Отчето отговорило.

-Ако това, което казваш е истина, тогава волята на Бог е ти да вземеш тази пуйка. Върви си в мир."

- Мъжът благодарил на Отчето, след което забързал към дома си. След като свещеникът приключил с останалите изповеди, той се завърнал в своето жилище. Когато влязъл в килера си, разбрал, че някой е откраднал пуйката му.

Без да се усмихва или смее, Дрейвън погледна към нея.

– И колко точно шеги знае милейди?

Тя засия.

– Достатъчно много, всъщност. Баща ми обича шегите и в нашата зала често се забавляваме.

Главата го заболя от мисълта на колко много такива разкази ще го подложи.

– В такъв случай явно, ще ми се наложи да търпя това до края на годината?

– Освен ако не го направите лесно за себе си и не се засмеете още сега.

Това почти го накара да се усмихне, но той потисна порива си.

– Трябва да бъдете предупредена, че като вас, аз също не признавам поражение.

Тя се наведе към него, докато върха на носа ѝ, почти докосна неговия.

– Винаги има първи път.

Тя се отдръпна леко назад и каза:

– Дъщеря потърсила баща си за съвет. „ Кажи ми, татко, за кого трябва да се омъжа, за Хенри или Стивън?

– Стивън — отговорил баща ѝ.

– Защо?—попитала тя.

– Защото вземах пари назаем от Стивън през последните шест месеца и той, въпреки това идваше да те вижда.

Дрейвън съсредоточи погледа си обратно към тъмните дървета.

– Не е толкова добра, колкото онази за северняка.

Тя повдигна вежда.

– Значи, все пак сте харесали някоя?

– Ако кажа да, ще се върнете ли в леглото?

– Ако можех да заспя, щеше да бъде удоволствие да се върна в леглото си, но след като не мога, смятам да стоя тук и да дразня онзи, който ми пречи да спя.

Дрейвън не беше сигурен, че му харесва новата посока, която техният разговор пое.

– И как така, аз ви преча да спите?

– Обитавате сънищата ми.

Не, не му харесваше изобщо.

– Не искам да чувам това.

Тя се протегна и го докосна.

– Тогава може ли поне да забравите това, което казах, че ви искам за съпруг и да се отнасяте към мен като към приятел?

Докосването ѝ беше толкова топло върху кожата му.

Дългите ѝ пръсти белееха върху неговия бронз. Как можеше толкова крехка на вид ръка, да го разклати до самата му същност?

– Аз нямам приятели – прошепна той, като ѝ позволи по някаква причина да преплете пръсти с неговите.

– Дори и Хенри?

– Аз съм негов васал и му служа като такъв. Имаме топли отношения, но е трудно да се каже, че сме приятели.

Тя притисна пръстите си към кокалчетата му и докосването ѝ изпрати гореща вълна към слабините му.

– Никога не съм мислила, че ще срещна някого, който е по-самотен дори от мен самата.

Дрейвън прочисти гърлото си.

– Никога не съм казвал, че съм самотен.

– Не сте ли?

Той не отговори. Не можеше да отрече истината. Да, беше самотен. Винаги е бил.

– Знаете ли какво е приятел, милорд?

– Преоблечен враг.

Челюстта ѝ увисна, а ръката ѝ замръзна, мъчително впита в неговата.

– Вярвате ли в това?

Той дръпна ръката си.

– Знам го със сигурност. Без приятелство, не може да има предателство. Всъщност, никога не казваме: „Той предаде врага си".

– И няма да се доверите на никого?

– Вярвам във факта, че рано или късно всички те предават.

Тя поклати глава.

– Това включва ли и вас, милорд? Когато казвате, че всеки е предател, означава ли това, че в сърцето си ще предадете краля, на когото служите толкова ревностно?

– А не го ли направих?

Тя се намръщи.

– Какво имате предвид?

– Заклех му се, че няма да ви докосна и все пак досега ви целунах два пъти, без да споменаваме това, което правихме миналата нощ. На мен ми изглежда като предателство, заради това, че ми се довери да удържа на думата си, а аз не го направих. И ето ни тук, на лунната светлина, стоим един до друг, а вие се опитвате пак да ме съблазните.

Тя настръхна.

– Тогава ми простете, че ви съблазнявам, милорд, мислех че споделяте чувствата ми. Колко глупаво от моя страна. Мисля, вече че трябва да се върна в леглото и да ви оставя да се задушавате в собствената си самота.

Дрейвън я наблюдаваше как взема отново книгата си, след което се запътва към шатрата си.

Как му се искаше да може да се задуши в самотата си, както красноречиво беше поставила въпроса, но истината беше, че единственото нещо, което го задушаваше, беше нажежена до червено похот.

Всичките тези години той беше прекарал живота си в удобен пашкул от подтиснати чувства. Нищо не го ядосваше, нищо не натежаваше и по същия начин, нищо не го правеше щастлив.

Не и до деня, в който я беше видял с онова отвратително пиле. Това вече беше забавно.

Той почувства ъгълчетата на устните си да помръдват, когато я видя в ума си, как държи кокошката до устните на мъжа.

Дрейвън отрезвя.

– Изчезвай от главата ми – изръмжа той, сви ръка в юмрук и я притисна до челото си.

Не беше чудно, че монасите предпочитаха да се кастрират сами, отколкото да бъдат изкушавани от жени. В момента кастрацията изглеждаше като много желан избор.

Погледът му неволно се понесе към шатрата ѝ. Сянката на тялото ѝ се осветяваше на мъждивата светлина отвътре. Докато сваляше фустата си, всяка извивка на съблазнителното ѝ тяло, се очерта ясно през платното.

Слабините му запулсираха диво и настойчиво го изкушаваха да я вземе сега, докато всички спяха.

Той изсъска и се отдалечи.

Да, наистина, кастрацията беше много желан избор.

Глава 13

През останалата част от пътя до Рейвънсууд, Емили язди със Саймън. На няколко пъти се опита да заговори Дрейвън, но той отказа. Успя да измъкне само едносрични отговори.

Този човек бе като непокорима планина от мълчание! Но той не подозираше, че тя ще намери начин да го покори. В буквален и преносен смисъл.

Наистина, след като се съвзе от потреса, предизвикан от книгата, бе започнала да гледа на позиция седемдесет и три с нов интерес. Какво ли би било такъв мрачен, заплашителен мъж да я владее по този начин?

Един така силен, необуздан воин да я обгърне, да я изпълни и да я направи своя, както никой друг не го бе правил преди него. И тя да го направи свой, като никоя друга преди.

Взаимността на позицията силно я привличаше и даваше много възможности.

И все пак, не можеше да си представи какво би било да го усети в себе си, въпреки че Алис я бе уверила, че поза седемдесет и три със сигурност ще достави голяма наслада и на двамата.

Емили се взря в силния гръб на Дрейвън и отново видя гладките мускули в представите си. О, тя щеше да разголи смуглата му кожа и да изследва изобилните ѝ дарове с ръце и устни. Той щеше да е неин.

Само да успееше да го заведе пред олтара!

Мислите ѝ продължиха да блуждаят. Какво бе нужно, за да го разсмее? Шегите ѝ не успяваха. Все трябва да има нещо по силите ѝ. Нещо, което ще го развесели.

И тя щеше да го открие.


* * *

Стигнаха Рейвънсууд по залез. Изтощена и обезсърчена, тя позволи на Саймън да ѝ помогне да слезе.

Дрейвън не ги изчака. Тръгна по стълбите към главната кула. Емили забеляза как се скова, когато се спря на прага.

Тя се заизкачва по стълбите, спря зад него и надникна през рамото му.

– Божичко! – ахна тя, докато оглеждаше помещението. – Денис не си е губил времето!

Нови маси бяха сковани и натрупани по ъглите. Прясна боя, с резлива миризма, освежаваше доскоро безцветните стени. По тях висяха нови гоблени, а кепенците бяха отворени широко, за да се видят ярко изрисуваните прозорци. На пода имаше нова тръстика и до носа ѝ достигна приятен остър аромат.

– Да не съм сбъркал залата? – изсумтя Дрейвън.

– Изглежда да – засмя се Емили.

– Денис! – изрева Дрейвън, като излезе в преддверието.

Денис изтича от една странична врата и възкликна:

– Милорд!

Емили забеляза безпокойството по лицето на иконома, докато Денис триеше нервно ръце.

– Харесва ли ви се?

Дрейвън погледа към нея.

– Милейди?

– Прекрасно е – кимна тя.

Денис се усмихна.

– Останаха ли пари от сумата за разноски? – попита Дрейвън.

– Да, милорд – кимна Денис. – Дори немалко.

– Запази ги тогава.

Денис се стъписа.

– Сигурен ли сте, милорд?

– Заслужаваш ги. И си вземи почивка една седмица да отдъхнеш.

– Благодаря Ви, милорд – отвърна Денис признателно и излезе.

Дрейвън тръгна към стълбите, но го спря строг глас:

– Накъде си мислите, че сте тръгнали с тия кални обуща?

Емили повдигна вежда при дръзкия тон на въпроса, когато една закръглена жена, на около четирийсет и пет години, влезе в залата от преддверието. Тъмнокестенявата ѝ коса бе прошарена със сиво, а гръбнакът ѝ бе опнат така, сякаш жената можеше да посрещне цяла армия, въоръжена само с ума си.

– Няма да позволя да ми мърсите пода – заяви тя, дори по-остро от преди. – Залата може и да е ваша, това обаче не ви дава право да ни разваляте свършената работа. Веднага събувайте ботушите.

Изражението на Дрейвън би изплашило и самия дявол. Жената обаче просто спря пред него и го погледна в очите с нагла прямота.

– Коя си ти? – попита той със смъртоносно остър глас.

– Беатрикс. Икономът Денис ме нае да се грижа за тая зала и тъй и ще сторя.

Дрейвън отвори уста, после се смръщи.

– Беатрикс ли?

– Тъй, прислужницата на майка ви. Пошляпвах ви по дупето като бяхте мъничък и пак мога да го сторя.

Очите на Емили се разшириха от дързостта на жената.