Дрейвън не реагира.

– Казаха ми, че си умряла.

В тъмните очи на жената гореше нежност към него и Емили усети, че слугинята копнее да протегне ръка и да го докосне.

– Ако е тъй, значи съм се върнала от оня свят да ви преследвам – отвърна тя, вече много по-меко. – А сега сваляйте ботушите.

За огромна изненада на Емили, той се подчини.

– Благодаря ви, милорд – рече Беатрикс признателно. – Стаята ви чака горе. С Денис занесохме нещата на дамата в покоите за гости.

– Имате покои за гости? – попита Емили.

Беатрикс се усмихна топло.

– Сега вече Негова Светлост има.

– Благодарности за труда ти, Беатрикс –меко каза Дрейвън и се качи по стълбите.

Емили се взираше невярващо в тази странна гледка. Кой би помислил, че най-страховитият човек в Англия ще се качва по чорапи по стълбите, за да угоди на камериерката?

Много доброта имаше в сърцето на Дрейвън.

Тя се усмихна и пристъпи към стълбището, но Беатрикс зацъка с език и я спря.

– Вие също, милейди.

Емили прехапа устни, след това свали обувките си.

Беатрикс кимна одобрително.

– Ще ви пратя храна в покоите. Сигурно искате да си починете. А сега елате с мен, да ви заведа в новия ви будоар.

Емили благодари и я последва нагоре по стълбите.

Тя поспря пред стаята на Дрейвън. Вратата бе затворена и отвътре не се чуваше нищо.

Тя протегна ръка да докосне твърдата дървесина, която ги разделяше и се зачуди какви ли мисли го спохождат. Днес беше затворен в себе си повече от обикновено, дори за него.

– Ще бъдеш мой – закле се тихо тя.

Остави вратата и забърза да настигне Беатрикс, която я заведе до края на коридора. Камериерката отвори вратата и направи път на Емили да влезе.

Младата жена отвори широко очи в почуда, като съзря светлата стая. Новото легло я примамваше с чисти чаршафи и кожени покривки. На стените бяха окачени още гоблени, а на каменния под беше постлан дебел, тъкан килим.

Докато Емили смъкваше наметалото си, Беатрикс напали огнището.

– Ако милейди има нужда от нещо, моля да ме уведоми.

Емили остана смълчана няколко минути, докато я гледаше как работи.

– Беатрикс?

Жената спря и погледна към нея през рамо.

– Да, милейди?

– Знаеш ли какво би накарало лорд Дрейвън да се усмихне?

По лицето на Беатрикс премина сянка на тъга.

– Няма сила на земята, която да го стори.

– Но все пак...

– Не, милейди. Казвам ви, нищо на света не би могло да извика усмивка на лицето на негова светлост. Не и след...

Емили почака, но Беатрикс отново се обърна към огъня и сложи още дърва.

– Не и след какво? – подкани я тя.

– Не е моя работа да разправям – отвърна жената, като се изправи и избърса ръце у полата си. – Но на ваше място, милейди, на всяка цена бих стояла настрана от него.

– Защо?

– Защото всяка дама, живяла под покрива на Рейвънсууд, е била убивана тук.

Студ пролази по гърба ѝ, а сърцето ѝ замря от ужас.

– Убивана ли? – прошепна тя. – Как?

– От ръката на господаря си.

Емили бе поразена.

– А майката на Дрейвън?

– Убита от ръката на мъжа си.

Стаята се залюля под нозете ѝ. Това бе най-зловещото нещо, което беше чувала.

– А лорд Дрейвън – той къде е бил, когато се е случило?

– Проснат в несвяст на пода, защото посмял да я защити.

Гърдите я стегнаха и стомахът ѝ се сви. Емили се прекръсти при мисълта за този ужас. Милостиви боже, нищо чудно, че бе така затворен в себе си.

Най-сетне разбра, защо той никога не се усмихва. Как би могъл? Как би могъл човек да се усети весел, ако е видял нещо толкова потресаващо?

И тогава още повече ѝ се прииска да достигне до него.

– Затова ли си тръгна? – попита тя камериерката.

– Не, опитах да остана, за да се грижа за негова светлост, но баща му не разреши. Рече, че лорд Дрейвън премного е бил глезен от жени. Време било да направи мъж от него.

От чутото, Емили доби добра представа какво точно е означавало това.

– Какво те накара да се върнеш?

Беатрикс се намръщи и заобхожда с поглед огнището, сякаш преценяваше какво да отговори.

– Мъчен въпрос е това, милейди. Когато Денис ме повика, отначало отказах. Добре помнех какъв беше старият граф и се боях, че и синът му е станал като него. Но после чух гласа на нейна светлост в главата си, който ме молеше да се грижа за него – жената вдигна очи и срещна погледа на Емили. – Молеше ме всяка вечер, когато ѝ помагах с вечерния тоалет. „Беатрикс", викаше ми, „ ако с мене се случи нещо, моля те, бди над момчетата ми " – тя пое дълбоко дъх и Емили видя сълзи в очите ѝ. – Лейди Катрин бе светица. Беше добра и мила като самата Богородица и заради нея се оставих Денис да ме убеди да се върна.

Младата жена усети как самата тя се просълзява и се прокашля:

– Беатрикс, радвам се, че си тук.

Другата кимна и като се извини, излезе от стаята.

Емили седна пред тоалетната маса, докато осмисляше казаното от Беатрикс.

– О, Дрейвън – прошепна тя със свито гърло. Сърцето я болеше за него. Сигурно е намразил баща си заради това. Как би могло да бъде другояче?

И се почуди какво ли бе направила майка му, за да се стигне до стореното от баща му.

Саймън, сети се тя внезапно. Навярно е станало, когато баща му е разбрал, че Саймън е незаконно дете.

Тя затвори очи и остави сълзите си да потекат. Сълзи за момчето, което бе видяло онова, което никое дете не бива да вижда и сълзи за мъжа, в който се бе превърнало и който сега отказваше да се влюби.


** *

Повече от две седмици Емили се опитваше да намери няколко минути с Дрейвън, но той се отнасяше с нея сякаш тя бе болна от проказа и хорея едновременно.

Накрая разбра, че е безполезно да се опитва да остане насаме с него. Той дори не се хранеше с останалите в залата, а седеше затворен в стаята си или пък изобщо не се прибираше у дома.

Тя нямаше представа с какво се занимава през цялото време. Ако Саймън знаеше, не ѝ казваше.

Саймън поне се опитваше да я забавлява.

– Защо ли се мъча? – запита се тя, като седна в голямата зала за закуска.

Неколцина от Дрейвъновите рицари също бяха там, но нито един не седеше достатъчно близо, за да чуе. Емили не знаеше къде е отишъл Саймън тази сутрин и позволи на Алис да поспи, тъй като прислужницата ѝ бе стояла до късно предната нощ, заета с нещо, което не искаше да сподели с господарката си. И доколкото познаваше Алис, за Емили беше по-добре да не знае подробностите.

Младата жена въздъхна, побутвайки хляба си.

Вниманието ѝ бе привлечено от някакъв шум в коридора.

Емили вдигна поглед и видя, че двама слуги свалят един от куфарите ѝ по стълбите. Тя стана от масата и ги последва навън, където поставиха багажа ѝ в чакаща кола.

– Какво става тук? – попита тя единия от слугите.

– Не сте ли готова?

Емили подскочи при гръмогласния тон на Дрейвън, дошъл зад гърба ѝ. Обърна се и го видя да стои на вратата.

– Откъде дойдохте? – попита тя, удивена, че мъж с неговите размери може да се движи съвсем безшумно.

– Давах нареждания на Денис.

– Нареждания ли? – намръщи се тя.

– Утре е сватбата на сестра ви. Сметнах, че ще искате да присъствате. А и прислужницата ви ми каза, че сте си стегнали багажа.

Думите му предизвикаха бурна радост у нея. Значи затова Алис стоя до късно снощи!

– Не мислех, че ще ми позволите да отида.

– Емили, аз съм звяр, не негодник.

Тя се хвърли на шията му и го прегърна силно. Пристисна лице до бодящите бакенбарди и се опита да не забелязва, че е останала без дъх.

– Точно сега, милорд, не сте ни едно от двете, а сте чудесен мил мъж – прошепна тя в ухото му.

Той се стегна, но не се отдръпна. Това бе малка победа, но тя я прие с радост.

Емили прехапа устни и отстъпи назад.

– Почакайте ме една минута, веднага ще се върна.

– Минута или час?

– Минута – разсмя се тя. – Обещавам.

Той кимна и Емили се втурна към стаята, за да си вземе наметалото.

Там стоеше Алис, с доволно изражение на лицето.

– Изненадахте ли се? – попита я прислужницата.

– Защо не ми каза?

Алис ѝ помогна да завърже наметалото.

– Исках да знаете, че негова светлост го направи, не аз. Той попита за датата на сватбата, когато се върнахме от Линкълн.

– Това ли прави снощи?

Алис се усмихна свенливо.

– Благодаря ти. А сега взимай си наметалото и да не го караме да ни чака.

Дрейвън не можа да повярва на очите си, като я видя да се връща само няколко минути, след като беше тръгнала. Бузите ѝ розовееха от щастие, а стъпката ѝ бе лека, когато дойде до него.

Тя беше прелестна. И макар той да знаеше, че няма работа да ходи в дома на баща ѝ, реши, че си струва да понесе неудобството, в името на щастието ѝ.

Ако уважаваше нещо на тоя свят, то това бяха хората, които обичат семейството си.

– Помогни ѝ да се качи – нареди той на Саймън.

– Сигурен ли си? – намръщи се брат му.

Дрейвън кимна.

След като се качиха на конете, той поведе малката група извън двора на замъка.

Щяха да стигнат до дома на баща ѝ точно след залез слънце.

Каква радост, помисли си навъсено той.

Но това щеше да ощастливи Емили и кой знае поради каква причина, за която той не искаше и да си помисля, нейното щастие бе по-важно за него от самотата му.

Предните няколко седмици бяха мъчение за него. Пожелаваше я все по-силно всеки път, щом я видеше. Дори сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, какво би било да зарови лице в падинката на гърлото ѝ и да вкуси солената сладост на кожата ѝ.

Много безсънни нощи си бе представял аромата на косите ѝ върху възглавницата си. Докосването на гърдите ѝ върху неговите. Звукът на стоновете от наслада в ухото му, докато обвиваше крака около кръста му и приветстваше тялото му със своето.