И това не помогна. Момичето размаха юмрук.

— Ще избягам, бабо! Кълна се, че ще избягам от тук!

Старицата пое дълбоко дъх. Сатанинска усмивка изкриви устните й.

— Ще избягаш, Бранди, и ще ти отнема Фиона. — Нямаше представа какво ще постигне с тази заплаха, но веднага разбра, че е спечелила битката. Съпротивата мигновено беше сломена. Бранди стоеше неподвижно, отпуснала рамене. — Фиона ти е като дъщеря, знам това. След като изкараш Сезона в Лондон и се омъжиш, детето ще бъде твое. Обещавам ти!

— Ти си лош човек, бабо!

— Може и да е така, но това няма значение. А сега си върви, защото трябва да разговарям с чичо ти Клод. Той ме чака в пристройката.

Бранди изтича навън. Напусна замъка, като внимаваше да не срещне Пърси. Той вероятно още се мотаеше наоколо, а тя искаше да се разходи по брега, далеч от нечии очи. Тръгна покрай вълните и пое дълбоко от соления въздух. Взираше се към хоризонта с невиждащи очи. Чудеше се дали и отвъд чертата има някой по-нещастен от нея. Водата обливаше сандалите й. Качи се на един камък.

Седна и присви колене към гърдите си. Сълзите пареха очите й. Никога нямаше да изостави Фиона. Готова беше дори да се омъжи за Пърси, но да не загуби малката си сестра. Мислите й се върнаха на другата възможност. Лондон с Ян… и съпругата му. Тази мисъл така я отчая, че трябваше да притисне силно юмруци към очите си, за да спре проклетите сълзи. Да бъде край него всеки ден, докато онази жена обсебваше вниманието и любовта му! Неканени в съзнанието й се върнаха думите, които беше изрекла пред Пърси: „Не гоня вятъра!“

Каква глупачка беше само! Не можеше да има херцога и трябваше да приключи с това! Преглътна този горчив хап и се замисли за Лондон. Нямаше никаква представа какво представляваше този Сезон. По думите на баба й там сигурно се срещаха дамите с различни джентълмени. Целта им беше да си изберат съпрузи. Може и да беше глупачка, но искаше единствено него! Щом не можеше да го има, нямаше да бъде на никого! Изправи се и се загледа в морето.

Тя гонеше вятъра, но това нямаше никакво значение. Понякога мечтите ставаха реалност!



Облегната тежко на бастуна, лейди Адела последва Фрейзър. Влязоха в малката гостна на пристройката.

— Не ставай, Клод — каза кисело тя. — Няма причина и двамата да страдаме.

Фрейзър й помогна да седне. После й предложи една от кифлите, които току-що беше изпекъл.

— С ягодово сладко са, лейди.

— Не, Фрейзър. Обичам ги без пълнеж, само с масло. — Тя го изгледа. Избелелите й очи блестяха. — Ако беше останал при Мораг, тя нямаше да се превърне в такава смрадлива повлекана. Клод, ти си направил правилния избор. Би ли желал да си разменим Фрейзър и Мораг?

— Фрейзър е добре, където е, лейди — изломоти Клод, като размаза малко сладко по предните си зъби. — Ако го накараш да се доближи до Мораг, веднага ще избяга в Единбург. Прав ли съм, Фрейзър?

Прислужникът присви устни и кимна с глава.

Лейди Адела попита

— Не вкарваш ли някоя жена в леглото си, Фрейзър? Кълна се, че Мораг се чеше по цял ден, защото няма кой да й се качи!

Ноздрите на Фрейзър се разшириха.

— Ако разрешите да кажа мнението си, не от мъж има нужда Мораг. Два пъти на ден някой трябва да я натрива хубавичко с миризлив сапун.

Лейди Адела се задави с кифлата си и той деликатно я потупа по гърба.

— Обичам мъже, които изказват гласно мислите си, Фрейзър. Сега ни остави, защото Клод иска да ми досажда.

Когато прислужникът спокойно напусна стаята, тя се обърна към Клод, като изтриваше трохите от устните си:

— Е, племеннико, сега можем да говорим спокойно. Слушай ме внимателно, защото утре вече нещата ще бъдат решени. — Той се приведе напред с блеснал поглед. За миг подаграта му беше забравена. — Знаеш, че е време за компенсация. Предполагам, че старият Макферсън е вбесен от задачите, които му възложих, но ще ги изпълни. Двамата с Бъртранд ще възвърнете правата си над Пендърлей. Какво ще ви донесе това, само Господ би могъл да знае.

— Ще ми навлечеш много неприятности с това, че признаваш за законен внук този негодник Пърси. А какво ще правиш с херцога, ако смея да попитам? — Гласът му беше прегракнал от възбуда.

Лейди Адела вдигна изрисуваната си вежда.

— Ти да не мислиш, че ще го отровя? Хайде, момчето ми, знаеш, че бях с вързани ръце, докато онзи проклетник Енгъс газеше земята. След смъртта му не можех да бързам. Херцогът има намерение да даде пари за имението. Нека да се изръси хубавичко, после ще видим. Ти, Бъртранд и Пърси… Ще бъде красива битка, ако още тече кръв във вените ти.

— Ти си завързала ръцете ми, госпожо — избоботи той. — Не виждаш по-далеч от носа си. Ако херцогът държи на имението, нито един от нас няма да се справи с него. Пендърлей ще отиде в ръцете на англичаните и ще го загубим завинаги. Знаеш ли какво ми е, като виждам как Бърти играе по гайдата му? В края на краищата той е единственият, който трябва да наследи Пендърлей. Ти, както и аз, си във властта на херцога!

Тя се наведе напред и каза тихо:

— Прав си, Клод, но спомни си, че херцогът все още няма наследник. Има само един братовчед. Сигурно не мислиш, че шотландският съд ще одобри иска на човек, който няма кръвна връзка със семейство Робъртсън? — Клод беше готов да протестира, но тя вдигна ръка. — Достатъчно, момчето ми! Направих каквото можах за теб, Бъртранд и Пърси. Сега е твой ред да действаш.

— Искам само това, което е мое — заяви ядосан Клод. — Даваш ми седлото, но не и коня. Какво ще стане, ако всички разберат защо баща ми е бил лишен от наследство? Какво ще стане, ако ти…

Старицата отметна глава и се разсмя високо.

— Дъглас не беше толкова тъпоумен, като теб! Ще кажа, че си безсрамен лъжец, и ще те прогоня в планините! Баща ти мълча до смъртта си. Единствената му грешка беше, че каза на теб, момчето ми. Ако имаш достатъчно ум в главата си, няма да издадеш тайната на Бъртранд. За мен той е едно безгръбначно, което гледа херцога в устата!

— Няма да ти позволя да говориш така за Бърти! Мисля, че такава като теб се харесва повече на простак като Пърси, отколкото на джентълмен като Бърти.

Лейди Адела помирително вдигна ръка.

— Успокой се, Клод, преди да се е пръснало сърцето ти! — Отпи шумно глътка чай и смени темата. — Не съм ти казала, но искам да омъжа нашата Констанс за Бъртранд. Имаме още няколко години, но момичето се развива много бързо. Ако не греша, синът ти я харесва?

— Това дете? Бърти никога не е поглеждал жена в живота си! — Възкликна той.

— Заобиколена съм само от глупаци! Отвори си очите, момче! Кони не е като Бранди. Тя се мисли за жена. Ако Бъртранд й обърне внимание, съвсем скоро ще попадне в ситуация, за която ще е виновен единствено той.

Клод хвана небръснатата си брадичка.

— Бърти ми каза, че херцогът щял да осигури зестра на момичетата?

— Да. Недей да мислиш, че иска да заведе и Констанс в Лондон, както Бранди. Господи, трябва да чакаме още две години! Бъди сигурен, че ще се е простила с девствеността си много преди това!

Клод се размърда. Днес кракът го болеше ужасно.

— Добре, лейди, ще говоря с Бърти. Само не очаквай да изнасили момичето!

Тя се опита да си представи подобна сцена, но не успя.

— Не мога дори да си представя Бърти със свалени панталони! Ако искаме да постигнем нещо, Кони трябва да го прелъсти!

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

През следващите две седмици Бранди откри, че самотата, на която се беше отдала, започва да губи своето очарование. Мислите й непрекъснато се въртяха около херцога. Представяше си какво прави, включително и с нея. Дори си позволяваше да се вижда като елегантна млада дама, която не говори с шотландски акцент. Деколтето й става все по-предизвикателно. Около нея се тълпят джентълмени, а Ян ревнува. Не, херцогът не би могъл да я ревнува! Нямаше причина за това. Беше прекалено самоуверен в себе си и знаеше какво прави. Вече се виждаше как си вее с ветрилото, когато шумът от приближаваща се карета я върна към реалността.

Тръгна бавно към замъка, за да види кой е дошъл. Най-вероятно беше Макферсън. Баба й беше споменала, че възнамерявал да ги посети. Когато се промъкна през рододендроните по пътеката, замръзна на място. Това беше каретата на херцога.

Изведнъж осъзна, че изглежда ужасно. Влажни къдрици падаха върху челото й. С овехтялата си рокля приличаше на селянка. Мислеше да се промъкне незабелязано към задните стълби, когато чу да викат името й.

— Бранди!

Херцогът и Бъртранд стояха до каретата и гледаха към нея. Тя стисна зъби и им помаха. В никакъв случай не трябваше да се приближава към тях.

— Изглежда като морска сирена — чу да казва Бъртранд.

„По-скоро като заблуден делфин“ — помисли си Бранди. Започна бавно да се приближава към Ян. Всяка стъпка й носеше по-голяма болка.

— Прав си — усмихна се херцогът, като вдиша дълбоко от морския въздух. Изведнъж осъзна, че му е приятно завръщането в Пендърлей. Огромният сив замък вече не му се струваше струпана купчина камъни, която ще бръкне в кесията му, а горд символ на шотландската история.

— Ела, Бранди — повика я Бъртранд, — Имаме да разказваме толкова много неща!

Нямаше вече никаква надежда за нея.

— Добър ден, Бъртранд, Ян. Надявам се, че пътуването ви е било успешно? — Това прозвуча добре. Може би само я слушаха, без да я гледат.

— Да, така беше — потвърди Бъртранд. — Господи, момиче, миришеш на море!

В този момент Бранди намрази морето. Очите на херцога блестяха весело. Искаше й се да закрещи в лицето му, че не й е чичо. Мислеше я за повлекана, за старомодна и за недорасла. Да върви по дяволите!

— Ще отида да се преоблека — избъбри тя.

— Не бъди глупава! — Бъртранд я потупа по рамото. — Никой няма нищо против да си имаме сирена в замъка.

Не се съмняваше в това, защото херцогът добави с отблъскващо любезния си глас: