– Майка ми – прошепна той. – Беше убита... на масата в тази зала.

Емили закри устата си с ръка.

Какво беше направила ?

Защо никой не ѝ беше казал за това?

Нищо чудно, че всички се държаха толкова странно този следобед.

Цялото му тяло се скова и той изрита останките от масата.

Тя пристъпи към него, а той извърна глава и изкрещя.

– Мразя те, зло копеле! И се моля на Господ, да гориш в ада, завинаги.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато чу страданието му. Емили застана пред него и хвана лицето му с ръце.

– Кажи ми какво се случи – помоли го тя.

Той съзря мъката в очите ѝ.

– Ние ядяхме – каза той пресипнало. – Майка ми се наведе към мен, прошепна ми една смешка и аз се засмях. – Погледът му срещна и потъна в нейния, когато продължи: – Аз се засмях.

Емили почувства как стаята се разклати под краката ѝ, когато чу думите и видя агонията, изписана на лицето му.

Той преглътна.

– Баща ми побесня. Графовете на Рейвънсууд никога не се смееха. Ние бяхме воини, а не жонгльори или шутове. Тогава той я сграбчи, за да я накаже, заради моята слабост. Аз се опитах да го спра, но той ме изрита надалеч. После я хвърли върху масата и започна да я души. Аз извадих кинжала си, за да го спра, но той се обърна срещу мен, също с изваден нож. Оборихме се и той ми направи това. – Дрейвън прокара ръка по белега на врата си. – Когато можех да се изправя на краката си, бе твърде късно. Тя лежеше мъртва върху масата.

– О, Дрейвън – простена тя, докато сълзите й капеха от очите. – Толкова съжалявам.

Той обърса сълзите ѝ. Ръцете му бяха толкова топли, когато обхванаха бузите ѝ.

– Знам, че това е заради проклятието.

– Какво проклятие?

– Нашият гняв – прошепна той. – Всяка дама, която е живяла тук, е ставала жертва на гнева на своя лорд. Всяка е умирала от ръката на съпруга си.

Най-накрая тя разбра защо той е толкова дистанциран и защо никога не се е оженил.

И в този момент го заобича повече, от когато и да било.

– Но ти не ме удари – каза тя, надявайки се да успее да го накара да осъзнае, че той сам управлява своето проклятие. Че никога няма да я нарани.

- Емили, аз...

– Не, Дрейвън – прекъсна го тя. – Изслушай ме. Когато те дръпнах, ти беше извън контрол. Но не ме посече. Дойде на себе си в момента, в който ме видя, спря се, точно както се спря, когато твоят рицар те удари в първия ден от идването ми тук.

Дрейвън премигна, когато думите ѝ достигнаха до съзнанието му. Той не я беше ударил. Дори в сляпата си ярост, той я беше разпознал и се беше спрял.

– Ти не си баща си – прошепна тя.

И за първи път в живот си, той повярва на това.

– Не те ударих – повтори той.

- Не.

Дрейвън я придърпа към себе си и я прегърна, като положи бузата си върху главата ѝ.

– Не те нараних.

– Не, но ме изплаши до смърт – отвърна тя.

Дрейвън я пусна и обхвана лицето ѝ с ръце.

После се загледа в нея така, сякаш я виждаше за първи път. Почувства удивление и бе залян от силна топлина.

Дрейвън не можеше да си поеме въздух от вихъра от усещания, който премина през тялото му. Почувства се така, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше побеснял и въпреки това, бе успял да се спре. През всичките тези години той се ужасяваше от това, какво можеше да стори. Саймън беше прав.

Той не беше като баща си.

Заляха го облекчение и благодарност. И в този момент осъзна, че ще я притежава. Точно сега, докато моментът на неговата победа беше силен в него.

Нямаше значение какво ще му направи Хенри утре, в този единствен миг той почувства, че ще живее.

И ще обича.

Дори това да му струваше живота, той с удоволствие щеше да плати напълно цената. За да я притежава, би дал каквото и да е.

Всичко.

Дрейвън дръпна Емили към себе си и я целуна с цялата ожесточена страст и копнеж, които беше заключил в себе си. Той ги освободи напълно и се наслади на чистите, прастари усещания от живота.

Тя щеше да е негова.

Главата на Емили се замая от допира на устните им. Това не беше вкуса на нежна целувка. Тази беше изтъкана от чисто притежание. Пленителната и изискваща целувка отне дъха ѝ, а ароматът на мускус завладя сетивата ѝ. Тя прокара пръсти през косата му, докато той хапеше устните ѝ и я притисна още по-плътно към себе си.

Тя можеше да усети желанието му чак до пръстите на краката си, изгарящата нужда да я притежава.

Той се откъсна от нея със стон, после я грабна на ръце и се запъти към стълбите.

– Дрейвън, гърдите и крака ви!

– Не ме интересуват – отвърна той с пресипнал глас.

– Къде ме носите?

– Където толкова много пъти съм искал. –Тя се изчерви, но по тялото ѝ премина тръпка на очакване. Най-после щеше да е неин и да я притежава напълно. Знаеше, че трябва да се чувства уплашена или засрамена, но единственото, което усещаше, бе че всичко, което се случва, е правилно. Те бяха предопределени да споделят този миг, независимо от последствията.

Дрейвън я занесе нагоре по стълбите в стаята си и затръшна вратата зад тях. Пусна я пред себе си бавно, за да почувства как тялото ѝ се плъзва по неговото и после спусна резето.

Емили стоеше нестабилно на краката си, когато той се обърна с лице към нея.

– Давам ти последна възможност да напуснеш, докато още съм способен да го направя – каза той и свали ризницата си през глава. – Ако останеш, ще бъдеш моя.

– Аз съм твоя – прошепна тя.

Този път, когато я взе в ръцете си, прегръдката му беше груба и търсеща. Вкусът на страстта се усещаше по устните му, които говореха за сладки обещания, когато спусна ръцете си зад гърба ѝ, за да разкопчае роклята ѝ.

Тя смело развърза черната му туника и я измъкна през главата му, откривайки твърдите опънати мускули на неговите гърди с нетърпеливите си ръце. Той си пое рязко въздух, когато тя докосна горещата му кожа, която сякаш можеше да я изгори.

Емили се отдаде на всичките копнежи, които беше изпитала от момента, в който го беше видяла за първи път върху белия му жребец, толкова силен и властен, и толкова мъжествен.

Този ден, тя щеше да загуби своите фантазии и да открие веднъж завинаги чувството да бъдеш жена. Щеше да бъде притежавана от този воин така, както природата повеляваше жената да познава мъжа.

Внимателно, тя проследи линията на изгорения белег на рамото му и си спомни как той лежеше ранен на поляната. Беше толкова близо това да го загуби, че страхът я връхлетя отново.

– Сигурен ли си, че можеш да направиш това? – попита тя, страхувайки се от болката, която той можеше да изпита.

Той хвана лицето ѝ в ръце и я погледна твърдо, като прокара левия си палец по подпухналите ѝ от страстните му целувки устни.

– В този момент, милейди, бих могъл и да летя.

Емили се усмихна.

Дрейвън наклони ръката си и спусна устни върху шията ѝ. Хиляди вълни от удоволствие преминаха през нея, когато той прокара огнена следа по врата ѝ, а топлият му дъх я погъделичка, докато езикът му нежно и чувствено описваше кръгове по кожата ѝ.

Тя обгърна раменете му с ръце и прокара едната си ръка по гърба му.

Дрейвън потръпна от удоволствие. Никога в живота си не се беше чувствал по този начин. Никога не се беше чувствал толкова освободен пред някоя жена. Всичко, което чувстваше и можеше да вкуси в този миг, беше нейната любов.

Тя го приемаше топло.

Дрейвън трепереше от силата на чувствата си и от нуждата да притежава тази жена, която беше най-близката му представа за рая, който никога не беше познал. Днес, щеше да вкуси всеки сантиметър от тялото ѝ, да я притежава по начини, по които никой друг не я беше имал.

Дрейвън се отдръпна и я погледна в замъглените от страст очи.

– Красива си – прошепна той.

Тя му отговори с целувка. И за първи път в живота си той позволи на някого друг да има власт над него. В действителност, той изпита удоволствие от нейната властност и с желание отговори на докосването ѝ.

Смелостта ѝ го изуми и развълнува. Той отпусна глава назад, когато тя постави устните си върху брадичката му и погали нежно кожата му с език. По тялото му се разля безкрайно удоволствие.

Всичко наоколо изчезна и за него съществуваше само Емили. Бе способен да усеща единствено докосването, дъха и топлината ѝ.

Нейната женственост го обгръщаше, изпълваше и допълваше.

Тя бе осмислила живота му. И в този момент, всеки лош спомен беше прогонен от съзнанието му. Вече нямаше минало, което да си спомня, освен това, в което тя принадлежеше.

Емили беше неговото минало, неговото настояще и бъдеще – каквото и да беше то.

Тя беше част от него.

Емили въздъхна, когато той свали роклята ѝ и впи жадния си поглед в прекрасното ѝ тяло. Никога преди не беше стояла гола пред някого. Усещането беше възбуждащо, вълнуващо и я оставяше без дъх. Тя инстинктивно се опита да се прикрие с ръце.

– Погледни ме – заповяда и той.

Тя изпълни заповедта му.

Дрейвън взе ръцете ѝ в своите и ги разпери широко, докато задържа погледа ѝ с очите си.

– Не искам да се криеш от мен. Никога –каза той, като протегна ръка и пое гърдата ѝ в шепата си. Зърното ѝ се втвърди и набъбна при допира на топлата му длан. – Чаках твърде дълго да те видя, за да се криеш сега.

Тя облиза пресъхналите си устни.

– Доколкото си спомням, вие бяхте този, който бягаше от това, милорд. Дрейвън, – поправи се тя, когато той дръпна главата ѝ назад, за да се притисне във врата ѝ. Дъхът му беше като огън върху кожата ѝ и тя се остави усещането да я завладее напълно.

– Никога, не искам да те чувам да ме наричаш по друг начин, освен по този. И аз приключих с бягането от теб, Емили.

Той я целуваше по врата и когато захапа игриво меката част на ухото ѝ, изпрати тръпки по цялото ѝ тяло.