Вятърът подгони по небето големи облаци, бели и сиви като циркови слонове. Тя легна под дървото и ги загледа как отминават.

— Ей, дърво — прошепна след малко. — Какво ще се случи?

Листата му прошумоляха, една ябълка тупна на земята до нея. Бей дори не я погледна.

Очевидно трябваше да чака, за да разбере как ще се развият събитията.

* * *

— Извинете — извика някакъв човек, който стоеше от другата страна на бензиновата колонка.

След миг застана пред нея, силуетът му се очерта на фона на буреносните облаци, черни като очите му.

Ема пълнеше с бензин кабриолета на майка си, Ариел седеше зад волана и оправяше грима си. Като чу гласа на непознатия, тя се обърна, усмихна се, слезе от колата и застана до дъщеря си.

— Здравейте — подхвърли кокетно.

Днес отново бяха ходили на покупки. Ема и Хънтър Джон щяха да прекарат сами уикенда в един курорт, после щяха да заведат момчетата в Дисниленд. Ариел настоя да купи на дъщеря си нов бански костюм (много оскъден, тъкмо по вкуса на Хънтър Джон) и Ема не възрази, защото така беше по-лесно. Но каквото и да кажеше майка й, вече не можеше да помрачи щастието й, че е обичана от съпруга си. Ема не я винеше за лошите съвети. Тактиката с прелъстяването неизменно бе печеливша за Ариел. За жалост тя смяташе, че жените от фамилия Кларк непрекъснато трябва да доказват сексапила си и колко са желани. Например, като видя, че дъщеря й разговаря с някакъв мъж, веднага слезе от колата и се наведе да демонстрира пищните си форми, за да докаже колко е секси въпреки възрастта си.

Непознатият беше възпълен, но привлекателен. Усмивката му беше зашеметяваща. Очевидно беше човек със самочувствие, който съзнаваше, че се харесва на жените.

— Здравейте, госпожи. Извинете за безпокойството, но търся една жена. Ще ми съдействате ли?

— Ще се постараем — изчурулика Ариел.

— Името Синди Уоткинс познато ли ви е?

— Уоткинс — повтори Ариел, после поклати глава. — Не съм го чувала, съжалявам.

— Това е град Баскъм, нали така?

— Намираме се извън очертанията му, но да. Карате още малко по магистралата и сте там.

Непознатият бръкна в джоба на елегантното си сако и извади няколко снимки. Подаде на Ариел най-горната:

— Познавате ли тази жена?

Ема също се наведе да разгледа черно-бялата фотография на жена, застанала пред сграда, която май беше францисканската мисия „Аламо“. Облечена беше според модата отпреди най-малко трийсет години.

— Не, съжалявам. — Ариел понечи да му върне снимката, но изведнъж си спомни нещо и отново я погледна. — Един момент. Смътно ми напомня за Лорълай Уейвърли. Нали, Ема? — Дъщеря й внимателно разгледа фотографията и колебливо кимна. — Ако е тя, снимката сигурно е много стара. Лорълай вече не е между живите.

Той й подаде друга снимка:

— Имате ли представа защо тази жена пази снимки на въпросната Лорълай Уейвърли?

Ема едва се сдържа да не ахне. Жената на фотографията беше Сидни, заснета до този мъж. Носеше много тясна и къса вечерна рокля. Кавалерът й властно я притискаше до себе си. Сидни не изглеждаше щастлива. Не приличаше на жена, която е напуснала забутаното родно градче, за да води вълнуващ живот, изпълнен с приключения. Изражението й подсказваше, че тя се чувства като риба на сухо.

Ариел се намръщи.

— Това е Сидни Уейвърли — произнесе с леден тон и побърза да му върне снимките, все едно я беше гнус да ги пипа.

— Сидни? — повтори непознатият.

— Лорълай е майка й. Тази Лорълай беше никаквица и развей прах. Между нас казано, дъщеря й се е метнала на нея.

— Сидни — повтори той, като че ли искаше да запомни името. — Родом е от този град, така ли?

— Роди се и израсна тук, после изчезна, а сега за всеобща изненада отново е в Баскъм. Опита се да отнеме съпруга на дъщеря ми.

Ема я изгледа накриво:

— Мамо, не е вярно.

— Тази жена е Сидни Уейвърли — повтори непознатият. — Сигурна ли сте? Тя има ли дете… момиченце?

— Да. Казва се Бей — отвърна Ариел.

— Мамо! — просъска Ема. Подобна информация не се съобщаваше на непознати.

Мъжът веднага се отдръпна — очевидно беше усетил, че Ема става подозрителна. „Голям хитрец е този!“ — помисли си тя.

— Благодаря за съдействието. Пожелавам ви прекрасен ден, госпожи. — Непознатият се качи на скъпия си джип и потегли. Небето притъмня, като че ли появата на този човек щеше да предизвика буря.

Ема смръщи вежди. Тя не понасяше Сидни, макар и да бе разбрала, че не заплашва брака й. Обаче интуицията й подсказваше, че нещо не е наред.

— Аз ще платя бензина, мамо. — Целта й беше да си вземе чантата, където беше мобилният й телефон.

Само че Ариел вече беше извадила кредитната си карта:

— Глупости!

— Моля те, нека да платя.

— Вземи. — Ариел пъхна картата в ръката й и седна обратно зад волана на скъпия кабриолет. — Не спори, ами иди да платиш.

Ема влезе в магазинчето до бензиностанцията и подаде картата на касиера. Непознатият с мазната усмивка не й излизаше от ума. Докато чакаше да й върнат картата, пъхна ръце в джобовете на якето си и напипа нещо — двете монети, които Иванел й беше дала. Тя се обърна към касиера:

— Имате ли телефонен автомат?

* * *

Вятърът не спря целия следобед. Сидни и Клеър завързаха покривката за краката на масата, за да не отлети отново. Изключено беше да използват свещи, затова Клеър донесе разноцветни найлонови торбички, пъхна в тях лампите, работещи на батерии, и ги нареди около масата. Ябълковото дърво не ги хареса и когато никой не го гледаше, веднага събаряше онази, намираща се най-близо до него, затова възложиха на Бей да го държи под око.

Летящите насекоми не ги безпокояха — орловите нокти ги поглъщаха, ето защо идеята за градинско празненство беше отлична. Сидни се питаше защо досега не е хрумнала на никого, после се сети за дървото и разбра причината. То се опитваше да стане член на семейството, макар че никой не го искаше.

Спомни си случилото се през предишната нощ. Не можа да заспи и стана да надникне в стаята на Бей. Клеър беше при Тейлър — за пръв път Сидни беше сама в къщата и носеше отговорност за всичко.

Дъщеричката й спеше дълбоко. Тя се наведе да я целуне и забеляза две малки розови ябълки до възглавницата на малката. Взе ги и се приближи до отворения прозорец, към който водеше „диря“ от други ябълки. Сидни вдигна и тях.

Застана до прозореца и видя как нещо се движи в градината. Дървото протягаше клони към масата, която следобеда Тейлър им беше помогнал да пренесат в градината, дори беше увило един около крака на масата и се мъчеше да я придърпа към себе си.

— Псст! — прошепна му Сидни. — Я престани!

Масата престана да се движи, клоните се отдръпнаха. Дървото моментално се умири, като че ли казваше: „Нищичко не съм направило.“

* * *

Иванел беше първата гостенка на празненството, което Сидни наричаше „купон на Клеър по случай дефлорирането й“. Сестра й изрично я беше помолила да не изтърси тази глупост пред гостите.

— Здрасти, Иванел. Къде е Фред? — попита я, когато старицата влезе в кухнята.

— Зает е. Отиде на среща. — Иванел остави на масата бездънната си торба. — Направо се е побъркал.

Клеър сложи капака на тенджерата, в която се варяха цели царевици, и любопитно изгледа старицата:

— Фред излиза с някого, така ли?

— Нещо такова. Стив — така се казва преподавателят по кулинарно изкуство в „Ориън“, го покани да посещава неговия курс. Фред си е въобразил, че тази вечер отива на среща.

— Защо каза, че се е побъркал?

— Подарих му нещо, което го отведе при Стив, вместо да го върне при Джеймс, както се надяваше. Затова сега си е въобразил, че му е писано до края на живота си да остане с учителя. Понякога ме вбесява. Крайно време е да разбере, че всеки сам взема решенията си. Аз само давам разни неща на хората, но от мен не зависи как ще ги използват. Представи си, той дори ме помоли да му занеса една ябълка от вашето дърво, сякаш така ще прозре как да постъпи.

Клеър потрепери, въпреки че беше обгърната от горещата пара, излизаща от врящата тенджера:

— Никой не знае какво ще му каже дървото.

— Вярно е. Не разбрахме какво е показало на майка ти, докато тя не загина.

В кухнята настъпи мъртвешка тишина. Водата престана да ври, часовникът спря да тиктака. Сестрите машинално се притиснаха една до друга.

— За какво говориш? — промълви Клеър.

— Божичко! — Иванел се плесна по челото. — Обещах на баба ви да го запазя в тайна от вас.

— Нашата майка е яла от тези ябълки? — невярващо попита Сидни.

Старицата погледа към тавана.

— Прости ми, Мери. Всъщност вече е без значение. Виж си внучките — станаха момичета за чудо и приказ — забърбори, както беше свикнала да беседва с призраците, които не й отвръщаха. Дръпна един стол, седна до кухненската маса и въздъхна. — Баба ви прозря истината едва след като й съобщиха, че Лорълай е загинала при жестока верижна катастрофа. Сподели я с мен два месеца, преди да си отиде от този свят. Доколкото разбрахме, Лорълай е изяла ябълката, когато е била едва десетгодишна. Вероятно през този ден е видяла как ще умре. Оттогава насетне целият й живот е бил подчинен на фикс идеята да не допусне това да се случи. Решихме, че се е върнала в Баскъм и е приела съдбата си, защото дъщеричките й се нуждаеха от дом и грижи. Мери ми каза, че в нощта, преди Лорълай да изчезне за втори път, я заварила в градината. Предполагаше, че е изяла още една ябълка. Нещата вървели добре, може би тя си е помислила, че съдбата й се е променила. Обаче се е лъгала — човек не може да избяга от орисията си. Дървото я харесваше и може би знаеше, че ще й покаже нещо лошо. Затова не я замеряше с ябълки като другите членове на семейството. Но Лорълай се качила на стълба и все пак си откъснала плод. Мери ми каза, че след заминаването на дъщеря си открила стълбата, облегната на стената на гаража. Ей, момичета, добре ли сте?