После я пусна и той усети хладината на нощта по кожата си, студа на самотата в душата си, по-остро от всякога.

Липсата на топлината го остави почти без сили.

– Бих ви пожелала лека нощ – прошепна Емили и едва доловимо докосна устните му, които пламнаха от нежната милувка. – Но зная, че няма да заспите в двора на баща ми. До утре сутринта.

Дрейвън я наблюдава как се отдалечава. Сърцето и душата му го молеха да я спре. Да я повика при себе си, но чувството му за чест не позволяваше.

Тя не бе негова.

Никога нямаше да бъде негова.

С изнурено сърце, той обърна взор към водата под себе си. В онзи момент, пожела той, да бе паднал в битката в онзи съдбовен ден. Защо мечът не бе пронизал неговата гръд?

И както правеше почти всеки ден от живота си, той прокле участта си.

На следващата сутрин кипеше усилена дейност и всички бързаха да свършат приготовленията в последните минути.

На няколко пъти Емили се опита да остане насаме с Джоан и да я убеди да не се омъжва, но сестра ѝ не желаеше да я чуе.

– Вече е решено – отсече тя. – Исках да избягам от дома на татко и ето, че желанието ми се сбъдна.

Но нещо не беше съвсем наред в цялата работа. Емили го усещаше в сърцето си, а след разговора с Дрейвън, бе сигурна.

В крайна сметка нямаше избор, освен да пожелае всичко добро на сестра си и да я гледа как се свързва с мъж, когото Емили никак не харесваше.

След като Найлс и Джоан казаха обетите си на входа на параклиса, Емили излезе пред сградата при баща си и Джудит, докато свещеникът проведе венчалната служба.

Дрейвън, Саймън и хората им стояха в дъното. Когато всичко приключи и Джоан и Найлс поведоха гостите си навън, Емили се присъедини към Дрейвън по пътя към замъка, където ги очакваше сватбеният пир.

Повечето гости бяха пред тях и те ги следваха, без да бързат.

– Не мога да не отбележа, че изглеждате неспокойна – започна Дрейвън.

– Кажете ми – запита го тя. – Какво знаете за зет ми?

– Притежава малко владение до Йорк. Бих се рамо до рамо с баща му по време на издигането на Хенри, но зная много малко за личните му качества.

– О – отвърна тя, разочарована от отговора му. Беше се надявала той да разсее страховете ѝ.

– Чувам, че имал доста дългове – включи се Саймън. – И че Ранулф Черния не го харесва.

– Ранулф ли? – попита Емили. Не беше чувала това име.

– Един от съветниците на краля – обясни Дрейвън. – Подобно на вас, Ранулф вижда само доброто у хората. Да не те хареса Ранулф е постижение.

– Така е – съгласи се Саймън. – Той харесва дори Дрейвън.

Брат му му хвърли комичен поглед.

Не говориха повече до замъка. Залата беше украсена с цветя и бял шевиот[16].

Масите бяха отрупани с храна, цветя и сватбени подаръци за Найлс и Джоан, както и малки нещица за гостите.

За Емили имаше определено място до баща ѝ, но тя предпочете да остане до Дрейвън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ посрещна това решение с открито неодобрение.

– Защо си седнала тук? – попита я той, след като дойде при нея.

– Лорд Дрейвън е мой опекун и гост, татко, сметнах го за редно, нямах за цел да покажа неуважение към теб.

Защото редно би било баща ѝ да сложи Дрейвън на масата на лорда. Това бе тежко незачитане от негова страна, което Дрейвън не беше изтъкнал. Но като Кралски защитник и един от най-високите благородници сред тях, Дрейвън не трябваше да бъде слаган на една от най-ниските маси като обикновен гост.

– Но аз се обидих – отсече баща ѝ.

Дрейвън бавно се изправи на крака.

– Хю, зная, че не се разбираме добре, но предлагам заради дъщеря ти да забравим за това засега.

Емили се усмихна в отговор на жеста. Това бе прекрасно предложение за нейното добруване.

Баща ѝ го изгледа продължително.

– Предлагате мир?

– Предлагам примирие.

Хю се изсмя студено.

– От сина на Харолд? Кажете ми, и вие ли ще се прицелите в гърба ми, щом го обърна?

Емили зяпна, като чу тази обида към Дрейвън.

– Не – продължи баща ѝ. – Аз не съм глупак като Хенри. Зная каква кръв тече във вените ви и не ви вярвам и ей толкова.

Очите на Дрейвън се замъглиха от ярост.

– Татко, моля те! – хвана ръката му Емили. – Той ти направи честно предложение.

– А аз го отказах – както би направил всеки с разум в главата си. Само глупак би се доверил на един Рейвънсууд под покрива си или зад гърба си.

За една напрегната минута Емили се уплаши, че Дрейвън ще удари баща ѝ. И точно когато бе убедена, че ще го направи, той отстъпи.

– Емили, Саймън, хайде. Тръгваме си.

Тя кимна със свито гърло.

– Но пирът още не е свършил – изръмжа баща ѝ. – Емили каза, че ще остане за няколко дни. Не можете да я отведете сега.

– Напротив, татко, може.

Нараненото изражение на лицето на баща ѝ я просълзи, но тя нямаше да заплаче. Нямаше и да се опитва отново да разубеждава Дрейвън. Той не бе видял нищо, освен обиди от баща ѝ и ги бе понасял заради нея, без дума да издума.

Тя не можеше да иска повече от него.

– Ще поръчам на братовчед си Годфрайд да ми донесе сандъка – каза тя на Дрейвън. Пригответе конете, а аз ще се сбогувам със сестрите си.

Той кимна и я остави насаме с баща ѝ.

– Татко, защо не отстъпи поне малко? – попита го тя, след като Дрейвън си тръгна.

Лицето му доби суров израз.

– Искаш да се унижа пред човек като него ли?

Гърлото ѝ се сви. Как може да е толкова глупав?

– Няма да споря с теб. Надявах се да му дадеш възможност да ти докаже...

– Ем, той уби мои хора. Забравила ли си вече?

Тя се поколеба.

– Не, не го вярвам. Както не вярвам и на него, когато казва, че си нападнал селото му – тя погледна баща си в очите. – Нападна ли го?

– Знаеш много добре. Това е лъжа, която каза на Хенри, за да прикрие предателството си. Как можеш да се съмняваш в мен?

Тя докосна ръката му.

– Не се съмнявам в теб, татко. Но мисля, че вие двамата трябва да престанете да се обвинявате един друг за момент и да се замислите, че ако и двамата сте невинни, значи някой друг е виновен за набезите в земите ви и може би трябва да обедините сили, за да откриете кой е.

Баща ѝ сви устни.

– Зная кой е, момиче, и ако беше разумна, щеше да останеш тук, под моя защита.

Емили го потупа по ръката.

– Знаеш, че не мога да го сторя. Така заповяда кралят – тя се надигна на пръсти и целуна нежно баща си по бузата. – Отивам да се сбогувам с Джоан и Джудит.

Емили тръгна към сестрите си през препълнената зала. Пред очите ѝ се стрелна нещо червено и тя позна туниката на братовчед си.

– Годфрайд? – извика след него, преди да е изчезнал.

Той се върна до нея.

-Да?

– Би ли разпоредил да изнесат багажа ми навън до колата на лорд Дрейвън?

Той кимна, след това се поколеба, гледайки към вратата.

– Нещо не е наред ли? – попита тя.

Годфрайд прокара ръка през късата си черна коса.

– Ами не, просто...

Тъй като той не довърши изречението, Емили го подкани:

– Просто какво?

Той сключи вежди и се намръщи.

– Снощи Джоан каза, че мъжът, който удари Найлс, бил Дрейвън дьо Монтагю.

– Така е.

Той я погледна в очите.

– Но това не е мъжът, с когото се бих в нощта, когато горя селото. Сигурен съм.

Сърцето на Емили спря.

– Какво искаш да кажеш?

– Ем, аз се бих с него – отговори Годфрайд с уверен глас и искрен поглед. – Бих се лице в лице с графа или поне с мъж, облечен като него. Разпознах туниката над бронята, но мъжът, с когото се бих, беше висок колкото мен и широко-плещест. Ако се бях сражавал с човек две глави по-висок от мен, щях да запомня.

– Каза ли на баща ми?

– Опитах се да му кажа снощи, но той не повярва. Каза, че съм сбъркал.

– Но ти си сигурен, така ли?

– Да. Дори го раних – разрез през дясната му ръка между китката и лакътя.

Полазиха я тръпки. Беше права! Трети човек настройваше Дрейвън и баща ѝ един срещу друг. Защото тя бе сигурна, че ако Годфрайд се беше бил с Дрейвън, сега щеше да е в гроба.

Но кой можеше да спечели от тяхната вражда? Несъмнено имаше нещо странно в цялата работа. И тя щеше да разбере какво, по един или друг начин.


* * *

Дрейвън се поуспокои чак, когато излязоха от портите и тръгнаха през земите на баща ѝ.

Емили се беше опитала да говори с него, преди да потеглят, за някаква абсурдна история за това, как някой друг насажда омраза между баща ѝ и него, но той не повярва на нито една дума. Просто поредните лъжи на Хю.

А такива беше чул предостатъчно.

Но никога не би си и помислил да обижда баща ѝ пред нея. Нека Емили си живее с илюзиите. Той не беше глупак.

Наближиха земите му, макар и не достатъчно бързо за него. Докато прехвърляха един стръмен хълм, някакво движение в дърветата от лявата му страна привлече вниманието му.

Дрейвън се обърна натам и успя само да види слънчев отблясък от лък в гората. Преди да може да викне за предупреждение, от лъка излетя стрела и прониза лявото му бедро.

Той изсъска от болка и завъртя коня.

– В нападение! – изкрещя на Саймън и останалите, докато върху тях се заизсипваха още стрели.

Дрейвън застана с коня си пред Емили, за да я предпази от дъжда стрели:

– Отведете Емили на безопасно място!

Саймън хвана юздите на коня ѝ и я отведе към един шубрак, докато хората му се нареждаха до него и изваждаха оръжията си.

Стиснал зъби от болката в бедрото, Дрейвън измъкна меча си и поведе хората към нападателите, които бяха скрити в гората.

Конят му се изправи на задни крака, ударен от стрела в бедрото. Дрейвън се мъчеше да остане върху него и да го възпре да не избяга, а хората му продължиха напред към врага, без да го чакат.