Катрин Каултър - Херцогът

— Е, скъпи, Шотландия наистина е странна държава. Но защо разрешаваш на слугите да влизат през парадния вход? Това е той, нали? Трудно е да се каже, защото изглежда като неприветлива купчина сиви камъни. Тази кула над нас заплашва всеки момент да падне! Вероятно не трябва да се приближавам до нея?

Ах, ти, злобна кучко! Цялата й красота и елегантност внезапно се изпариха. Бранди не желаеше дори за секунда да стои близо до това наконтено подобие на жена. Искаше й се да я зашлеви. Погледът на Бранди се спря върху лицето на Ян. То остана невъзмутимо.

— Внимателно, скъпа! Плуваш в непознати води — обади се един мъж с насмешка в гласа си. Той излезе от каретата и стисна ръката на херцога. Двамата започнаха да разговарят за нещо. При друг случай девойката щеше да се изсмее над необичайния му костюм. По жилетката и палтото му имаше безброй златни копчета и джобчета. Но сега стоеше като онемяла. Стискаше ръката на Фиона и искаше да изкрещи на дамата. Но знаеше, че не може да го направи.

— Бранди, причиняваш ми болка — извика детето и измъкна ръката си. Ян се запъти към тях. Фиона се затича най-безсрамно към него, протегнала ръце. Той се засмя и я вдигна високо над главата си. Започна да я върти, а тя се смееше.

— Сега трябва да те оставя на земята, Фиона. А, Бранди, радвам се, че си тук. Чувстваш се по-добре, нали?

— Да — отсече тя, без да се приближи към него.

— Бих искал да те запозная с лейди Фелисити Трамърли. Фелисити, това е Бранди, най-голямата от трите ми братовчедки. Това прелестно дете е Фиона, най-малката сестра.

— Те са твои братовчедки? — Фелисити стоеше и мигаше с очи.

— Точно така каза Ян, Фелисити — поясни другият господин.

— Добре тогава. Поласкана съм — изрече тя, като едва-едва мръдна шията си. Значи това е Бранди, онази различната. Това бяха думите на херцога от странното му писмо. Веднага беше усетила опасността, но как се беше заблудила! Невероятно! Тя, дъщеря на граф и всепризната красавица, да си помисли, че херцогът на Портмейн ще бъде впечатлен от това раздърпано, студено същество, което се облича като селянка и мирише на риба! Държеше другата хлапачка, сякаш му беше приятно да го прави. Фелисити беше вбесена. Как е могъл да забрави кой е и какво дължи на бъдещата си съпруга?

— Двете с Фиона ходихме за риба — обясни Бранди.

— Да — потвърди сестра й, — но не хванахме нищо. Бранди я болеше главата. Искаше просто да седи в лодката и да не прави нищо.

Зелените очи на Фелисити светнаха доволно. Тя се обърна към херцога:

— Това е много странно. Мама няма никога да ми разреши да прекарам цял ден в някаква лодка. Толкова почерняваш. Това не е здравословно, да не говорим, че не е прилично. Ставаш ужасно грозен.

Бранди стисна ръце в юмруци. Беше много близо до мига, когато щеше да се нахвърли върху тази жена. Как смееше да се държи така, сякаш е попаднала в страната на диваци, които няма да получат благоволението й дори да лъснат обувките й?

Джентълменът с много джобчета пристъпи напред. Весело попита:

— Значи ти си Бранди? Какво старинно и чудато име! Аз съм Джил Бредстън, английският братовчед на Ян.

Девойката направи лек реверанс. Изглеждаше й добър човек, като Ян. Но беше пристигнал с тази жена и тя не можеше да му има, доверие. Имаше толкова начини да обидиш някого.

— Тези копчета от истинско злато ли са? — Мръсната ръчичка на Фиона вече се протягаше напред. — Приличаш на един от онези пауни, които веднъж ядосаха баба. Тя заповяда на готвачката да ги изпече за вечеря.

— Добре е постъпила! Надявам се да не свърша земния си път в една от тавите на вашата готвачка. Харесват ли ти копчетата, скъпа? Да, златни са. Когато си измиеш ръцете, ще можеш да ги докоснеш.

— Ще го направя веднага! Ще станат чисти и хубави, ще видиш! — Тя хукна към стълбите. — Ще се върна веднага, сър. Нали няма да забравиш обещанието си?

Той се засмя и помаха ръка след нея.

— Никога не забравям нищо!

— Да не си си загубил ума, Джил? — възмути се лейди Фелисити. — Това мърляче сигурно ще ги откъсне и после ще започне да ги яде. Господи, тя просто ще ги загуби!

Ян се намръщи. Как можеше Фелисити да се държи така? Беше готов да й направи забележка, но си спомни своето първо впечатление от Пендърлей и Шотландия. Осъзна, че всичко е толкова необичайно за нея. Най-вероятно Фелисити беше изненадана. В този момент тя го изгледа с очите на Мариан и той се усмихна.

Бранди забеляза погледа й. Прииска й се да я навре в дулото на ръждясалото оръдие и да я изстреля в небитието.

— Извинете ме — изрече и се насочи към стълбите. Стараеше се гърбът й да бъде изправен като бастуна на баба й.

— Значи това е замъкът Пендърлей, Ян? — обади се Джил. — Е, поне още не си навлякъл фустанела, старче! Доста е грамаден. Чудя се дали не е построен преди четиристотин години? Фелисити е права. Виж как са наклонени кулите!

— Нямам нерви, за да изпробвам шотландската пола. Бъртранд, другият ми братовчед, казва, че краката ми са много подходящи за нея.

— Господи, Ян, какъв диалект имаш само! — Гласчето на Фелисити беше толкова сладко, че стомахът му се обърна. — Ако не говориш на чист английски, страхувам се, че няма да те разбера.

Много неща искаше в момента херцогът. Най-важното беше, че би искал да махне с ръка и Фелисити с Джил магически да се върнат обратно в Лондон. Но това беше невъзможно, а той беше техен домакин. Спомни си за лейди Адела и потрепери.

— Извини ме, скъпа. Казах на Краби, иконома на Пендърлей, да информира лейди Адела за пристигането ви. Хайде, нека да влезем вътре, въпреки че денят е превъзходен. Да отидем във всекидневната?

Фелисити не промълви нито дума. Последвала Ян, тя гледаше ръждясалите ризници и не вярваше на очите си. Мълча, докато я покани да седне на един изтъркан стол, който беше подходящ за слугинска стая.

— Е, вече сме настанени!

— Така ли? — Тя искаше да каже още нещо, но в този момент Ян се обърна към Джил.

— Кажи ми, какво правите в Шотландия? Сигурно е било много изморително за Фелисити да пътува шест дена?

— Годеницата ти ужасно се затъжи за теб, братовчеде! — Само Ян го видя как вдига отегчен поглед към тавана. — Беше много тъжна, ако разбираш какво искам да ти кажа? Е, поне скоро ще разбереш. През последната седмица се наслаждавах на приятна компания. Сега вече е твой ред.

— Наложи ми се да бъда далеч от Лондон повече от очакваното — отбеляза херцогът. Всъщност за столицата се беше сещал твърде рядко. — Има толкова неща, които изискват намесата ми. Двамата с Бъртранд ходихме до Шевиот, за да купим овце. Наложи се доста да пътуваме и до дараците наоколо. — Внезапно млъкна, видял, че Фелисити го гледа ужасено.

— Какво каза, Ян? Шевиотски овце?

— Господи, каква скука! Приеми моите съболезнования, приятелю! Виждаш ли, Фелисити, бях прав? Ян не е забравил своите задължения, само ги е пренесъл на друго място. Какво, мислиш за шевиотските овце?