Пред очите ми изниква лицето на баща ми от деня, в който стоеше пред голямата порта на същото това място, без да ми махне или да изрази каквато и да било емоция, докато ме влачеха навътре. Искрицата на облекчение в очите му, докато виех, а монахините със сила отлепяха пръстите ми от решетките и стъпваха върху краката ми, за да престана да ритам.

Същият този ден той се отърва от мен. Вече нямаше да му се налага да ме храни. Бях вдигнато от раменете му бреме.

Тогава бях десетгодишна, но и до ден-днешен не разбирам защо трябваше да бъда отстранена аз, а не Беатриче? Защо е по-добре зестрата да се похарчи покрай един добър съпруг, а не за двама посредствени?

Все още чувам последните думи на баща си, докато ме дърпаха през обкованите с гвоздеи врати на манастира.

— Таксата е платена — каза той на игуменката.

Таксата така и не се плати. Никакво количество злато няма да изкупи лишените ми от радост дни, меланхоличните ми нощи в този затвор.



Игуменката ми прави знак да затворя вратата.

— Добро утро, сестра Лаура. Моля, седни.

Всяка проява на слабост я захранва и я прави дори още по-силна. Отне ми дълго време, докато науча тази истина. Сядам, но успявам да устоя на воднистия й поглед.

Тя остава права. Зад нея виси една голяма картина, от която изправеният на задните си крака лъв от герба на семейство Аглиарди Вертова реве беззвучно към стаята. Върху масата между нас, подобно на голям правоъгълен камък, стои Библията й. Всички знаем, че игуменката се радва на специална връзка с Бога. Той я посещава във виденията й и тя превежда възвишените му думи на нас, останалите. Мисля, че съм готова за всичко. Но не съм подготвена за онова, което се случва.

— Лаура, знаеш, че винаги съм съветвала сестрите да се научат да очакват промени в живота си.

Не съм я чувала да казва такива думи на никого. В манастира нищо никога не се променя.

Тя продължава, сериозно, почти с рецитаторски тон, сякаш ми преподава някоя нова молитва.

— Някои промени са огромни, макар когато се случват да изглеждат дребни. Други са дребни, но след време изглеждат големи.

Има по-сърдит и строг вид от обикновено. Сигурна съм, че сестра Мария я е информирала за неприемливите детайли и непристойното ми поведение в лазарета. Предстои ми да прекарам година в пълна изолация — там, където Ла Лунатика се е побъркала. Боже, не позволявай да ме праща там.

Игуменката прокарва пръст по златните букви върху Библията си и се заиграва със стърчащия между страниците копринен разделител по същия начин, по който някоя друга жена би милвала ръката на малко дете.

После вдига поглед и казва:

— Ще напуснеш манастира, Лаура. Ще те чакат на южния вход точно в шест часа. — Гласът й не трепва, лицето й е твърдо като камък. От нея не се излъчва нищо друго, освен студена, необяснима властност. Подава ми мрачен малък кафеникав вързоп, завързан с канап. — Това са дрехите, които ще облечеш. Повече няма да се видим.

За момент оставам напълно неподвижна. Може би това е някаква жестока игра. Възможно е и просто да ме изпитва.

Не мисля, че е разумно да й задам хилядите въпроси, които се блъскат в главата ми. Знам, че ако го сторя, игуменката ще вдигне гладката си бледа ръка помежду ни. През всичкото време, което прекарах в манастира, не съм я чула да отговаря дори на един въпрос. Накрая човек се научава да не пита. Предполагам, че такава е идеята.

Тя ме отпраща и аз излизам в коридора. Ла Пуджента е там, поглежда ме така, сякаш никога преди не ме е виждала.

— Какво? — питам я. — Какво съм направила?

— Нищо, Лаура. Дойдох да те потърся веднага щом разбрах.

— Какво си разбрала?

— Че ни напускаш.

Усещам как нещо в мен се събужда. Тази вечер, докато слънцето залязва над Венеция, двете с Беатриче ще летим по пътеките и каналите, а те ще се вълнуват празнично покрай нас. Наистина ще изтичаме заедно до Лидо и бабата на Паулина отново ще ни даде sospiri di monaca, а ние ще ги напъхаме в устата си и ще вдъхнем сладкия им аромат.

Отново ще мога да опитам от сладостите и подправките на този примигващ, искрящ град. Всичко ще се промени.

Четвърта глава

— Ла Мута напуска манастира. Тръгва си днес! Баща й е пратил да я вземат.

Почти ги чувам как си разменят шепнешком тези думи, макар на мен самата да не казват нищо. Някак си разбирам, че новината се е разнесла. Усещам го по начина, по който всички извръщат глави към мен, докато бягам обратно към килията си. Всичките тези втренчени погледи на жени и момичета. Всичките техни възможности, мечти и копнежи, изсипани върху олтара на ангелите, оставени там в деня, в който всяка от тях е била принудена да се обрече на Христа.

Щастието може да бъде жестоко пред лицето на нечия чужда болка. Когато казвам това на Аналена, тя ме поглежда поразена, все едно че съм я ударила.

— Не мога да повярвам! — очите й изведнъж стават влажни и стъклени. — Толкова се радвам за теб.

За разнообразие в тона й няма и следа от подигравка. Стисвам ръката й, после се втурвам обратно в стаята си. И докато мислите за Аналена се заличават от нахлуващия прилив на вълнение, ме изпълва чувство на вина. Вече знам, че нищо от този манастир няма да ми липсва. Дори моята conversa.

Обратно в стаята си повдигам дървената дъска, под която в продължение на шест години съм крила писмата от Беатриче и моя пръстен, символ на връзката със сестра ми. Отварям кутията и изваждам миниатюрното парцалено вързопче, в което е скътана скучната златна плетеница. Беатриче също има такава. Когато мама разбра, че умира, тя ги плъзна на пръстите ни и тихо рече:

— Трябва да се грижите една за друга, когато мен вече няма да ме има.

Връщам обратно пръстена на малкото пръстче на лявата си ръка. За момент е студен и тесен. Но после се затопля и се установява там, където му е мястото.

Докато минавам обратно през манастира, зад гърба ми за последен път се разнасят неговите аромати. Восъкът капе подобно на сълзи, докато изричам последните си молитви. И острият мирис от кофите в лазарета, пълни със светени билки, които проскърцват в крехкото си сбогуване с мен.

В шест часа каретата наистина чака. Сестра Мария застава на прага и ме целува.

— Довиждане, Лаура. Ще ми липсваш. Ще липсваш на всички ни.

Усещането е такова, сякаш някой е изсипал нещо топло в мен. Тъмната студена кожа на манастира се отлющва веднага щом изтичвам навън през дебелите, обковани с гвоздеи врати. Втурвам се в каретата с главата напред.

Тя е черна и кочияшът е облечен в тъмно палто и шапка, но всичко останало е тържество на цветове: червено, златно, синьо, тревистозелено. Поглеждам нагоре към прозорците на манастирските килии. Почти на всяко едно от тези малки правоъгълничета се мярка силуетът на монахиня. На прозореца на Аналена се вижда сянка, но не съм сигурна, че това е моята conversa.



Венеция е препълнена с тълпи от хора заради фестивала на Мадона деле Канделе. Миризмата на парфюми и ароматни масла се смества с тази на сяра и на зрели плодове. Всеки момент ме отвежда все по-далеч от манастира и все по-близо до дома ми. Провесвам се през прозореца на каретата и виждам виещите се линии от малки свещи, съскащи при всяка пръска вода откъм каналите. Но докато се въртя, лакътят ми се забива в един младеж върху количка за разнасяне на мляко.

— О, господине, ужасно съжалявам — възкликвам и усещам как страните ми се изчервяват.

Младежът се усмихва и извиква в отговор:

— Няма нужда да се извинявате. За мен винаги е удоволствие да се сблъскам с красиво момиче.

Каретата пресича разклатения стар мост Риалто с неговия оркестър от звуци и аромати.

Сигурно такова е усещането, когато се напие човек.

Когато спираме, залитам напред. У дома съм.

Странно е да се завърна в това някога бляскаво палацо от моето детство. Когато бях малка, надничах през прозореца на спалнята си и виждах как забързано отминават слуги и благородници, млади и стари, богати и бедни. Но те винаги се спираха, за да погледнат нагоре към дома ми, и почти всички се усмихваха, сякаш самата сграда хвърляше някакво омагьосващо удоволствие върху тях. Домът ми блестеше и сияеше.

Вече не.

Мазилката се е сгърчила и олющила от стените, подобно на мухлясала портокалова кора, зад капаците на горните етажи личат влажни петна. Растенията и цветята в сандъчетата по первазите умират.

Голямата парадна врата е отворена и аз влизам, стъпките ми отекват по напукания мраморен под. Хладината на къщата ме обгръща. Там, където на стените някога висяха портрети, сега се виждат само празни избелели места.

— Беатриче? — извиквам. Никакъв отговор.

Върху масата във фоайето лежи нещо голямо и черно. Отнема ми няколко минути, за да осъзная, че е ковчег.

Баща ми влиза през една странична врата, която помня, че водеше към библиотеката му. И ако къщата бе пострадала, то той се беше сринал надолу заедно с нея. Дрехите му са шити за някой по-голям, по-широкоплещест мъж. Висят от раменете му като протрити одеяла.