Без да забравя за треските по дървения под, той се приближи до огнището. След доста време успя да запали огън от малко цепеници и торф. Потръпна от хлад, все още облечен в нощната си риза. Реши, че докато стане време за закуска, може да напише писмо на Фелисити. Приготви си хартия, перо и мастилница. Придърпа един голям стол до огъня и се замисли. Както обикновено подреди изреченията в мислите си, загризал гъшето перо.

Написа: „Скъпа моя, Фелисити“. После се намръщи и смачка листа.

Започна отново: „Скъпа Фелисити…“ Почеса брадичката си. Все пак трябваше да обясни на годеницата си как е минало пътуването му.

Пристигнах благополучно в Пендърлей преди три дни. За съжаление камериерът ми Мабли, който пътуваше в колата с багажа, претърпя злополука близо до Галашилс. Той се намира южно от тук. Моля се днес да пристигне. Кълна се, че ще го прегърна като баща. Ако се забави, ще бъда принуден да заема дрехи от Бъртранд Робъртсън, моя братовчед. Той и баща му истински темерут, живеят в пристройката. Доста добре, бих казал. Братовчед ми е съгласен да продължи да бъде управител на имението.

По причини, които не са ми известни, бащата на Клод, Дъглас, който е брат на последния граф, преди много години е бил лишен от наследство. Това е много жалко, защото Бъртранд обича имението и се грижи за него. Лейди Адела, вдовицата на графа, е една непредсказуема старица. Тя има намерение да оправи тази несправедливост. Вече е оформила документите, с които ще признае за свой законен внук Пърсивал Робъртсън. Той е надут млад пуяк, който мрази англичаните и особено мен. Ако ти е трудно да се ориентираш из членовете на това семейство, можеш да си представиш на мен какво ми е било.

„Ятото“ жени, както ги нарича Джил, са трите мои братовчедки. Всяка от тях е симпатична по своему. Малката Фиона е червенокоса палавница и влудява най-голямата си сестра Бранди. Бранди е малко странно име. То е съкратено от Брандела. Средната сестра Констанс е на шестнадесет години, но иска да изглежда по-голяма. Тя отчаяно флиртува с Пърси. Бранди, най-голямата, е много различна.

Ян спря да пише и започна да чеше брадичката си. Откри, че му е много лесно да пише за Бранди.

Очите й са големи и с цвета на кехлибар. Странното е, че много добре се връзват с името й. Тя е необикновена девойка, но Пърси постоянно я дразни. На Архангелов ден ще навърши деветнадесет. Това е възраст, подходяща да се омъжи. Точно това е големият проблем.

Всъщност той мислеше за Бранди като за красавицата на семейството. Усмихна се объркан. Засега нямаше да споменава, че иска да я заведе в Лондон.

Всички говорят на шотландски диалект, който е страшно приятен за ухото. Открих, че и аз започнах да го използвам.

Спря да пише. Вече беше запълнил страницата, което беше необичайно за него. Фелисити щеше да се чуди на странната му многословност. Надраска набързо последните изречения:

Двамата с Бъртранд днес ще отидем до Шевиот, ако спре проклетият дъжд. Там ще закупим или поне ще огледаме най-доходните шотландски овце. После ще обиколим близките градчета, за да разговаряме със собствениците на дараци. Съжалявам, скъпа, но ще ми се наложи да остана повече, отколкото бях планирал. В Пендърлей има много неща за уреждане. Надявам се, че Джил те забавлява много добре.

Твой Ян

Като приключи с посланието към Фелисити, херцогът се протегна лениво и погледна към лапавицата навън. Реши, че няма да позволи на времето да го потиска. Докато навличаше вчерашните панталони, риза и ботуши, си подсвиркваше баладата на Робърт Бърнс, която Бранди беше изпяла.

Вероятно всички още бяха в леглата. Долу беше само Краби. Ян отвори вратата на трапезарията. Това, което видя, го накара да се усмихне. Бранди ровеше из купата с каша и зяпаше през прозореца.

— Добро утро, Бранди — поздрави той. Откри, че като я гледа, на сърцето му става по-леко.

— Ваша светлост… Ян? Толкова е рано! Какво правите тук? — Страните й поруменяха.

— Мислиш, че съм мързелив безделник? Всъщност дъждът ме събуди и вече не можах да затворя очи.

Тя гледаше снежнобелите дантели на яката и ръкавите му. Знаеше, че е облякъл вчерашните си дрехи, въпреки това изглеждаше чудесно. Сведе поглед към скута си. Все пак тя беше една бедна негова роднина!

Защо ли го оглеждаше така? Ян се ухили.

— Ще получа ли твоето одобрение?

— Да, мисля, че се справяш много добре без камериера си.

— Благодаря ти, Бранди. Уверявам те обаче, че ако Мабли и днес не дойде, ще трябва да заема дрехи от Бъртранд. А, виждам, че има овесена каша? — Господи, какво не би дал за парче говеждо филе и чиния с яйца и бъбреци?

— Тази сутрин е на бучки. Изглежда, готвачката пак е влюбена.

— Влюбена? Готвачката!

— Да. Сърцето й е прекалено меко. Всеки мъж из околността, който почука на кухнята, ще бъде нахранен. Понякога се влюбва и тогава храната е ужасна. — Напълни една голяма купа и я сложи пред него.

Ян седна и добави лъжица от вкусната сметана и малко захар към кафеникавата каша.

— Къде е твоята кукличка Фиона?

— Тази сутрин има хрема и й казах да лежи. Трябва да съм наблизо, защото ще избяга.

— Ако днес пристигне Мабли, ще го помоля да я види. Той винаги носи всякакви мехлеми и лекарства. Ако пристигне, докато ме няма, помоли да го направи!

— Нима заминавате? — Защо никой не й беше казал? Бранди с усилие преглътна кашата. — Но защо? Та вие току-що пристигнахте и…

— Заминавам с Бъртранд, а не за Англия. Решихме това снощи, когато ти си беше легнала. Ще посетим Шевиот, за да огледаме овцете, а после няколко градчета, където има дараци. Предполагам, че няма да се забавим повече от седмица.

Чудеше се какво мисли тя. Припомни си объркания им разговор предишната вечер и думите, които беше избъбрила, преди да избяга от него. Искаше му се да му обясни какво е искала да каже с това, че ужасно е сгрешил. Господи, но не би могъл да подхване темата отново! Това би я накарало да се изчерви до корена на косите.

— Надявам се, че си размислила и ще дойдеш с мен в Лондон? Тогава ще имаш достатъчно време, за да се подготвиш за представяне в обществото.

Бранди само го погледна. Явно беше човек, който не се отказва лесно от плановете си. Дали си даваше сметка как я нараняват думите му? Не, явно не съзнаваше това. Как би могъл да знае, че мисълта да живее с него и съпругата му я караше да тръпне от срам? Опита се да изглежда спокойна.

— Шотландия е моят дом, ваша светлост. Не мога да разбера защо държите една недодялана шотландка да ви излага пред приятелите и жена ви? Сигурна съм, че когато дойде времето, ще заминете сам.

— Бранди, когато те ядосам, ти веднага започваш да се обръщаш към мен с „ваша светлост“? Добре, ще обсъдим това, когато се върна. Искам да внимаваш много, докато отсъствам. Лейди Адела се държи доста странно, особено когато двамата с Пърси се карате. Той явно няма никакво намерение да напуска Пендърлей. — Този проблем наистина го тревожеше. Какво би могъл да направи? Да счупи краката на този негодник? Може би само тогава би настъпило спокойствие.

— Уверявам ви, ваша светлост… Ян, че мога да се грижа за себе си! Пърси е сапунен мехур. Обича да ме дразни, но не вярвам, че ще посмее да ме целуне!

Това, че щеше да я целуне, изобщо не го безпокоеше. Той нараняваше нейното достойнство. Да, трябваше да му счупи краката! Това обаче щеше да предизвика въпросите и възмущението на цялото семейство Робъртсън. Изведнъж му дойде наум, че би могъл да я защити, без да чупи костите на това копеле и без Бранди да знае за това. Размисли подробно върху идеята си и се усмихна доволен. Щеше да се грижи за нейната безопасност, без това да предизвиква нейния гняв. Тя се заблуждаваше, ако си въобразяваше, че може да се справи сама с Пърси. Бъркаше своята невинност с вярата в себе си.

Бранди прекъсна мислите му, като попита:

— Как изглежда бъдещата ви съпруга? Много фина дама, предполагам. Добре облечена и елегантна, винаги любезна и усмихната? — Мислено добави: „И знае — щастливка е, защото винаги може да те погали и да те целуне!“

На него изобщо не му се искаше да говори сега за Фелисити. Дори беше забравил за съществуването й.

— Предполагам, че всичко това е истина.

Колко странно! Не искаше да говори за жената, която щеше да стане негова съпруга?

— Как изглежда?

Защо ли толкова се интересуваше?

— Дребна е. Косата й е черна, а очите — зелени. Това задоволява ли те, госпожице Любопитке?

— Да — отговори девойката, после разбърка останалата в купата й каша. — Какво мислите за Шотландия и шотландците, Ян?

— Предполагам, че всички хора си приличат, независимо къде живеят. Колкото до шотландците, ще бъда по-точен, когато се върна.

— Не ни ли презирате?

— Господи, Бранди, какъв е този смешен въпрос? Защо трябва да ви презирам?

— Вие наистина сте много учтив. Прекалено любезен, поне в повечето случаи. Бъртранд мисли, че сте добър човек. Предполагам, че и той като всички нас е очаквал един арогантен англичанин, дошъл тук да граби.

— А ти какво мислиш за мен, Бранди?

— Освен че сте възпитан и любезен, сте силен и интересен. — Тя стана и бързо стигна до вратата. — Пожелавам ви приятно пътуване, Ян.

— Може би ще добавиш и красив както снощи — викна след нея Ян. — Възпитан и любезен ми звучи добре. Не възразявам и срещу силен, но какво означава интересен?

Очакваше от нея да излезе, но тя се обърна и каза:

— След като за мен сте точно такъв човек, предполагам няма да ми се подигравате!

После излезе и затвори тихо вратата след себе си.



Мабли пристигна един час по-късно. Той беше доволен да види господаря си, но не искаше да го показва.

— Добре изглеждате, ваша светлост — каза и последва херцога до спалнята му.

— Оплаквай се колкото искаш, Мабли, но веднага трябва да стегнеш големия ми куфар. Заминавам за няколко дена. Не е необходимо да лъскаш ботушите ми — добави, защото камериерът му щеше да припадне, като ги видя в какъв вид са.