствие да се измъчва.

— Съфолк… Какво е Съфолк, Бранди? — Фиона говореше с отчайващ шотландски акцент.

— Това е провинция в Англия, кукличке. Там Ян живее, когато не е в Лондон. Имението се казва Кармайкъл Хол. В него има и езеро, където той обича да плува. — Внезапно си го представи как излиза от езерото треперещ и гол. От тялото му капе вода. Такъв го видя в онази злополучна вечер, когато беше нахълтала в стаята му. Господи, трябваше да престане да мисли за него!

— Значи там е резиденцията на херцога — промълви момиченцето, като плъзгаше късичките си пръсти към източната част на картата.

— Мили Боже, кукличке! Къде си чула това?

— От баба — отговори Фиона, все още съсредоточена върху картата. После вдигна глава. — Бранди, какво значи „херцогски“?

Тя се засмя на глас.

— Кукличке, приличаш на малко делфинче — възкликна весело Бранди. — Или на напитка, която Фрейзър приготвя за Бъртранд и чичо Клод. „Херцогски“ се отнася за Ян, защото той е херцог. Двете думи си приличат. — Това беше най-подходящото обяснение на света и Фиона кимна доволна.

Най-сетне сестра й постави показалеца си върху Съфолк. После вдигна поглед и попита:

— Кога ще си замине тази проклета дама?

Бранди въздъхна.

— Не знам, кукличке. Ян ще се жени за нея.

— Защо трябва да го прави? С нас му е много весело, дори и когато Пърси е тук! Обзалагам се, че с нея няма да се смее така. Може би трябва да поговориш се него, Бранди?

— Аз? Съжалявам, но в случая не мога да направя нищо!

— Защо е дошла тук, щом не ни харесва?

— Въпросът ти е много уместен, Фиона, но се страхувам, че не мога да отговоря на него!

— Надявам се поне да не отвлече Ян със себе си! Може би трябва да поставя една крастава жаба в леглото й и…

Прегърна силно сестричката си.

— Не мисля, че е редно, кукличке. Все пак бих искала да видя лицето й, ако го направиш! Една от онези големи, зелени крастави жаби, които скачат край блатото Пераниорт. Не трябва да го правим. Ян няма да одобри това, защото тя ще бъде негова жена. Трябва да бъдем добри, въпреки че ми призлява, като я гледам. — Опита се да си представи какво прави Ян в момента, какво говори на другата жена.

Ян яздеше край Фелисити по пътя, който вървеше успоредно на скалите. Питаше се защо беше останал толкова време в Пендърлей. Опитваше се да се убеди, че е заради това, защото трябва да се купуват овце, да се преглеждат сметките и да се правят много допълнителни разходи и разпоредби. Обаче знаеше, че причината е Бранди. Тя беше тази, която го задържаше тук! Не можеше да отрича това поне пред себе си. Погледът й го караше да се чувства най-важната личност на света.

Припомни си времето, прекарано с нея в колибата, красивите й, меки устни. Въздишката й, когато я беше целунал.

— Ян, намали малко, ако обичаш! Нямам намерение да галопирам, особено по този път! До брега остават стотина метра. Изглежда, няма прилични пътища в тази проклета провинция!

Дръпна поводите на коня си и се обърна към нея.

— Съжалявам, скъпа. Не обърнах внимание.

— Ян, какво ти става? Изобщо не приличаш на себе си! Променил си се и не мога да кажа, че това ми харесва. Изглежда, предпочиташ да живееш с тези нецивилизовани хора? Съжалявам, но това е истината! В края на краищата те са твои далечни роднини и ти не си задължен да ги харесваш! Не ти ли се иска да бъдеш сред хора от собствената си среда?

— Фелисити, защо дойде в Пендърлей? — Изравни коня си с нейния. — В писмото си ти обясних, какво ме задържа тук. Трябва да знаеш, че харесвам тукашните си роднини. Те не се преструват и са истински, дори чичо Клод с постоянното си гъгнене и лейди Адела, която е кисела като ягодовото сладко на готвачката. Е, защо дойде в Пендърлей?

Фелисити нямаше намерение да му разказва как майка й я бе убедила, че трябва да го наглежда. Тя не одобряваше начина, по който беше напуснал Англия и дъщеря й.

— Прекалено далеч от теб е, детето ми — беше казала тя, потупвайки дъщеря си по бузата. — Мъжете, които не се следят отблизо, причиняват неприятности. Да, милата ми, може би трябва да заминеш за онова проклето място и да го върнеш обратно? Тук му е мястото. Мъжете се променят. По-добре да го прави до теб, отколкото толкова далеч! — Не, Фелисити не можеше да му каже това. Затова отвърна със смях:

— Казах ти, Ян, че ми липсваше ужасно! Сигурно това е достатъчно, за да посетя своя годеник?

Той я изгледа недоверчиво.

— Хайде, Фелисити! Това не е Кармайкъл Хол, а далечна Шотландия!

Тя оправи ръкавицата си, за да овладее гнева си към него.

— Дали няма да ме подложиш на разпит? — Все пак не успя да скрие студенината в гласа си. — Както казах вече, променил си се много!

— Не е вярно, скъпа. Просто не си ме виждала далеч от Лондон. Освен това ме изненадва фактът, че си зарязала удоволствията на Сезона и си тръгнала към място, което презираш. Пътуването ти наистина е само губене на време. Изобщо не виждам причина за него!

Дали не я приемаше като глупава и сляпа? Чашата вече заплашваше да прелее.

— Толкова ли не можеш да повярваш, че исках да те видя? Или може би ти е неприятно, че дръзнах да прекъсна удоволствията ти? Толкова ли си арогантен, че не можеш да се примириш с очевидния факт? Тази раздърпана повлекана Бранди се опитва да те откъсне от дълга ти към титлата, към мен. Изобщо не може да ме залъже със старомодните си рокли и детските си плитки! Видях я как те гледа. Кокетничи със сладникавите си усмивчици. Наистина ли вярваше, че няма да обърна внимание на това? От писмото ти стана ясно колко впечатлен си от нея. Или просто не те интересува какво ще почувствам?

Ян я гледаше безмълвен. Не можеше да повярва, че такава жлъч, такава отрова ще се изсипе от красивата й уста. Беше я мислил за нежна и мека. Той дръпна юздите на Херкулес и конят се вдигна на задните си крака. Успокои животното и се зае да успокоява себе си. Как искаше да й отговори? Да се съгласи с нея, че Бранди е повлекана? Беше го попитала дали изобщо го интересува. Дали не беше права, че не го интересуваше какво ще си помисли тя?

Когато проговори, гласът му беше спокоен:

— Какво искаш да кажеш с всичко това, Фелисити? — Знаеше, че е глупак да подклажда още повече гнева й. За пръв път, откакто я познаваше, не можеше да я разбере. Сега осъзна, че всъщност никога не я е разбирал. Колко прав беше Джил! Какъв глупак беше само, че не го беше послушал! Искаше да приключи с това и отново зададе въпроса си: — Какво наистина имаш предвид, Фелисити?

Тя изви глава настрани. Веднага си спомни, че беше най-голямата дъщеря на граф Брекурт, а не някаква парцаливка от дивата Шотландия. Вдигна рамене.

— Предполагам е естествено да поискаш да се забавляваш, дори и в това омразно и нецивилизовано място. Разбирам, че е нормално мъжете от твоята класа да издържат любовници и проститутки, въпреки че са сгодени за дами. Бих искала да те помоля да не довеждаш твоята курва в Лондон. Ако го направиш някога, поне не карай мене или приятелите ни да търпим присъствието й!

— Значи, щом съм херцог, е нормално да имам любовници и да посещавам леки жени? Такива като мен не зачитат клетви за вярност и нямат чест?

— Не това е важното. Както аз разбирам нещата, любовниците и курвите нямат нищо общо с клетвите за вярност. Просто така е прието да се прави.

— С мен не е така! Когато обещая нещо или дам клетва, ги изпълнявам. Как постъпват другите, не ме интересува. Предполагам, че брат ти Сойер ти е казал всичко това, нали?