– Нямам време за това – измърмори той, след което се отправи към мъжете си.

– Той е много упорит мъж – каза Емили на Саймън, когато останаха сами.

– До дъното на душата си.

– Какво да направя?

– Продължавайте така. Рано или късно, той ще се предаде и ще признае чувствата си.

Емили наблюдаваше как Дрейвън говори на рицарите си. Изглеждаше напълно забравил за нейното присъствие.

– Ами ако няма чувства към мен?

Саймън се засмя.

– Уверявам ви, ако това беше истина, той нямаше да ви отбягва така.

– Сигурен ли сте?

– Напълно.

Емили обмисли думите му за миг, както и какво беше следващото, което трябваше да направи.

– Мислите ли, че ще е много дръзко, да го търся толкова често?

– Дързостта част от природата ви ли е?

– За съжаление, да.

– Тогава, ще кажа да следвате инстинктите си. Докато милейди е вярна на себе си, няма за какво да се притеснявате.

Тя намираше това трудно за вярване.

– Няма за какво да се страхувам от мъж, от когото се бои половината християнски свят. Саймън, сигурен ли сте?

Той кимна.

– Повярвайте ми, милейди, ще разберете, когато го притиснете прекалено.

– Добре тогава – каза тя, с почти неохотна въздишка. – Моля ви, извинете ме, докато отида да досаждам на някого.

Глава 12

Дрейвън действително изстена, когато тя го приближи и за секунда Емили почувства разкаяние. Но само за секунда.

– Не може ли да ми дадете поне минута за самия мен? – попита той, като постави ведро с вода на земята за коня си.

Тя се спря до него.

– Веднага мога да кажа, че имате прекалено много време за себе си.

Той се изправи и я погледна в очите.

– Никога ли не ви е идвало на ум, че може да предпочитам да е по този начин?

– Хрумвало ми е, че може да не знаете какво предпочитате, след като се съмнявам, че сте прекарали много време около някого друг. Ако няма с какво да сравнявате самотата, как може да знаете, че я предпочитате?

– Никога не съм имал и отсечена ръка, милейди – каза той и погали врата на коня. – Но съм относително сигурен, че предпочитам да не я губя. Някои неща просто се знаят.

Емили кимна в съгласие.

– Добре казано, но трябва да призная, че съм дълбоко засегната от думите ви, след като оприличавате присъствието ми на осакатяване. Никога не съм осъзнавала, че ви измъчвам чак толкова. А през цялото време, погрешно си мисля, че съм по-скоро мил човек.

И тогава тя го видя. Наистина беше леко, само намек за омекване, около устните и очите му. Нова искра в ледените дълбини на погледа му.

– Аха! – каза тя. – Значи е възможно да ви развеселят.

Чертите му се втвърдиха отново.

– Далеч съм от забавление.

Тя го игнорира.

– Знаете ли, мисля че е мъдро да не се усмихвате.

– И защо така?

– Толкова привлекателен мъж като вас, вероятно ще накарате жена да се строполи мъртва, ако някога ѝ се усмихнете.

Той завъртя очи към нея.

– Ставате смешна.

– Не, много съм сериозна – каза тя, като направи крачка към него, докато не застанаха толкова близо, че можеше в действителност да почувства дъха му върху бузата си. Ако продължеше напред, дори с частица от инча, щяха да се докоснат.

Цялото ѝ тяло трепереше при близостта му, докато си спомняше прекалено лесно усещането за ръцете му върху тялото си. Вкусът на силните му устни.

Тя почти очакваше той да се отдръпне, но вместо това Дрейвън остана напълно неподвижен, сякаш чакаше нещо.

Емили му се усмихна. Сърцето ѝ препускаше.

– Помня, че майка ми ми разказваше история от времето, когато е била малко момиче в двореца. Там имало граф, който дошъл от континента и тя казваше, че имало шест придворни, които припаднали веднага, след като очите им се спрели върху него. Мисля, че вие ще бъдете също толкова опустошителен към сетивата на една жена. Всъщност, имате наистина бели зъби, не почернели като на толкова много лордове, които съм срещала. Раменете ви са широки, ръцете – силни, а чертите ви са много повече от просто приятни. Ами, някой може в действителност да ви нарече хубав. Ако посмее.

Лицето му беше сковано, той просто я гледаше.

– Само ме ласкаете.

– Говоря честно.

– Тогава кажете ми честно, какво се надявате да постигнете с вашето ласкателство?

– На това вече съм отговорила и вие го знаете много добре. – Емили наклони погледа си към устните му, като си спомняше много добре начина, по който ги беше чувствала върху своите. И колко по-добре бяха те върху някои други части от нея.

-Милейди...

Тя постави пръст на устните му, за да спре думите му.

– Има нещо, за което искам да ви помоля – каза тя, а сърцето ѝ биеше бясно. – Знам, че съм ви досадила и за това трябва да се извиня. Когато съсредоточа ума си върху нещо, не се отклонявам лесно.

Тя млъкна и пое дълбоко дъх за кураж, докато плъзгаше ръката си от устните към гърдите му.

– Искам честен отговор от вас. Изобщо намирате ли ме привлекателна или мила?

Дрейвън знаеше, че това е момент, в който можеше с една дума да я изпрати да опакова багажа си. Това беше шансът, който искаше и все пак, докато гледаше в тези трепкащи, зелени очи и видя страха ѝ да не бъде отхвърлена, не можеше да изрече лъжата.

Липсваха му думи и той ѝ отговори по единствения начин, по който знаеше – с тялото си.

Обгърна я с ръце, придърпа я към себе си и плени устните ѝ със своите. Ръцете ѝ се обвиха около раменете му и го притиснаха по-близо, докато той изследваше сладостта на устата ѝ. Бог да му е на помощ, но тя беше неговата амброзия и ахилесовата му пета.

Емили въздъхна със задоволство при неговия отговор, докато прекарваше ръце през самурената му, гъста коса.

Той я искаше. Можеше да си тръгне или да нарани чувствата ѝ, но не го направи. Дали го признаваше или не, той беше добър мъж.

И тя го искаше.

Той изруга и се отдръпна.

– Отказвам да го направя – изръмжа той и отстъпи назад.

- Дрейвън...

– Остави ме – извика ѝ той. – Не те искам около мен. Не можеш ли да разбереш, че съм дал клетва и ще остана верен на нея?

– Тогава ожени се за мен. – Думите я шокираха също толкова много, колкото и него.

Той се вторачи в нея.

– Не мога.

– Защо? – попита тя с изискващ тон. – Хората го правят всеки ден.

– Има много неща, които хората правят всеки ден, каквито нямам желание да правя. Сега ме остави на мира и не ме изкушавай повече.

Емили започна да го притиска, но нещо в нея ѝ казваше да не го прави.

– Добре тогава, милорд. Няма да ви притеснявам повече. Не и за момента поне. Но искам да си помислите върху въпроса внимателно.

Тя тръгна да се отдалечава, след което спря и се обърна.

– Между другото... – Емили изчака, докато той погледна към нея. – Ще ви накарам да се засмеете пак.

Нещо странно се появи на лицето му, сякаш виждаше някакви кошмари пред очите си.

– Няма смях вътре в мен – прошепна той. –Умря преди много време.

Емили се намръщи.

– Не бъдете глупав. Всички имат смях вътре в себе си.

– Аз не – каза той и тръгна към коня си.

Емили се загледа след него. Мислите ѝ препускаха. Той несъзнателно ѝ бе хвърлил ново предизвикателство, с което да се заеме. И тя щеше да го направи.

– Ще ви накарам да се смеете, милорд – каза тя на себе си. – И когато го направя, ще знам, че ми принадлежите.


* * *

Часове по-късно, те спряха за през нощта, близо до приятна река. Докато мъжете строяха лагера, тя и Алис отделиха няколко минути насаме, за да се освежат на потока.

Когато се върнаха в лагера, тяхната шатра беше вдигната. Емили спря, за да наблюдава Дрейвън, докато замахваше с тежкия дървен чук, за да забие надълбоко коловете на шатрата. Бялата му, ленена туника се изпъваше силно върху мускулите му, когато вдигаше чука над главата си и го стоварваше долу.

Кръвта ѝ запрепуска от гледката. Никога не беше виждала мъж така добре оформен, толкова силен. Наистина, дъхът ѝ спираше само докато го гледаше.

И когато той приключи, беше покрит със ситни капчици пот. Каза нещо на един от рицарите си, преди да метне дисагите си върху рамене и да се отправи към потока.

Той отиваше да се измие, помисли си тя с трепет.

И всичко, което трябваше да направи бе...

О, не, отсече умът ѝ, не може да направиш това! Емили прехапа устни. Да, можеше. Кой щеше да разбере, ако тя го шпионираше?

– Отивайте.

Тя подскочи от гласа на Алис, който прозвуча в ухото ѝ.

– Извинявай? – попита тя.

Алис ѝ отправи дяволита усмивка.

– Знам, какво си мислите, милейди. Видях погледа ви да следи Негова светлост към дърветата и ви казвам: отивайте и го вижте заради себе си.

– Но Алис...

– Но Алис, нищо. Една дама би трябвало да има шанса да прегледа стоката, преди да се ангажира с документ.

Горещина заля бузите на Емили. Прислужницата ѝ можеше да бъде много груба на моменти, и все пак... Беше много примамливо.

Алис я побутна с лакът.

– Отивайте. Ще изсвиря, ако някой влезе сред дърветата след вас.

– А ако той ме хване?

– Кажете, че сте се изгубили. Само, ако му дойде на ум да ви попита. Кой знае, може той да приветства присъствието ви.

Емили погледна към лагера нерешително. Всички бяха там, включително Саймън, който седеше с двама от рицарите и пиеха ейл от един мях.

Щеше ли да посмее?

– Ако искате, ще дойда с вас.

Емили примигна срещу прислужницата си.

– Какво?

Алис се ухили нечестиво.

– Ще бъда повече от щастлива да дойда с вас, ако трябва да съм честна.

Емили не знаеше какво да каже на това, докато Алис не проговори отново.