Точно когато овладя Голиат, една стрела се заби дълбоко в гърдите му и го повали назад. Агония прониза тялото му през безмилостно туптящата рана.

Дрейвън нямаше да позволи да го убият страхливци, скрити сред дърветата.

Сключи колене около ребрата на Голиат, решен да остане върху коня. Нова стрела го удари в крака и по него се разнесе разкъсваща болка, докато Дрейвън спря да усеща коня под себе си.

Голиат изцвили и се изправи на задни крака, и Дрейвън усети как се плъзва назад.

Падна на земята с тежък удар, който го остави без дъх.

Остана да лежи по гръб, зашеметен, опитвайки се да почувства ръцете или краката си, но усещаше само пулсираща болка, докато около него продължаваха да валят стрели.

От прикритието си в гората, Емили го видя как пада.

– Дрейвън! – изпищя тя, хвана юздите и тръгна към него.

– Върнете се! – кресна ѝ Саймън, като взе юздите от ръцете ѝ.

Емили скочи от коня и хукна към Дрейвън, докато наоколо ѝ падаха стрели, опасно близо.

Не мислеше за стрелците или за каквото и да било друго. Можеше да се съсредоточи единствено върху неподвижния силует пред себе си.

Дрейвън не помръдваше.

Тя падна на колене до него.

– Дрейвън? – прошепна и внимателно свали шлема му. Докосна студената му, брадясала буза с трепереща ръка. Тялото ѝ се скова от ужас. Не можеше да е мъртъв. Не и нейният защитник. Не по този начин. – Дрейвън? – извика отново.

Той отвори очи и я погледна. Тя изхълца от облекчение.

– Наведи се! – нареди той, но гласът му бе изгубил тътена си.

По лицето ѝ се застинаха сълзи, когато видя трите стрели, стърчащи от тялото му. И кръвта... Беше толкова много.

Саймън дойде иззад гърба ѝ и я издърпа за ръката.

– Дръпнете се от него! – излая той и я избута назад.

Неоправданият му гняв я стресна.

– Той има нужда от помощ.

– Но не от вашата.

Емили остана смаяна и не помръдна, докато Саймън се наведе да вдигне брат си от земята. Дрейвън изсъска от болка, когато Саймън прехвърли дясната му ръка през рамото си и му помогна да се изправи.

Едва тогава Емили забеляза, че стрелите са спрели.

– Трябва да го върнем в дома на баща ми –настоя тя.

Пропитият с омраза поглед на Саймън я опари.

– Защо? За да си довърши работата ли?

Тя зяпна от изненада.

– Нима смятате, че баща ми е намесен в това?

– Видях цветовете им – бяха на Уоруик.

– Не – изхриптя Дрейвън. – Не беше баща ѝ.

– Какво? Да не си полудял? – излая Саймън, докато го водеше към каруцата. – Че кой друг?

– Не зная – изпъшка брат му, докато залиташе в ръцете му. – Но Хю не би ме нападнал със стрелци, които като нищо можеха да ударят и Емили. Не би поел такъв риск.

– Откъде знаеш? – попита Саймън.

– Зная – прошепна Дрейвън. – Заведи ме вкъщи.

Емили забърза да се изравни с тях.

– Но домът на баща ми е по-близо.

Дрейвън я погледна със спокойно изражение, въпреки болката.

– Раненият ястреб не поляга в лисичата дупка.

Когато стигнаха колата, Саймън пусна Дрейвън, който се облегна със здравата си ръка върху нея. Саймън бутна сандъка на Емили настрани, но тя го спря.

– Свалете го от колата и го оставете.

– Не нещата... – намръщи се Саймън.

– Оставете ги.

Той кимна и изпълни нареждането ѝ. След като разчистиха постелята, той помогна на Дрейвън да се качи върху платформата на колата и внимателно го сложи да легне.

Емили отвори сандъка, отмести кутията за бижута и извади една лека, шафранова на цвят фуста, след което седна до Дрейвън в колата.

– Какво правите? – попита той, когато тя започна да разкъсва роклята.

– Превръзки за вас – отговори тя.

– Но роклята ви...

– Шш-т – рече тя и сложи пръст на устните му. – Пазете си силите.

Колата потегли. Емили помисли дали да не махне стрелите от него, но реши, че няма да е добре да го стори. Първо, бяха в движение и можеше да го осакати, и второ, страхуваше се, че ако ги извади, кървенето ще се усили. Затова се задоволи с това да притиска раните с парчетата от роклята, за да забави кръвта.

Постоянно проверяваше лицето му, което с всяка измината минута сякаш пребледняваше все повече. С една от превръзките избърса кръвта от бузата му.

Топлотата в погледа му я остави без дъх.

– Така нежно пипате – тихо каза той.

Тя се усмихна тъжно при спомена за първия път, когато ѝ беше казал тези думи.

И тогава той направи нещо неочаквано –взе ръката ѝ в своята и я положи върху гърдите си, точно над сърцето, и затвори очи.

Емили не знаеше кое я слиса повече. Това, че той най-сетне бе протегнал ръка към нея или че ѝ имаше достатъчно доверие, за да затвори очи в нейно присъствие. И двете бяха съвсем дребни жестове, които от всеки друг биха останали незабелязани, но за Дрейвън бяха огромни стъпки и те не ѝ убягнаха.

Тя се вгледа в ръката си. Беше толкова мъничка в сравнение с неговата. Тъмната му кожа правеше нейната да изглежда още по-бледа. Кокалчетата му бяха ожулени и тя забеляза лилавия оток, който бе получил, когато бе ударил Найлс, задето я е обидил.

И в този момент тя осъзна, че го обича.

Не знаеше кога се е случило, но беше факт.

Устните ѝ потрепериха и тя позволи на любовта си към него да я изпълни. Бе силна. Изумително топла и напълно опияняваща.

Инстинктивно отметна косите от челото му. Прокара пръсти през един кичур и черните копринени нишки погалиха кожата ѝ. Изненада се, че Дрейвън не възрази, но той не проговори повече по пътя към замъка.

Стигнаха портите малко след залез слънце. Дрейвън имаше треска, бе загубил толкова много кръв, че тя още повече се уплаши за живота му.

Той бе загубил съзнание по пътя и Саймън, заедно с един от рицарите, го пренесе в стаята му. Емили нареди на Беатрикс да донесе шивашките ѝ принадлежности и вино, после изтича след Саймън.

Лицето на младия мъж, бе почти толкова бледо, колкото това на Дрейвън, когато се пресегна за стрелата в рамото на брат си.

– Това ще го събуди. Монти – обърна се той към рицаря, който му беше помогнал. – Бъди готов да го удържиш, когато замахне.

Рицарят кимна.

Саймън дръпна стрелата. Дрейвън се събуди и изруга толкова цветущо, че върна цвета на страните ѝ. И както брат му бе предвидил, вдигна ръка да го удари, но Монти я хвана преди да успее да повали Саймън.

Дрейвън отметна глава и изстена.

– Зная – прошепна Саймън и се пресегна за стрелата в бедрото му.

Вече в пълно съзнание, Дрейвън стисна зъби и със здравата си ръка се хвана за таблата на леглото над главата си, докато Саймън издърпа стрелата.

Емили се сви от ужас, като видя как цялото тяло на Дрейвън се стяга, докато брат му се мъчеше да издърпа стрелата. Как Дрейвън можеше да го понесе без да вика, тя не знаеше. Но най-сетне Саймън извади и последните две стрели.

Той притисна парче плат върху рамото на брат си, а Емили побърза да постави друго върху крака му.

След няколко минути кървенето отслабна.

– Обгори я – изхриптя Дрейвън на пресекулки.

– Какво? – стъписа се Емили.

– Саймън, изведи я – изръмжа той. – И го направи.

Саймън нареди на Монти да я отведе от стаята. Емили поклати глава:

- Но...

– Няма време за спорове – заяви Саймън и извади камата от колана си.

Последното, което видя, бе как Саймън поставя камата в жаравата и Монти затръшва вратата под носа ѝ.

Но тя не си тръгна.

Със свит на възел стомах от страх и несигурност, остана да чака пред стаята на Дрейвън.

Няколко минути по-късно Саймън отвори вратата. Лицето му бе обляно в пот и той изглеждаше така, сякаш ще повърне.

– Трябва да пийна нещо – прошепна той, когато мина покрай нея с Монти зад себе си.

Емили се втурна в стаята и намери Дрейвън отново в безсъзнание. Саймън го беше съблякъл и покрил с кожи.

Тя спря до леглото и погледна тялото му, което лежеше в покой.

И той като Саймън бе плувнал в пот. Кожата на рамото му беше розова и покрита с мехури на мястото, където Саймън беше прокарал камата върху раната, за да я затвори. И във въздуха все още се носеше миризма на изгоряла плът.

Емили протегна ръка, но спря, преди да го докосне. Толкова много болка, а той дори не бе извикал.

Как ли бе успял да я понесе в мълчание?

Беатрикс се появи зад нея с кана вода и кърпи. Емили ѝ благодари, наля вода в легена и навлажни парче плат.

– Как е той? – попита Беатрикс, докато подклаждаше огъня.

– Не зная – прошепна Емили. – Остава ни само да се молим.

Беатрикс кимна и я остави насаме с него.

Възможно най-внимателно, Емили намокри пламналото му чело. Грубите му бакенбарди одраскаха дланта ѝ, когато провери дали има треска.

Дългите му мигли стояха неподвижно над смутите му страни. Никога преди не беше го виждала така притихнал. Така спокоен.

И толкова красив, че я оставяше без дъх.

Тя прокара кърпата надолу по твърдата му, мускулеста гръд, за да почисти кръвта от раната и ръката му. Спря на хералдическия знак и го взе в ръка. Направен от висококачествено злато, той проблясваше на слабата светлина. Венчелистчетата на розата бяха изработени до най-малката подробност, а на гърба пишеше само „Рицарската роза".

Тя се усмихна и прокара пръсти по думите. Прилягаха му съвършено и в онзи момент тя осъзна, че макар Дрейвън да не бе русокосият мъж, за когото бе мечтала, той наистина беше всичко, което някога е искала. Той бе нейната роза, дошла да я отведе на бял кон.

Вместо с очарователни усмивки и поезия, я бе омаял с кураж и честност.

Емили докосна челото му с устни и вдъхна силния му мъжествен аромат. Някой ден щеше да спечели сърцето му, както той бе покорил нейното.

Ще бъдеш мой.

А докато миеше ръката му, си спомни думите на Годфрайд.