ГЛАВА ДЕВЕТА

Бранди захвърли цветята срещу него и скочи на крака.

— Казах ви, ваша светлост, че съм почти на деветнадесет години! Имам ли вид на дете? Имам ли?

— Ни най-малко! Не се изразих правилно. Исках да кажа, че трябва да ухажва жени с опит, а не невинната си братовчедка. Ти си невинна, нали, Бранди?

— Искате да знаете дали съм девствена?

— Е, това е един вид невинност.

— Разбира се, че съм девствена! Кой наоколо би ме освободил от моята невинност? С изключение, разбира се, на Пърси. Но трябва да знаете, че аз упорито го отбягвам!

— Добре. Може би и аз ще избягвам да имам работа с него. Той се подиграва на хората. Това ме влудява. Постоянно изпитвам желание да забия юмрук в лицето му. Какво ще кажеш по въпроса?

— Размажете му физиономията — нареди Бранди, като се наведе да събира цветята.

— Добре. Кажи ми защо се държи, сякаш съм го обидил с нещо? Вероятно, защото много мрази англичаните? Той знае, че е незаконороден и не може да има никакви права над имението Пендърлей.

Бранди се замисли за момент. Като изключи факта, че Пърси е негодник, той беше шотландец. Херцогът бе англичанин, но й беше станал много симпатичен.

— Това не е всичко. Констанс е чула баба да му казва, че ще го направи законен член на семейство Робъртсън. Иска той да се ожени за богата наследница и да се заеме добро положение в обществото.

— Значи така?

— Какво значи това?

— Означава, че ако стане законен, би могъл да предяви права върху Пендърлей. Не си ли съгласна?

Бранди кимна.

— Пърси е негодник и аз му нямам доверие. Ако лейди Адела удържи обещанието си, не знам как ще постъпи.

— Аз също мисля така. А каква е ролята на Клод и Бъртранд? Моите адвокати наистина нямаха представа, че тук има толкова мъже. Този факт много ме учудва.

— Вие не знаете ли, че чичо Клод и Бъртранд са лишени от наследство?

Изгледа я учудено.

— Лишени от наследство? Господи, става по-заплетено от мелодрамите на Дрюри Лейн.

— Какво е Дрюри Лейн?

— Там са всички театри в Лондон.

Бранди се замисли за момент, после за негова изненада каза:

— Всъщност не знам защо е бил лишен от правата си моят прачичо Дъглас. Той е бил по-възрастният брат на дядо Енгъс и наследник на титлата. Според думите на Марта баща им, възрастният граф, го изхвърлил от имението и предал всичко на Енгъс. Когато Дъглас умрял, дядо разрешил на чичо Клод и Бъртранд да живеят в имението. През последните шест-седем години Бъртранд е управител тук. — Добави с блеснали очи: — Синът на чичо Клод е добър човек, независимо какво мисли за Пендърлей. Не е лесно да нахрани всички ни и постоянно да се съобразява с прищевките на баба.

Дали не се страхуваше, че ще прогони Бъртранд от имението? Или беше влюбена в него? Не, тя беше прекалено умна за този незначителен човек. Истината бе, че Бранди е много сложна личност. Беше й необходим мъж, който да оцени невинността й и в същото време да не подценява ума й.

— Разбирам — промълви Ян.

— Чух също, че лейди Адела иска да върне правата на Клод и Бъртранд.

— Лукава жена е твоята баба. Дали не иска всички да се хванем за гушите? Дали не е решила в краката й да падат трупове?

— Би намерила това за забавно. Обичам я, но не мога да отрека, че е доста проклета. Като признае Пърси за свой законен внук и възвърне правата на Клод и Бъртранд, тя сигурно иска да изтрие несправедливостите на миналото. Какво е станало много отдавна, не мога да знам. Сигурно е било нещо ужасно, щом чичо Дъглас е бил лишен от наследство. Сигурно вече си разбрал, че баба е твърде ексцентрична?

Това звучеше интересно.

— А ти, Бранди? Какво ще кажеш за себе си?

Тя се усмихна чаровно и повдигна рамене.

— Аз ли? Предполагам, че от ваша гледна точка съм една провинциалистка без зестра. Просто бедна роднина.

Нейната откровеност този път го ядоса. Осъзна, че като неин настойник има възможност да промени живота й. Бъдещето й наистина не изглеждаше никак розово. Мислено я облече в модерна рокля. Щеше да навърши деветнадесет години. Това беше възраст, подходяща за създаване на семейство. Мина му през ум, че Фелисити би могла да я вземе под своя опека и да я представи в обществото.

— Аз съм твой настойник, Бранди. За мен не си просто провинциалистка. През август трябва да се оженя за една очарователна госпожица. Сигурен съм, че тя с удоволствие ще те въведе в обществото. Би ли желала да посетиш Лондон?

Да бъде в Лондон с него и младата му съпруга? И тази жена щеше да я учи как да се държи сред английските благородници? Бранди усети как се изчервява от гняв. Отново хвърли цветята по него и заяви:

— Това изобщо няма да ми хареса! Как смеете да ме третирате като някоя недодялана селянка? Може би ще ме давате и под наем, за да забавлявам приятелите ви? Ще ме мъмрите ли, ако не направя достатъчно дълбок поклон пред някой от тях? Може да вземете ваше настойничество и да си го напъхате в ботушите!

Ян беше зашеметен. Стоеше и не намираше думи. Това все пак беше някакво постижение. Да накараш един английски херцог да замълчи.

— Отивам да видя Фиона. Можете и сам да намерите обратния път, ваша светлост! — Бранди заслиза надолу по пътеката и скоро се изгуби от погледа му.

Ян не знаеше какво да каже. Проклетото девойче! Как смееше да се обижда от благородното му предложение? Как си позволяваше да го разбира погрешно? Щял да я дава под наем? По дяволите! Това, от което имаше нужда това момиче, беше да я напляска хубаво човек!

Пристъпи към края на скалата. Видя я да върви по брега и да се доближава до Фиона. Фелисити и Джил бяха прави. Шотландците наистина бяха диваци. Той извика:

— Ако нещо ти липсва, това са добрите обноски! Трябва добре да те натупват, момиче! Ела веднага тук, за да ти кажа защо искам да те натупам!

За негова изненада Бранди се обърна и веднага се заизкачва по пътеката към него. Гневът му не намаля от това. Когато стигна до върха на скалата, Бранди се насочи право към него, бръкна в джоба си и захвърли нещо към него.

Ян се наведе и видя в тревата да блестят две гвинеи. Това бяха монетите, които беше дал на Фиона след злополучния инцидент.

— Наистина ли мислите, че аз имам нужда от добри обноски, ваша светлост? Ха! — Девойката отново се насочи към пътеката.

— По дяволите, Бранди! Не е честно! Не беше моя вината, а твоя! — Ян млъкна. Тя отдавна беше изчезнала, а и това, което говореше, беше смешно. Добре го беше подредила. Беше го повалила така, както Джаксън понякога го тръшваше на боксовия ринг.

Подритна монетите, после се наведе и ги взе. Започна да ги подхвърля във въздуха. Не си спомняше друг път да е оплесквал нещата така. Бранди беше проявила гордост, а той стърчеше тук като последен глупак. Двете сестри трупаха влажен пясък върху замъка, който трябваше да бъде Пендърлей. Ян изтупа панталоните си и тръгна обратно. Не можеше да се начуди защо тя не искаше да отиде в Лондон. Отново си припомни какво беше казал. Да, всичко беше както трябва. Нямаше нещо, което да е причина за нейната ярост. Да я дава под наем! По-голяма глупост не беше чувал.

Приближи до замъка. Първата му сутрин при семейство Робъртсън не беше тръгнала както трябва.

— Ваша светлост?

Херцогът видя Бъртранд да крачи към него. Косата му ярко блестеше на утринното слънце.

— Добро утро, Бъртранд — поздрави Ян, наложил си ведра усмивка.

— Виждам, че се наслаждавате на нашата пролетна сутрин.

Двамата мъже си стиснаха ръце. Херцогът изгледа озеленените си панталони.

— Надявам се, че багажът ми ще пристигне скоро. В противен случай ще трябва да ми заемете един панталон.

— Или една от фустанелите на баща ми?

Херцогът не можеше да си представи да бъде облечен в традиционната шотландска пола.

— Знам, че звучи смешно, но краката ви са много подходящи за пола. Колкото до мен, не мога да си представя да облека една. Вятърът постоянно ще ми я подмята около краката. Предполагам, че е здравословно въздухът да минава навсякъде. — Бъртранд се засмя. Никога не беше виждал по-ужасен мъж. — Добре, няма да има никакви поли!

Бъртранд се усмихна на отговора му и каза:

— Предполагам, ще искате да видите книгите на Пендърлей? Или да посетите някои от наемателите, за да разберете как живеем тук?

— Много бих искал — отговори херцогът. Братовчед му изглеждаше умен и честен човек. Ако го смяташе за омразен английски натрапник, с нищо не го показваше. — Бранди ми каза, че вие управлявате имението от много години.

— Да, работя в пристройката. Ако дойдете с мен, никой няма да ни безпокои. Баща ми е в замъка с лейди Адела.

„Сигурно обсъждат новия граф“ — помисли Ян. Е, не можеше без това.

— Да започваме работа, Бъртранд. И, моля те, наричай ме Ян! Все пак сме братовчеди.

Пристройката беше малка. До нея стоеше двуетажна каменна къщичка. По процепите й се виеше лоза. От източната й страна се гушеше добре подредена градинка, различна от властващата запуснатост на замъка.

— Фрейзър се грижи много добре за нас. Успява да ни снабди с всичко необходимо за ядене от своя участък земя. Имаме и щастието, че морето е близо до нас. — Отвори тясната входна врата и даде знак на херцога да наведе глава.

— Искам да ви помоля да не споменавате на Фрейзър за Мораг. Те са женени, но живеят разделени и не могат да се понасят. Мисля, че са били заедно само една седмица.

— Мораг е жената, която постоянно се чеше?

— Да, защото не се къпе. Точно това е причината да се разтрогне съюзът им толкова бързо. Чудя се как не е забелязал този неин недостатък още преди да се оженят. Може би тогава се е къпала, кой знае? Двамата с баща ми се стараем да не говорим за нея пред него.

Срещу тях се зададе пълничък, оплешивял човек. В ръцете си държеше лопата.

— А, господин Бъртранд, баща ви е в замъка. Отиде там преди час, защото лейди Адела изпрати едно момче да го повика.