Много обич от твоята Лаура.

В писмото няма нито една дума, която игуменката да задраска или изтрие. Притеснявам се, че дори липсата на нещо, което да цензурира, по някакъв начин ще я ядоса и разгневи.

Игуменката позволява писмото да бъде изпратено. И аз започвам да чакам.

Втора глава

Минали са три дни, а от Беатриче все още няма вест. Единствените писма, които получавам около четири пъти годишно, са от брат ми, Лизандър, но той е по-голям от мен с десет години, почти непознат. Води живот на учен в Болоня, място толкова далечно, че наистина не мога да си го представя. Баща ми никога не ми пише.

Намирам се в градината на манастира — както и игуменката Лукреция. Твърде късно е, за да се върна. Тя забеляза, че съм я видяла. Фиксира бледите си воднисти очи на стара змия върху мен, неподвижни и бдителни.

— В лазарета се нуждаят от теб. Върви веднага там.

Навеждам глава и забързвам нататък.

Вътре е хладно и днес мирише приятно. Пламъците на свещите примигват и блещукат в тъмното. Вътре един мъж издава ужасни звуци — такива стенания и крясъци, сякаш две отвързани кучетата са се хванали едно друго за гърлата. Положен е върху една от твърдите дървени пейки. Около него са натрупани възглавници и одеяла, които да предпазват треперещите му крайници от голотата на мястото. Тялото му се гърчи, сякаш е обладано от зъл дух. От устата му излиза белезникава жълта пяна — като пяната, която морето остава по Лидо в бурен ден. Очите му се избелват и клепачите му трепкат.

Сестра Мария тича около пейката като някое безполезно насекомо, опитва се да доближи достатъчно до болния, за да се погрижи за него. Един от крайниците му се отмята и я удря, запращайки на земята молитвеника от едната й ръка и шишето с лекарство — от другата. Сестра Мария ме поглежда и хуква към лавицата, откъдето грабва късо парче дърво.

— Всеки момент ще си прехапе езика — казва ми тя. — Дръж ръцете му!

Опитвам се да укротя извиващите се крайници, докато сестрата се мъчи да вкара парчето дърво в устата на болния. Не мисля, че съществува какъвто и да било шанс да успее. Устата на мъжа периодично зейва и от нея започват да се точат лиги, после челюстите му силно се стягат, неподвижни и грухтящи. Сестра Мария се опитва да улови спокоен момент сред гърчовете, за да напъха дървото между зъбите на мъжа. После се отказва от битката и се отдалечава от него, уморена и запотена. Махва ми отпуснато с ръка и казва:

— Поеми го. Поеми го.

— Какво да правя?

— Корен от божур. Трябва да погълне екстракта от това шише. Ако не го накараме да го изпие, може да умре. — Сестра Мария задържа малкото напукано шишенце пред лицето ми и ръката й трепери толкова силно, че част от течността се разплисква навън. С другата ръка стиска дървения клин. — И запомни — езика му!

Аз съм тази, която ще трябва да намери начин да пъхне тези две неща в устата на побеснелия. Вземам шишенцето и дървото и отправям една молитва към Бога. Господи, дай ми сила.

Много бавно доближавам мъжа. Докосвам гърдите му и усещам как в тях бучи силата на препускащ кон. Поглеждам го право в лицето и за секунда ми се струва, че и той ме гледа в очите. После обаче отново започва да се въргаля и мята, и чудовището в него сякаш уголемява размерите си.

Мога да го направя, казвам си. Мога да се боря с жестоки неща.

Като отбягвам най-силните му ритници и чесания, успявам да се покатеря отгоре му и да коленича върху гърдите му. От тази позиция се опитвам да излея екстракта от златен божур в устата му, но главата му диво се мята наляво-надясно. Сестра Мария се кръсти и обръща една след друга страниците на книгата с лечебни молитви.

Моли се за нашите грешници сега и в часа на нашата смърт. Света Дево, Божия майко. Бог е с теб. Бог е с теб…

— Лесно ти е да го кажеш — изръмжавам тихо, докато се боря с чудовището под себе си.

Внезапно ме обзема убеждението, че във всичко това има нещо нередно. Клеча върху мъж!

Докосвам тялото му, докато той се извива и мята под мен. Но сестра Мария не ми казва да спра. Продължава да се моли скръбно и монотонно. Гледам лицето на мъжа в очакване на следващата гротескна, конвулсивна прозявка. Уцелвам момента перфектно: когато устата му се отваря, удрям гърлото на бутилката в зъбите му и изсипвам част от лекарството. Болният се дави и на мен ми минава през ума, че може да се задуши. После се опитвам да пъхна дървеното трупче. Но той леко го изплюва. Бурята отслабва.

— Calma1 — казвам тихичко. — Calma.

Докосвам косата му и избърсвам челото му. Не съм сигурна дали трябва да казвам каквото и да било. Мъжът потръпва, подобно на отминаващ див прилив. Сестра Мария не престава да напява. Погълната е от ритъма на молитвата и изглежда се страхува да спре, за да не би магията да се прекъсне. Не знам дали молитвата или екстрактът от божур го излекуваха. Може би просто онова, което беше в него, си отиде само. Болният престава да се мята и тялото му е обладано от спокойствие. Плъзвам се от него, отново стъпвам на земята.

Мъжът се подпира на лакти и ме поглежда.

— О, мили Боже, не отново. О, Исусе, бях почти към края си.

— Сега сте много по-добре, господине — казвам му.

— Да. Е, благодаря ви, малка сестричке — той поглежда към почти празното шишенце с масло от божур в ръката ми. — Благодаря, че отстранихте отровата от мен. Вече съм почти наред.

— Да, но сте много слаб.

Лицето му помръква и той сграбчва ръката ми, придърпва ме към себе си.

— Слаб? Какво имате предвид? Как се осмелявате?

— Извинявам се, господине. Просто исках да кажа, че сигурно сте изморен. Имате нужда от почивка. Трябва да пийнете нещо.

Мъжът ме пуска и поляга обратно на пейката.

— Права сте — измърморва. — Аз съм слаб човек. Слаб и безволев.

— Господине, нямам предвид слаб духом — обяснявам. — Само телесно. Заради онова, през което преминахте.

Той се усмихва, но гласът му е сериозен.

— Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.

Обещавам, че няма да кажа на никого.

Погледът му отскача към сестра Мария. После мъжът кимва и ми казва, че съм добро момиче.

— Вярвам ти — произнася. — Честно.

Сестра Мария ме изтиква навън. Допира строго пръст до извитите си устни и ме предупреждава:

— Запомни, Лаура, нито дума за това пред никого. Тайна е. Ясно ли е? Uno segreto.

Повтарям си тази дума един-два пъти шепнешком. Звучи мрачно. За да я кажа, трябва да стисна зъби и да изсъскам. После трябва да затворя задната част на гърлото си и да прокарам върха на езика си по горното си небце и да го покажа навън, сякаш само за секунда същият този език се опитва да избяга.

Se-gre-to.

Съскащо в началото. Гърлено по средата.

Експлозивно накрая.

Трета глава

На другия ден след репетицията на хора зървам Аналена и се изнизвам тихо от параклиса. Застанала е на прага и ме вика с пръст. Казва ми, че има съобщение за мен.

— Какво? Какво е то? — питам, докато подтичвам до нея. Двете завиваме към спалното отделение.

Аналена отказва да ми каже каквото и да било.

— Почакай — сгълчава ме тя. — Бъди търпелива и престани да ме тормозиш!

Въпреки че съм по-високопоставена от двете ни и че от нея се очаква да прави онова, което й кажа, всеки път, когато я погледна, се изпълвам със завист. В Аналена има нещо свободно и предизвикателно, тя никога не се страхува.

Щом се озоваваме в стаята, ме кара да седна. Сваля воала ми и отбелязва, че косата ми не ми прави чест.

— О, Аналена — възкликвам, — заради това ли ме качи тук, горе?

— Не — отвръща тя, застава зад мен и започва да сресва гривата ми с продължителни бавни движения. Прозрачната завеса на прозореца се извива под напора на вятъра подобно на вързано с въже животно. Сред това забавено плющене проникват и други звуци, типични за един венециански ден: потропването на токчетата по камъните, плясъкът на вода, виковете на мъжете в лодките, смехът на децата, отекват в страничните улички покрай манастира.

Аналена ме информира, че игуменката искала да говори с мен.

— Наистина ли? — Извръщам се рязко към нея и косата ми се оплита в гребена.

— Стой мирно, че майката игуменка ще те накара да я отрежеш.

— За Бога, Аналена, за какво иска да говори с мен?

— Не знам, но е нещо важно. Усещам го. Престани да се въртиш!

Аналена е умна. Винаги нащрек, винаги забелязва нещата. Веднъж игуменката беше отбелязала, че Аналена има талант „да вижда“, макар да мисля, че казаното не беше с цел комплимент.

Сресването приключва. Вече изглеждам достатъчно представителна. Аналена казва, че трябва незабавно да отида при игуменката. Заръчва ми да не се притеснявам, уверява ме, че Бог ще е с мен през цялото време. Поглеждам лицето й — изглежда много тъжно.



Докато вървя към стаята на игуменката, нервите ми са опънати до крайност. Дали сестра Мария не е докладвала за държанието ми в лазарета, дали не е разказала как се покатерих върху болния мъж? Или може би игуменката е задържала отговора на Беатриче? Дали в него няма нещо, което да ми навлече ужасни неприятности?