Емили преглътна, при спомена за устните на Дрейвън върху нейните. Ако целувката на Найлс е била дори малко подобна, сигурно е завъртял главата на сестра ѝ. Джоан потърка челото си.

– И тогава започна да ме докосва. О, Ем, Джуд, бях уплашена и объркана и не знаех какво да сторя. Казах му не, но той продължи, а ме беше страх да извикам, за да не ни намерят и да обвинят мен за всичко.

– Джоан, какво искаш да кажеш? – попита Джудит.

– Той насили ли те? – настоя Емили.

По лицето на сестра им се застинаха сълзи, но тя ги избърса.

– Не съвсем. И аз бях любопитна, но...

– Но? – попитаха двете едновременно.

Джоан изхълца.

– Обладаването боли толкова много! Чувствах се, все едно ме разсича на две. Отпърво помислих, че е защото съм девица, но оттогава ме облада още три пъти и болката не намаля дори малко. Сега мисля само за това, колко още пъти ще трябва да търпя тази ужасна болка.

Джудит се наведе към нея:

– Но ти каза...

– Знам какво казах. Страхувах се да ви разкрия истината.

Емили стана от леглото и силно прегърна Джоан. Остана така няколко минути, докато сестра ѝ си поплаче и притихне.

Джудит намокри една кърпа и я занесе на Джоан да избърше сълзите си.

Когато се поуспокои, тя сграбчи ръката на Емили:

– Моля те, Ем – прошепна. – Не прави като мен. Вече не съм сигурна, че животът с Найлс ще е по-добър от това да остана тук с татко.

Емили стисна ръката ѝ на свой ред.

– От нерви е, нали? – попита Джудит. – Просто се страхуваш да си тръгнеш от вкъщи утре.

– Навярно – преглътна Джоан.

Емили коленичи до стола.

– Джоан, не си длъжна да се омъжиш за него. Нали знаеш?

- Но гостите...

– Не ги е грижа – прекъсна я Емили. – Дошли са за безплатно ядене и пиене и получиха премного.

– Емили! – укори я Джудит. – Колко неучтиво! Не съм те чувала да говориш така преди.

Емили наведе глава в посока на Джоан, за да покаже, че всичко бе казано за доброто на голямата им сестра. Джоан пусна сестра си и я погледна в очите.

– Обещай ми, че няма да позволиш на лорд Дрейвън да ти отнеме девствеността.

Емили се намръщи.

– Ем, не искам да те нарани. Не можеш да си представиш какво е мъж да се зарови в тялото ти. И да не спре, докато не се насити, дори когато викаш от болка.

Емили стоеше зашеметена и попиваше думите на сестра си. Но ако те бяха истина, Кристина и Алис щяха да ѝ кажат.

Нали?

А и със сигурност не почувства болка, когато Дрейвън я докосваше в Линкълн. Той обаче не бе довел нещата докрай.

Разбира се, това нямаше значение в момента. Трябваше да се направи нещо със сватбата.

– Не искам да се омъжваш за Найлс.

Джоан я погледна ужасена.

- Но...

– Не – отсече Емили, – ще отидем при татко и...

– Ем, аз нося дете.

Емили затвори очи и стисна ръката на сестра си.

– Тогава нека се помолим – прошепна Джудит. – Бог знае кое е най-добре.


* * *

Дрейвън се облегна на бойната стена и се загледа в осветения от луната ров, далече под себе си. Нощният вятър внасяше хлад във въздуха, но той не го усещаше.

Мислите му бяха при една обаятелна девица със златни коси и тъмнозелени очи.

От дясната му страна се чуха стъпки.

Той хвърли поглед натам и почти подскочи, като видя Емили да идва към него.

– Емили?

Тя му се усмихна плахо, спря до него и зае същото положение, със скръстени ръце и гръб о каменната стена.

– Очаквах да ви намеря тук.

Дрейвън не си направи труда да си измисля оправдание. Още преди седмици беше разбрала, че той броди по стените и насипите през нощта, като неспокоен дух в търсене на изкупление.

– Опасявам се, че не бих могъл да заспя, дори да се налагаше – тихо каза той. – Саймън хърка като глиган в нападение.

Тя се засмя, но той забеляза едва доловимата тъга в очите ѝ.

– Какво ви тревожи, милейди?

– Искам да поговоря с някого, а няма на кого да се доверя.

Думите ѝ го изненадаха.

– На мен имате ли ми доверие?

– Да, имам.

За пръв път в живота си, Дрейвън се почувства доблестен и през тялото му премина мощна вълна на гордост.

– Как мога да ви помогна?

– Защо ударихте Найлс?

Нежността изчезна, а на нейно място в сърцето му се настани гневът. Значи всъщност му нямаше доверие. Въпреки всичко, се съмняваше в действията му.

– Не се гневете – помоли тя. – Не търся вина. Сестра ми ми разкри неща, които ме карат да се съмнявам в него. Доколкото ви познавам, не бихте ударили без причина.

– Баща ви смята друго.

Тя му хвърли поглед на раздразнение, какъвто не бе получавал, откакто бе живял е баща си, и в онзи момент би се заклел, че почти я чу да го нарича птичи мозък.

– Не съм като баща си – отвърна студено тя. – Няколко месеца вече съм в обкръжението ви и смятам, че мога и сама да отсъдя за нрава ви. А сега ми кажете, защо го ударихте?

Дрейвън сключи челюсти. Отпърво реши да не отговаря, но истината някак излезе от устата му:

– Монклеф обиди семейството ви.

– Семейството ми? – попита невярващо тя.

– Трудно ми е да повярвам, че бихте защитили баща ми – тя спря и го погледна. – Найлс е обидил мен, нали?

Дрейвън не отговори.

Тя се протегна и докосна неговата дясна ръка, където голяма синина покриваше кокалчетата му. Той потрепери, когато топлата ѝ ръка обхвана неговата.

– Ранен сте.

– Главата на Монклеф е твърда.

Емили се изсмя кратко. И тогава той направи грешката да я погледне. Погледът му срещна нежност, топлина и загриженост. Почувства се така, сякаш някой го беше ударил в гръкляна.

Какво ли би било да вижда този поглед до края на живота си?

И тогава забеляза угриженото ѝ чело. Все още изглеждаше притеснена.

– Има ли нещо друго? – попита.

Тя пусна ръката му и отвърна поглед.

– Може ли да ви попитам нещо, което е неудобно и неловко, но трябва да го зная?

В главата му прозвучаха предупредителни звуци. Почувства се като заек, обграден от глутница вълци.

– Ако е наложително...

Тя кимна.

– Преди да ви попитам, искам да ви уверя, че това няма нищо общо с опитите ми да ви накарам да се ожените за мен. Обръщам се към вас като към приятел.

Той наклони глава. Гласът в главата му, който му казваше да бяга, колкото му крака държат, се беше върнал.

Но като пълен глупак, той не помръдна.

– Като към приятел значи. Добре, милейди, питайте.

– Боли ли, когато...

Дрейвън чакаше да чуе края на въпроса, но тя не продължи. Вместо това, сякаш се изчерви и отказваше да срещне погледа му. Дрейвън наклони глава в опит да го засече, но тя удари брадичка в гърдите си и започна да изучава сплетените си ръце.

– Дали боли когато, какво? – подкани я той.

Тя го погледна в очите само за миг, след което вдигна глава към звездното небе.

– Боли ли, когато... – и думите ѝ се изгубиха зад ръката, която прекара през устните си.

– Не чух края на въпроса.

Емили затвори очи, пое дълбоко дъх и изстреля:

– Боли ли, когато мъжът проникне в жената?

Ако го беше зашлевила през лицето вместо това, не би бил толкова зашеметен. Още по-лошо бе, че в ума му изскочиха сцени как ѝ показва нагледно отговора, като я обладава по няколко различни начина.

– Мисля, че предпочитам мънкането иззад ръката ви.

– Дрейвън, моля ви – приплака тя, като най-сетне го погледна в очите. – Достатъчно ми е неловко. Моля ви, не влошавайте нещата. Не знаех кого другиго да попитам. Алис е изчезнала бог знае къде, а това не е въпрос, който мога да задам на някой непознат.

– Несъмнено не можете.

– Е? – настоя тя.

– Защо искате да знаете?

– Не мога да ви кажа, но е важно.

Той прокара ръка през лицето си. При друг случай би се заклел, че тя пак го преследва, но угрижените ѝ очи не оставяха съмнение, че наистина търси честен отговор.

Дрейвън пренебрегна горещото усещане в слабините си, когато тялото му напрегна тесните връзки на дрехата и поклати глава.

– Не, милейди. Не боли. В действителност е много приятно.

И ако не се боеше, че тя веднага ще се съгласи, би предложил да ѝ покаже точно колко приятно е.

– А случвало ли ви се е жената да извика, когато... не, почакайте – спря се тя. – Не отговаряйте. Не искам да знам за жените, с които сте бил – тя вдигна поглед към него и го дари с усмивка, от която му прималя. – Благодаря ви за откровеността. Знаех, че мога да разчитам на вас.

– Твърде много ме ласкаете.

– Замисляли ли сте се, че вие не се ласкаете достатъчно?

Той не можеше да ѝ отговори, а и в момента не беше сигурен дали трябва.

– О, Дрейвън – прошепна тя – иска ми се да можехте само за миг да се видите с моите очи.

Той изсумтя.

– Сама казахте, че сте мечтателка, милейди. В мен вие виждате онова, което искате да видите. И ме смятате за някакъв герой, като онези, за които пеят глупавите музиканти. Аз не съм Акъсейн, та да доказвам любовта си, като мина гол – защо тази дума изскачаше във всеки техен разговор? – през портите, за да докажа любовта си към вас. Аз съм просто мъж, Емили. Нищо повече.

– Да, мъж сте. Във всеки смисъл на думата. А аз съм жена, която усеща всяка част от вас, когато сте близо до мен. Долавям дори топлия ви мъжествен аромат и присъствието ви, с всяко сетиво и частица на тялото си.

С пламнали и още по-твърди слабини, пред погледа на Дрейвън затанцуваха картини: на тях двамата под лунната светлина, как я целува, как смъква роклята от раменете ѝ и я обладава тук, на тясната пътека.

Би било толкова лесно.

Тя вдигна ръката му към устните си и леко целуна синината.

– Благодаря ви, че сте защитили честта ми.