Лейла се отпусна в прегръдката му, с обвити около кръста му ръце и преплетени пръсти.

— Имам страхотен шеф. Дори изпраща родителите си да ме наглеждат, когато съм сама в офиса.

Фокс направи гримаса.

— Може да съм споменал, че…

— Нямам нищо против. Всъщност дори съм доволна. Успях да си побъбря с майка ти, после с баща ти… който малко ме замайва, защото толкова си приличате, когато се усмихвате.

— Неустоимият чар на рода О’Дел. Действа безотказно.

Лейла се засмя и се наведе назад.

— Има нещо, което държа да ти кажа, преди да тръгнеш. Върти се в главата ми от известно време, и днес, докато разговарях с баща ти, стигнах до прозрение. Какво има да умувам? Просто трябваше да го призная. Защото е факт.

— Какво е?

— Влюбена съм в теб. — Тя се засмя. — Обичам те, Фокс. Ти си най-добрият човек, когото познавам.

Той не намери думи, макар че в него бушуваше толкова много. „Обичам те“, бе казала с усмивка, от която думите засияха като искри в мрака. Долепи чело до нейното, затвори очи и се предаде на мига. „Тя е тук“, помисли си Фокс. Всичко друго бяха подробности.

Наклони главата й назад, целуна я по челото, по бузите, после долепи устни до нейните.

— Казваш ми това и ме изпращаш да си отида у дома?

Лейла отново се засмя.

— За съжаление.

— Можеш да наминеш за час. Или два. — Целуна я още веднъж, по-дълбоко. — Да кажем, три.

— Иска ми се, но…

Когато тя започна да се предава… какво бяха час-два за влюбени, Гейдж излезе през входната врата.

— Извинявайте.

После погледна Фокс и наклони глава. Той кимна.

— Как се разбирате без думи? — полюбопитства Лейла, докато Гейдж вървеше към колата си.

— Може би има нещо общо с това, че се познаваме, откакто сме се родили. Ще пътувам с него. — Фокс обхвана лицето й. — До утре вечер.

— Да. До утре вечер.

— Обичам те. — Целуна я отново. — По дяволите, трябва да тръгвам. — И отново я целуна. — До утре.

Когато закрачи към колата, бе твърде погълнат от мисли за нея, за да забележи тъмния облак, който закри луната.



„Оставете на Куин да намери идеалния булчински бутик“, помисли си Лейла. Всяка минута от двучасовото пътуване си бе струвала, когато стигнаха до великолепната къща във викториански стил с прелестни градини. Търговското око на Лейла забеляза подробностите — цветовите съчетания, обзавеждането, уютните кътчета за сядане, подредени с женски вкус, нежното осветление.

И стоката. Изложените рокли, обувки, аксесоари за коса, изработени с безкрайно много въображение, накараха Лейла да се почувства така, сякаш пристъпва по сватбена торта, между съблазнителните сметанови фигурки.

— Твърде голям избор. Ще припадна.

Куин се хвана за ръката на Сибил.

— Няма. Имаме цял ден на разположение. Господи, виждали ли сте толкова много белота? Водопади от тюл, зимна гора от коприна…

— Е, има бяло и слонова кост, кремаво, шампанско, екрю — започна Лейла. — Аз бих се спряла на бяло за светлокоса жена като теб, Куин. Ще ти подхожда.

— Ти избери някоя. С това си се занимавала… преди, нали? — Куин потърка шията си. — Защо съм толкова нервна?

— Защото човек се омъжва за първи път само веднъж.

Куин смушка Сибил и се засмя.

— Млъкни. Добре. — Пое си дъх за кураж. — Натали подготвя пробната — каза тя, говорейки за управителката на магазина. — Ще облека каквото е избрала. Но всяка от трите ни трябва да посочи поне една. И да се закълнем да сме честни. Ако роклята ми стои ужасно, ще го кажем. Да се разпръснем. След двадесет минути — в пробната.

— Ще разбереш коя е идеалната, щом се видиш в нея. С всички е така.

Лейла се отдалечи и разгледа дантели, коприна, сатен, мъниста. Прецени линии, дължини и деколтета. Докато стоеше срещу една рокля и си представяше Куин в нея, Натали се приближи.

Тупираните й прошарени коси подхождаха на младежкото лице, на което се открояваха малки очила с черни рамки. Беше дребничка и елегантна с тъмния костюм, който навярно бе избрала, за да се забелязва сред роклите, а не да се слива с тях.

— Куин е готова, но не иска да започне без вас. Имаме шест рокли за начало — обърна се тя към Лейла.

— Бих искала да добавя и тази.

— Разбира се, ще се погрижа.

— Откога сте в бизнеса?

— С партньорката ми открихме този магазин преди четири години. Преди това бях управител на булчински бутик в Ню Йорк.

— Така ли? Къде?

— „Ай Ду“, в Ъпър Ийст Сайд.

— Страхотно място. Една приятелка купи сватбената си рокля оттам преди няколко години. Аз живея… живеех… — Кое ли беше вярното, запита се Лейла. — В Ню Йорк. Бях управител на бутик в центъра. „Ърбейния“.

— Зная този магазин — засия Натали. — Светът е малък.

— Така е. Мога ли да попитам какво ви накара да напуснете Ню Йорк и да започнете бизнес тук?

— О, с Джули сме го обсъждали безброй пъти през годините. Приятелки сме от колежа. Тя откри мястото, обади ми се и каза: „Нат, това е“. Права беше. Мислех, че е полудяла. Мислех, че и аз съм луда, но се оказа права. — Натали наклони глава. — Знаете ли какво е да намерите за клиентката точно това, което желае, идеалното? Изразът на лицето й, вълнението в гласа й?

— Да, зная.

— Тройно по-хубаво е, когато сте собственик. Да ви заведа ли до пробната?

— Да, благодаря.

В просторното помещение с тройно огледало и столове с плетени възглавнички димеше чай в изящни порцеланови чаши. Тънки като лист бисквити чакаха върху сребърен поднос, а розови лилии и бели рози изпълваха въздуха с аромат.

Лейла седна и отпи глътка, докато Куин пробваше избраните модели.

— Тази не е лоша. — Сибил нацупи устни, когато Куин се завъртя пред огледалото. — Но е твърде натруфена за теб. Има твърде много… — завъртя ръка — пух.

— Харесват ми мънистата. Толкова са бляскави.

— Не — бе единственото, което каза Лейла, и Куин въздъхна.

— Следващата.

— Тази е по-добре — реши Сибил. — Не го казвам, защото аз я избрах. Но ако имаме предвид, че търсим най-важната рокля в живота ти, все още не сме я намерили. Мисля, че е твърде строга… няма нищо забавно.

— Но изглеждам толкова елегантна. — Куин се завъртя и очите й заблестяха, докато се оглеждаше в тройното огледало. — Почти… като кралица. Лейла?

— Подхожда на ръста и телосложението ти, и силуетът е класически. Не.

— Но…

Куин издаде въздишка, от която устните й затрептяха.

След още две проби и отхвърляния тя седна да си почине и да пийне чай по сутиен и бикини.

— Може би е по-добре да се оженим тайно. Да заминем за Лас Вегас и да ни венчае имитатор на Елвис. Ще бъде забавно.

— Майка ти ще те убие — напомни й Сибил, като разчупи една от тънките бисквити надве и й подаде половината. — Както и Франи — добави тя, имайки предвид майката на Кал.

— Може би просто не съм създадена, за да нося подобен тоалет. Повече ще ми подхожда стилна рокля за коктейли. Не е нужно да е официална и натруфена — добави тя, остави чая и посегна към една от останалите рокли. — С тази пола задникът ми ще изглежда огромен. — После гузно погледна Лейла. — Извинявай, ти я избра.

— Важен е твоят избор. Има обем… нарича се повдигната пола — обясни Лейла.

— Или е по-добре да бъде съвсем неофициално, венчавка и тържество в задния двор. Всичко останало са досадни подробности — говореше Куин на Сибил, докато Лейла й помагаше да облече роклята. — Обичам Кал. Искам да се омъжа за него. Искам да празнуваме това и всичко, което означаваме един за друг, постигнатото от шестима ни. Искам денят да бъде символ на вричането ни във вярност, на нашето щастие, и да стане страхотен купон. Ако питате мен, предвид всичко, с което сме се сблъскали и ще се сблъскаме, една скапана рокля не означава нищо.

Когато Лейла се отдръпна, тя се завъртя.

— О, господи!

Куин затаи дъх, щом зърна отражението си. Сърцевидният корсаж без презрамки разкриваше силни, атлетични рамене и ръце и по него блестяха безброй кристални мъниста. Полата се спускаше от прилепнала талия на ефирни дипли от тафта, акцентирани с перли.

Куин леко докосна полата с върховете на пръстите си.

— Сиб?

— Боже мой! — Сибил изтри сълза с кокалчетата на ръката си. — Не очаквах да реагирам така. За бога, Кю, съвършена е. Ти си съвършена.

— Моля те, кажи, че задникът ми не изглежда огромен. Излъжи, ако трябва.

— Изглежда страхотно. По дяволите, трябва ми кърпичка.

— Помните ли всичко, което изрекох за роклята и досадните подробности? Забравете всяка дума. Лейла… — Куин затвори очи и кръстоса пръсти. — Ти какво мислиш?

— Не е нужно да ти казвам. Знаеш, че това е твоята рокля.



Пролетта донесе пъстрота в Холоу с разлистените върби, които се отразяваха в езерото в парка, с розовите пъпки и разцъфналите дрянове в гората и край пътя. Дните ставаха все по-дълги и по-топли, като вълнуваща прелюдия към наближаващото лято.