— Разбира се — отвърна Клеър, но Сидни беше като зашеметена. Едва сега разбираше, че майка й само е следвала предначертаната си съдба. Ала тя, Сидни, бе решила да й подражава, и съзнателно бе живяла безразсъдно.

— Отивам в градината — промърмори Иванел.

— Внимавай. Днес дървото е много опърничаво. Непрекъснато се опитва да премести масата. Дори Бей не може да го усмири — каза Клеър. — Дано не подплаши Тейлър и Хенри.

— Ако смятате да се обвържете с тези младежи, по-добре им кажете истината. Първото, което доверих на бъдещия си съпруг, бе: „Изпитвам необходимост да подарявам на хората разни неща. Такава съм, не мога да се променя.“ Между другото, тогава бях едва шестгодишна. Така или иначе явно го заинтригувах, защото още същата нощ той дойде на прозореца ми. — Иванел грабна торбата си и излезе.

— Как мислиш, вярно ли е? — промълви Сидни. — Тази история за майка ни.

— Във всеки случай има логика. Помниш ли, че след като баба научи за смъртта на мама, още същия ден се опита да изгори ябълковото дърво?

Сидни кимна:

— Не е за вярване, че напуснах Баскъм, за да бъда като нея, а тя е избягала, защото е видяла как ще умре. Защо бях толкова заблудена?

— Ти си от фамилията Уейвърли. Ние знаем прекалено много или не знаем нищо. Няма средно положение.

Изглежда, душевната рана на Клеър беше заздравяла, но Сидни не беше готова да прости.

— Мразя проклетото дърво! — възкликна ядно.

— Все едно е дали го мразиш, или го обичаш. То е вечно наше.

Сидни гневно я изгледа:

— Откакто те дефлорираха, стана много кротка и проявяваш необичайна търпимост.

— Престани да повтаряш тази глупава дума! — Клеър грабна един поднос и започна да подрежда върху него варените царевици. — Иванел има право. Май трябва да кажем на Тейлър и Хенри.

— Хенри вече знае. Това му е хубавото да си с човек, който те познава от дете и те приема, каквато си. Той знае, че сме чудачки.

— Не сме!

— Онзи ден той ми каза нещо. — Сидни застана до сестра си и затърка някакво невидимо петно върху плота до умивалника. — Нещо, което не знаех. Оттогава не ми излиза от главата.

— Казал ти е, че те обича. — Клеър извърна очи към сестра си.

— Как разбра?

Клеър само се усмихна.

— Харесва ми да сме заедно — замислено промърмори Сидни. — Някой ден ще го целуна… да видим какво ще стане.

— И Пандора се запита: „Какво ли има в тази кутия?“ — каза Тейлър, влизайки в кухнята. Приближи се до Клеър и я целуна по шията.

Сидни се усмихна и обърна глава.

След малко Тейлър, Иванел и Бей се настаниха в градината, а двете сестри се заловиха да подредят масата. Хенри, който се беше обадил, че малко ще закъснее, потропа на входната врата. Сидни остави на масата чинията с нарязани домати и моцарела и отиде да му отвори:

— Идваш тъкмо навреме.

Той се държеше както обикновено. Тя — също. Какво се беше променило? Може би нищо. Може би чувството го е имало винаги, обаче тя не го бе осъзнала, защото не вярваше, че прекрасен и добър мъж като Хенри може да е влюбен в нея.

— Извинявай, че закъснях, но беше наложително.

— Жалко, че дядо ти не дойде.

— Случи се нещо много странно — каза Хенри и я последва в кухнята. — Малко преди да тръгна за насам, Фред пристигна с колата и доведе Иванел. Тя обясни, че трябвало да даде нещо на дядо. Оказа се книга, която отдавна искал да прочете. Каза ми да не го мисля — сега си имал забавление, пък и краката много го болели, затова отказал поканата ви. Между нас казано, мисля, че това е само повод да не дойде. Така или иначе трябваше да изчакам Ивон, която ще го наглежда, докато ме няма.

— Иванел не спомена, че е идвала у вас.

— Много бързаше. Фред щял да ходи на някакъв курс и не искала да го бави. — Той потри ръце. — Е, най-после ще видя прословутото дърво на Уейвърли.

— Да те предупредя: първо, за нищо на света не яж ябълки, второ, пази се.

— От какво?

— Ще видиш. — Тя се усмихна. — Много си елегантен.

— А ти си прекрасна с тази бродирана пола. Знаеш ли, че в осми клас седях зад теб в часовете по история и докосвах косата ти, без да усетиш?

Сърцето на Сидни запърха като пеперуда. Без да се замисля, тя пристъпи към Хенри и го целуна. Той залитна и се облегна на хладилника, повличайки и нея. Разноцветните хартиени салфетки, които Клеър беше оставила върху хладилника, се разлетяха около тях като конфети, сякаш къщата ги поздравяваше.

Най-сетне тя се отдръпна. Хенри изглеждаше като човек, оживял след тежка бомбардировка. Колебливо сложи ръце на раменете й и тя почувства, че я побиват тръпки.

Какво беше това? Наистина ли бе усетила…

Целуна го отново, за да се увери.

Отново изпита същото чувство и сърцето й лудо затуптя. Беше целувала много мъже, които я желаеха, но нито един не я обичаше. Беше забравила! Забравила бе, че за любовта няма прегради.

Хенри я погледна в очите и прошепна:

— Защо?

— Исках да се уверя.

— В какво?

Тя се усмихна:

— После ще ти кажа.

— Да те предупредя — вече няма да ме навиеш да се срещам с колежката ти Амбър.

Сидни се засмя, хвана го под ръка и го поведе към градината. Не чу звъненето на телефона, нито съобщението, което се записа на секретаря.

„Сидни? Обажда се Ема. Аз… искам да те предупредя, че някакъв човек търси теб и дъщеря ти. Стори ми се… стори ми се много зъл. — Тя замълча за миг, после добави: — Пази се.“

* * *

Опитваха от вкусната храна, оживено разговаряха, а времето неусетно летеше. Коленете на Хенри и Сидни се допираха под масата. Не й се искаше да помръдне дори за да вземе от коритото, пълно с лед, бутилка с бира или лимонада. Докато усещаше допира с Хенри, нямаше да размисли, нямаше да си каже, че той заслужава жена, по-достойна от нея, или че тя не заслужава толкова добър мъж.

След като се нахраниха, Клеър вдигна чашата си за тост:

— Да пием за храната и цветята.

— За любовта и веселието — обади се Тейлър.

— За миналото и настоящето — каза Хенри.

— За бъдещето — усмихна се Иванел.

— За ябълковото дърво — изчурулика Бей.

— За… — Сидни млъкна — бе надушила позната миризма на одеколон.

Не, не, не! Не тук и не сега! Защо мисълта за Дейвид я беше връхлетяла тъкмо в този момент?

Дървото потрепери и нещо, което само Тейлър и Хенри взеха за птица, прелетя над тях.

Ябълката падна върху човека, който стоеше до градинската порта.

— Мамка му! — възкликна той и всички, освен Сидни се обърнаха.

Тя усети как пукат строшените й кости. Синини избиха по цялото й тяло. Усети болка там, където липсваше избитият й зъб.

— Здравейте! — дружелюбно извика Клеър. Намираше се в дома си и вярваше, че тук е недосегаема за злото.

— Шшт! — прошепна Сидни. — Бей, скрий се зад дървото! Веднага! Тичай!

Малката, която знаеше кой е неканеният гост, веднага се подчини.

— Сидни, какво има? — разтревожено попита Клеър.

— Този е Дейвид.

Клеър скочи на крака. Тейлър и Хенри се спогледаха — бяха усетили страха на двете сестри — и едновременно се изправиха.

— Кой е Дейвид? — попита Хенри.

— Бащата на Бей — отвърна Клеър, а Сидни едва не се разплака от облекчение, че не й се беше наложило да го изрече.

Дейвид излезе от сянката на живия плет.

— Виждаш ли го? — отчаяно попита Сидни.

— Наистина ли е тук?

— Да — отвърна Клеър.

— Устройвате си купон, а не сте ме поканили. — Дейвид тръгна към тях, чакълът заскърца под обувките му, сякаш той не пристъпваше, а гневно тъпчеше картонени чашки. Беше едър и самоуверен. Гневът му не беше предизвикан от комплекс за малоценност. Той бе далеч от толкова дълбоки разсъждения, реакциите му бяха първични като самия него. Вбесяваше се, ако Сидни не носеше роклята, която бе пожелал, без да й каже предварително коя иска да облече. Затова, когато го напусна, тя не взе почти никакви дрехи; много малко бяха онези, които бе избрала сама.

Опита се да си каже, че положението не е толкова безнадеждно. Може би Дейвид се беше разтревожил от изчезването й или му беше домъчняло за дъщеричката му. Знаеше обаче, че се самозалъгва. Нямаше да се върне при него. И той не беше дошъл да я отведе. Оставаше само една причина.

Длъжна беше да защити Бей, Клеър и другите. Със завръщането си в градчето ги беше изложила на опасност. Или пък напускането й преди десет години беше предизвикало поредица от събития, довели до тази вечер. Така или иначе вината беше само нейна.

— Всичко е наред — промълви. — С Дейвид ще се поразходим и ще си поговорим. — После прошепна на Клеър: — Пази Бей.

— О, не! — Дейвид се приближи и тя изпита усещането, че я разтърсва електрически ток. Очите й се насълзиха. Господи! Той държеше пистолет! Откъде се беше снабдил с оръжие? — Не искам да ви прекъсвам.

— Дейвид, те нямат нищо общо. Ще дойда с теб, обещавам.