— Наистина ли няма значение за теб? Нали не го казваш от съжаление?

— Не, не те съжалявам! Мъчно ми е само, че те боли главата. Колкото до другото, забрави го! Ако искаш, повече не се качвай на кон. Или може би ще позволиш да те науча как да ги владееш? Тези животни могат да бъдат много добри, знаеш ли? Може да им говориш, да им се караш. Обикновено са добронамерени. Предполагам сега няма да ми признаеш, че не можеш и да плуваш?

— О, в това съм сигурна, че ще те победя! Истина е, че победих Бъртранд съвсем честно и почтено. Ти си свикнал да плуваш в онова езерце в Съфолк. Какво знаеш за приливите, теченията и подхвърлянето върху скалите?

— Не много, но бързо ще се науча.

Бранди внезапно потръпна и затвори очи. Не изглеждаше добре. Навън валеше дъжд. Какво можеше да направи? Не можеше да я остави сама.

— Главата ли, Бранди?

— Да, боли ме!

— Страхувам се да те преместя сега. Просто лежи и продължавай с признанията си. Между другото, сигурно знам повечето от тях.

Бранди успя да се усмихне. Това го накара да се почувства по-добре. Тя имаше воля. Никога досега не беше познавал жена като нея. Беше свикнал с нежност и безпомощност, с тихи забележки и любезни усмивки. Винаги той беше силният, който даваше опората. Девойката лежеше върху изгнилия под. Болеше я, но нито хленчеше, нито плачеше.

— Виж, поне бих могъл да изсуша блузата ти на огъня. Ще облечеш сакото ми. — Когато я повдигна, за да свали жакета й, тя се скова като дъска. Ян се зачуди какво й става. — Предполагам не те е страх от мен? Нямам намерение да те обидя.

Бранди се задъха: „Господи, не му позволявай да види деколтето ми!“ Представата за зеещите копчета на блузата й почти я разплака. Веднъж видял кравешкия й бюст, никога повече нямаше да й се възхищава.

Ян свали жакета и се намръщи към овехтялата, бяла блуза. Беше толкова тясна, че сигурно е била шита, когато е била на десет години.

— Така е по-добре, нали? Не, не се дърпай! Позволи ми да те подържа, за да се стоплиш. Не искам да се простудиш!

— Ти също си мокър — каза тя, но не помръдна. Очевидно не беше забелязал нищо, благословени да са светците! Отново потръпна, но не от студ. Беше възнаградена с по-силно притискане.

Съвсем непреднамерено Ян целуна косите й. Бранди вдигна ръка и докосна лицето му. После той се наведе и я целуна леко по устните. Тя забрави за болката в главата и за копчетата на блузата си. Побърза да разтвори устни.

Джентълменът се възпротиви на това, но само изпусна косата й. Целувки обсипваха брадичката, страните и ухото му. В замяна той целуна челото, нослето и… накрая откри устните й. Усети пръстите й в косите си и чу името си. Начинът, по който произнесе името му, го накара да обезумее.

Започна да гали раменете и шията й, преди да стигне до гърдите й. Затрудняваха го дрехите. Започна да разкопчава блузата й. Искаше да погали голата й плът. Бранди се отскубна от прегръдката му. Беше толкова смутена, че вече не я болеше и главата. Искаше й се да потъне в земята. Как би могла да му обясни, че не иска да я докосва? Щом го направи, сигурно ще се отврати от нея.

По дяволите, беше я изплашил! Беше забравил колко невинна е тя. Отпусна ръката си и пое дълбоко дъх. Беше съвсем близо до мига, когато щеше да я обезчести! Обърна се на другата страна. Ядосваше се, че е загубил контрол. По нищо не се различаваше от Пърси!

Бранди се отдръпна. Той не искаше нея, а онази жена без лице, която щеше да направи своя херцогиня. Главата вече не я болеше толкова. Не й се гадеше толкова. Оправи косите си и бавно стана. Ян не направи опит да я спре.

После се изправи и я погледна в очите. Чувстваше се като крадец, но трябваше да каже нещо.

— Трябва да ми простиш, че не успях да се овладея! Не исках да се получи така. Предполагам, че причината е моето безпокойство за теб! — Да, но знаеше, че не това е причината. Той беше по-голям мерзавец от Пърси.

— Да, разбира се — отговори му. — Бих искала да се върна в Пендърлей. Дъждът отслабна.

— Добре. Аз ще водя Кантор. Искам да се държиш здраво за седлото. Не, по-добре е да те нося. Не искам да рискувам да паднеш пак.

Това й звучеше чудесно. Да бъде до него поне още малко. Гледаше го как се навежда, за да вземе жакетите и на двамата. Когато обличаше своя, тя се обърна с гръб към него. Дори и да беше изненадан, не каза нищо.

Връщането в Пендърлей не беше толкова вълнуващо, колкото си го представяше. Той я държеше толкова близо до гърдите си, че Бранди чуваше ударите на сърцето му. Всяка стъпка на Херкулес обаче причиняваше ужасна болка в главата й.

Когато пристигнаха в замъка, херцогът измисли една благоприлична история. Марта веднага настани Бранди в леглото. Тя й се скара, а после я прегърна. Даде й топъл чай и лауданум, без съмнение препоръчан от херцога.

Беше много любезно от негова страна да информира всички, че случилото се с нея е било само случаен инцидент. Последната мисъл на Бранди, преди да заспи, беше, че до края на дните си не би искала да се качи на кон.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

На следващата сутрин се събуди със слабо главоболие, вълчи апетит и непреодолимо желание да разговаря с херцога. Краби я изгледа учудено, когато я видя да бърза към трапезарията.

— Сигурно не трябва да ставате от леглото, госпожице — извика той след нея. — Вчера бяхте бледа като малко кефалче.

— Тази сутрин се чувствам като чисто нова монета, Краби. Херцогът вътре ли е?

— Не, госпожице. Той стана рано. С господин Бъртранд заминаха за Клакманъншир. Ще оглеждат шевиотски овце. О, сега, когато херцогът е на кормилото, ще станем богати! Вълната на хубавите овчици ще ни донесе толкова пари, колкото не сме сънували от години. Богати! Как хубаво звучи тази дума!

Бранди не можеше да си спомни такова време в Пендърлей. Херцогът не й беше казал, че ще отсъства. Опита се да скрие своето разочарование и последва слугата в трапезарията. Сипа си огромна купа с овесена каша, докато Краби загрижено се суетеше около нея.

— Господин Пърси също замина рано сутринта — информира я той, като й сипа още каша. — Искате ли мед, госпожице? Да, сигурно ще искате. Той ще оцвети младите ви страни в розово. Да, мисля, че е много добре, дето господин Пърси си замина.

— Прав си. Достатъчно мед, благодаря ти. Чудя се защо изобщо дойде? Обзалагам се, само за да измисли нова интрига. Сега, когато го няма, по-добре да не говорим за него.

— Знам защо си замина, госпожице. — Гореше от нетърпение да й каже. Тя единствена не знаеше, дълбоко заспала от приспивателното.

Бранди се приведе към него.

— Ще ми кажеш ли, Краби?

— Лейди Адела му нареди така снощи. Каза, че не иска да го вижда, докато е копеле. — Краби се усмихна и добави: — Предупреди го, че не иска дори да чува името му. Това никак не му хареса, но нямаше друг избор. С очите си видях как излетя през портата.

— Най-сетне ще настъпи спокойствие тук. Каза ли херцогът колко време ще отсъства?

— Господин Бъртранд спомена, че няма да се бавят. Дори може да се върнат днес, ако всичко е наред. Господин Бъртранд каза, че няма нищо против дори само да се разходят, след като денят е толкова хубав.

Щеше да се върне още днес! Искаше й се да пее и да се смее. С апетит изяде кашата си.

Краби я гледа как се храни. Уверил се, че няма да издъхне след вчерашния инцидент, кимна и напусна стаята. Бранди довърши закуската си, потънала в мисли за Ян. Щом купи овце за Пендърлей, сигурно щеше да се върне у дома си в Англия. След вчерашния ден беше сигурна, че ще избегне всички усложнения, които му беше създала. Е, той също я беше ядосал, но тя беше започнала първа. Беше се поддала на очарованието на най-красивия и единствен мъж, на когото се възхищаваше. Просто не беше помислила за последствията. Вече не се съмняваше, че го обича.

Беше толкова ясно и просто, също като факта, че е сгоден. Един джентълмен не можеше да развали годежа си. Просто и дума не можеше да става за това. Тя беше натрапница, обречена да бъде отритната. Другата жена в Лондон кроеше планове с бъдещия си съпруг. Без съмнение мислеше за него по същия начин като нея. Имаше всички права да го обича. Бранди знаеше, че когато Ян се върне в Лондон, ще се ожени за нея.

Трябваше да свикне с тази мисъл. Единственият мъж, когото беше пожелала, нямаше никога да бъде неин. И това беше правилно. Тя беше една бедна шотландка. Нямаше пари и не беше красива. Той беше великолепен. Беше всичко това, което тя никога нямаше да бъде. Девойката дълго се взира в празната си купа. После се изправи и тръгна към стаята на Фиона. Искаше да се махне далеч от всички любопитни очи в замъка. Бързо облече и нахрани детето. Поведе го към малката пещера, където беше лодката й.

Едва привечер се върнаха в замъка. Двете бяха мокри, обрулени от вятъра и миришеха на море. Пред замъка стоеше непозната карета. До нея имаше друга, по-стара, със запъхтени коне.

— Сигурно са дошли някакви приятели на баба — каза Бранди на Фиона, като я придърпа към парадния вход.

Пред очите й се изправи най-красивата дама, която някога беше виждала. Момичето застина на място. Жената стоеше пред голямата карета и гледаше към Пендърлей. Беше ниска. Талията й беше толкова тънка, че на Бранди й идеше да се разплаче. Беше облечена в златиста рокля за пътуване, с едно напълно нормално деколте и падаше свободно върху малките й обувчици. Така трябваше да й стои роклята, която Ян донесе от Единбург. Гърдите на дамата изобщо не излизаха навън. От златистото й боне се подаваха гарвановочерни къдрици. Очите й се засенчваха от гъсти мигли. Цветът им беше на тъмнозелен лист.

Бранди забеляза, че към каретата се приближава Ян. Дамата протегна двете си ръце към него. Момичето гледаше как той ги поема и започва да целува пръстите й. След това дамата започна да му говори нещо. Той гледаше към нея и се усмихваше. Бранди разбра, че това беше годеницата на херцога. Всъщност още в първия момент се беше досетила. Двамата изглеждаха така, сякаш принадлежаха един на друг. Бяха елегантни, самоуверени, леко надменни което дори им отиваше. Неочаквано дамата се обърна, сякаш усетила присъствието й. Засмя се и изрече: