— Можеше да е вярно.

Клеър примигна, защото водата капеше в очите й.

— Бях поканила на обяд Рейчъл и Тейлър — призна гузно.

— Луда ли си? — възкликна сестра й. — Не искаш ли онази да си тръгне?

— Искам, и то много.

— Тогава престани да й напомняш, че той иска теб, а не нея.

— Тя ще си замине утре сутринта.

— Надявай се. — Сидни излезе от банята; движеше се с протегнати ръце, все едно не виждаше накъде върви. — Ако обичаш, не вземай отново душ. Иначе Рейчъл няма да намери пътя до колата си.

Клеър не мигна цяла нощ. Призори на пръсти влезе в стаята на сестра си и коленичи до прозореца, който гледаше към съседната къща. Не помръдна, докато не видя Тейлър да изпраща Рейчъл до колата й. Той се сбогува с нея, целуна я по страната и тя си замина.

Тейлър се загледа в къщата на Уейвърли, както правеше през цялото лято. Искаше да влезе в живота на Клеър. Време беше да го пусне. Не знаеше какви ще бъдат последствията. Може би щеше да го загуби завинаги. Може би тя щеше да оцелее или да умре. Трийсет и четири години бе таила всичко в себе си, а сега го освобождаваше… както пускаше пеперудите, затворени в кутия. Не политаха надалеч, за да се порадват на свободата, а започваха бавно да кръжат над нея, та тя да ги проследи с поглед. Хубавите спомени за майка й и баба й не се бяха заличили от съзнанието й — бяха като пеперуди, които са прекалено уморени, за да отлетят. Но тя нямаше нищо против. С радост щеше да ги запази.

Изправи се и понечи да излезе, но гласът на сестра й я стресна:

— Онази замина ли си най-после?

— Мислех, че спиш — промърмори Клеър. — За кого говориш?

— За Рейчъл, глупачко.

— Да, замина си.

— При него ли отиваш?

— Да.

— Слава богу. Цяла нощ не ме остави да мигна.

Клеър се усмихна:

— Съжалявам.

— Лъжеш! — Сидни покри главата си с възглавницата. — Върви при него и ме остави да се наспя.

— Благодаря, скъпа — прошепна Клеър; беше сигурна, че сестра й не я е чула. Не видя как Сидни надникна изпод възглавницата и се усмихна.

Както беше по нощница, Клеър слезе на долния етаж и отвори външната врата. Тейлър я пресрещна в двора и я хвана за ръка.

Безмълвно се втренчиха един в друг, погледите им бяха достатъчно красноречиви.

Сигурна ли си?

Да. Желаеш ли ме?

Повече от всичко на света.

Заедно влязоха в къщата му и създадоха нови спомени; един щеше да получи името Марая Уейвърли Хюс и да се роди след девет месеца.

* * *

Изминаха няколко дни. Един следобед Сидни и Хенри се разхождаха в центъра на градчето. Напоследък той беше започнал да я чака след работа, за да пият заедно кафе. Срещите им продължаваха двайсетина минути, защото Сидни бързаше да се върне вкъщи при Бей, а Хенри — при дядо си, но всеки ден, щом наближеше пет, тя машинално започваше да поглежда часовника, очаквайки ежедневното посещение. Видеше ли Хенри, който винаги носеше две чаши с кафе, тя възкликваше:

— Благодаря, спаси ми живота!

Колежките й го харесваха и флиртуваха с него, докато той я чакаше. Но когато Сидни им обясни, че с Хенри са само приятели, те изглеждаха разочаровани от нея, сякаш знаеха тайна, за която тя не подозираше.

— Разговаря ли с дядо си? — попита го, докато вървяха към каменната скамейка, заобикаляща фонтана на моравата. — Ще дойдете ли на галавечерята на Клеър?

Доскоро сестра й не канеше гости, но вече имаше Тейлър и любовта я беше преобразила.

— Отбелязах датата на календара. Непременно ще дойдем. Хубаво е, че със сестра ти се разбирате. И двете сте се променили. Помниш ли вечеринката по случай Хелоуин през първата ни година в гимназията?

Сидни се позамисли и простена:

— Господи! Бях я забравила!

На тази вечеринка тя се беше маскирала като сестра си. Тогава смяташе, че е много забавно. Носеше евтина черна перука, окаляни джинси и вехти градинарски чехли с дървена подметка. Клеър често излизаше от къщи, без да види, че носът й е напудрен с брашно, и продавачките в бакалницата й се подиграваха, затова Сидни също изцапа лицето си с брашно. Най-голяма сензация предизвика престилката й с надпис „Целуни готвачката“, понеже никой не би целунал Клеър, която по онова време беше едва на двайсет, но вече беше известна със странностите си и с пуританските си схващания.

— Мисля, че го направи, за да й се присмееш — каза Хенри и седна до нея на скамейката. — Забелязах, че напоследък се обличаш като нея и сега тя ти е пример за подражание.

— Вярно е — промълви Сидни. — Само че отначало носех нейните дрехи, понеже не бях взела своите.

— Заминала си набързо, така ли?

— Да — лаконично отвърна тя, без да навлиза в подробности. Радваше се на приятелството му, струваше й се, че са се върнали в миналото и отново са хлапета. Дейвид нямаше място в този й живот. Той дори преставаше да съществува, когато тя беше с Хенри, който не настояваше за нещо повече от приятелство. — Явно и ти си бил на онази вечеринка.

Той кимна и отпи от кафето си:

— Тогава ходех с Шийла Баумгартен. Тя беше много по-голяма от нас.

— Имал ли си много гаджета? Май не те виждах на купоните на съучениците ни.

Хенри вдигна рамене:

— Да, излизах с момичета. През последната година в гимназията ходех с първокурсничка от университета в Северна Каролина.

— Студентка, а? — Сидни игриво го ръгна с лакът. — Май харесваш по-зрели гаджета.

— Дядо ми твърди, че всички мъже от нашия род вземат за съпруги по-възрастни от тях жени. Понякога си мисля, че донякъде твърдението му отговаря на истината.

Сидни се засмя:

— Затова ли той ме попита колко съм годишна, когато с Бей бяхме у вас на сладолед?

— Разбира се. Непрекъснато се опитва да ми намери приятелка. Но само при условие, че е по-голяма от мен.

Сидни отдавна имаше намерение да му предложи нещо, обаче все отлагаше, понеже не искаше да го загуби като приятел.

— Сещаш ли се за колежката ми Амбър? Тя е почти на четирийсет и много те харесва. Искаш ли да ви уредя среща?

Хенри наведе глава, но не отговори. Сидни се надяваше, че не го е обидила. Пресегна се и го помилва по главата, сякаш той беше онзи малчуган, който и преди години, и сега беше единственият й приятел:

— Ей, препоръчвам ти да носиш бейзболна шапка, иначе ще изгориш от слънцето.

Хенри вдигна глава, обърна се към нея и я изгледа — странно, но в погледа му сякаш се четеше тъга.

— Помниш ли първата си любов? — промълви.

— О, да. Хънтър Джон Матисън. Беше първото момче, което ме покани на среща. Коя беше твоята първа любов?

— Ти.

Сидни се засмя — той явно се шегуваше.

— Аз ли?

— Влюбих се в теб в шести клас… през първия учебен ден. Чувството ме зашемети, оттогава не събрах смелост да ти проговоря. Докато съм жив, ще съжалявам за нерешителността си. Като те видях на Четвърти юли, същото чувство отново ме връхлетя. Само че този път бях твърдо решен то да не попречи на приятелството ни.

Сидни не вярваше на ушите си:

— За какво намекваш, Хенри?

— Че не желая да излизам с колежката ти Амбър.

Ненадейно всичко се промени. Тя вече не седеше до малкия Хенри, а до мъжа, влюбен в нея.

* * *

В ранния следобед Ема влезе в дневната на разкошната си къща. Още беше в отвратително настроение, въпреки че няколко часа обикаля магазините, надявайки се пазаруването да я разведри. В центъра срещна откачената Иванел Франклин, която заяви, че я е търсила под дърво и камък, защото трябвало да й даде две монети от двайсет и пет цента.

Тя взе парите и фактът, че дори й стана забавно, доказваше колко ужасен е бил денят й.

Допусна грешка, като прие да обядва с Ариел, за да й покаже покупките си от най-луксозните магазини в града. Майка й я упрекна, че е пропуснала да се снабди със секси бельо, с което непременно щяла да вземе ума на Хънтър Джон. Ема покорно се върна в магазина, макар да се съмняваше, че евтиният трик ще подейства. С Хънтър Джон не се бяха любили повече от седмица.

Тя изпусна пликовете с покупките, като видя съпруга си. Той седеше на канапето и прелистваше някакъв албум, поставен на масичката пред него. Свалил беше сакото и вратовръзката си, ръкавите на ризата му бяха навити.

— Каква приятна изненада! — възкликна Ема, въпреки че сърцето й се сви от тревожно предчувствие. — Какво търсиш у дома по това време?

— Излязох от работа по-рано. Чаках те.

— Къде са момчетата? — попита тя и дяволито му намигна, намеквайки, че ако са сами, могат да отидат в спалнята. За секунда щеше да си сложи прозрачния черен сутиен и бикините прашки с мъничките червени фльонги.

— Бавачката ги заведе на кино, после ще обядват навън. Исках да останем насаме, за да поговорим.

— О! — Тя стисна юмруци. Тонът му не вещаеше нищо добро. Посочи албума на масичката, опитвайки се да отклони разговора в безопасна посока. — Какво разглеждаш?