Най-накрая щеше да има спокойствие.


* * *

– Какво имаш предвид с това, че конят ѝ е окуцял? – изръмжа Дрейвън, като погледна към неговия рицар Арнолд.

– Може да видите сам, милорд – каза той и отстъпи назад.

Дрейвън вдигна задното ляво копито и го видя. Осакатен кон?

Самата съдба ли заговорничеше срещу него сега?

Ако не беше убеден в противното, щеше да се закълне, че Емили или Саймън имат нещо общо с това. Но той беше държал дамата под око през цялото време и знаеше със сигурност, че тя не е направила нищо, за да нарани коня.

Беше просто едно от онези нещастни, ужасни, изтръгващи вътрешностите неща.

– Добре тогава – каза Дрейвън, като отпусна копитото на коня. – Махнете седлото и ще ви поверя отговорността да върнете коня в Рейвънсууд в бавен ход, за да го предпазим от повече наранявания.

– Да, милорд.

– Саймън – каза Дрейвън, като погледна към брат си, който седеше на коня си и ги наблюдаваше. – Дамата ще язди с теб.

Емили прекоси малкото разстояние, което ги делеше и каза с нисък глас.

– Няма да яздя с него, милорд.

– Ще правите това, което ви се казва.

Тя повдигна вежди неодобрително.

– Няма да използвате този тон с мен.

– Жено – изръмжа той с глас, който щеше да постави възрастни мъже на коленете им и да ги накара да се разтреперят от страх. – Това не е игра.

Лицето ѝ беше спокойно, но по него нямаше нищо от съпътстващия го страх, който беше свикнал да вижда. Изглеждаше сякаш неговото ръмжене я предизвиква.

– Много сте прав, милорд. Не е игра. Или ще яздя с вас или ще ходя.

Дрейвън я погледна.

– Нямате ли здрав разум, та ме притискате така?

– Имам много здрав разум.

– Тогава ще яздите със Саймън.

– Няма.

По крайно упорития вид на челюстта ѝ, можеше да каже, че тя нямаше намерение да отстъпи.

– Ако вие сте най-кротката от дъщерите на Хю, тогава си мисля, че никога няма да имам привилегията да се запозная със сестрите ви.

Като осъзна, че спорът с нея, щеше да е загуба на време, Дрейвън отстъпи.

– Качвайте се на проклетия кон.

Емили осъзна, че може да го е притиснала малко повече. Може би не трябваше да е толкова безсрамна, в края на краищата. Но все пак баща ѝ казваше, че нейната смелост е едно от най-привлекателните ѝ качества.

Докато се качваше на седлото, тя не мислеше, че лорд Дрейвън ще се съгласи с него. В действителност, ако се съди по сковаността на тялото му, докато се качваше след нея, не мислеше, че той мисли много за нея в момента.

Тя отвори уста за да се извини.

– Не говорете – рязко каза той. – Нито една-едничка дума.

Емили стисна устни и се закле да не ги отваря отново, докато той не ѝ се извини за острия си тон.

Дрейвън я почувства да се сковава в скута му и разбра, че я е обидил. Така да бъде. Той не мислеше, че може да издържи да я чувства притисната към себе си, докато се обръщаше към него с този неин копринен глас. Наистина, цялото тяло го болеше от копнеж до такава степен, че не знаеше дали ще може да издържи.

Ако минеха през някое село, град или имение по време на това пътуване, той щеше да спре и да ѝ купи кон, без значение от цената. Всъщност, с удоволствие щеше да размени всичко, което притежаваше, за една своенравна кранта.

Денят премина в мълчание, докато Дрейвън се опиваше да даде най-доброто от себе си, за да отдалечи ума от тялото си. Но беше невъзможно. Всеки ужасен ход на животните я притискаше срещу него, в чувствен ритъм, който разбиваше равновесието и търпимостта му все повече. И с всеки час, който минаваше, неговият гняв се покачваше и мъжествеността му се втвърдяваше, далеч отвъд всяка болка.

Вятърът вееше кичури от косата ѝ срещу лицето му, милваше бузите му и довяваше аромата ѝ на орлови нокти до него.

О, колко щеше да е лесно да пришпори коня си напред, да намери усамотено място сред дърветата и да я положи под себе си. Да се потопи в нея отново и отново, докато най-накрая не намери спокойствието, за което тялото му крещеше.

Споменът за целувката ѝ и усещането на плътта ѝ, го измъчваха все повече.

– Милорд?

Той потрепери от гласа ѝ.

– Казах ви да не говорите.

– Не искам – каза тя сприхаво. – Но нямам избор.

– Напротив, имате.

– Нямам – отговори тя твърдо.

Той погледна надолу към нея и видя червенината по бузите ѝ.

– Кое е от такова...

– Имаме нужда от почивка.

– Бих искал да осигуря...

– Милорд – каза тя, като го прекъсна. – Не ме разбрахте. Ние имаме нужда – тя натърти на всяка дума. – От почивка. – Тя отклони многозначително поглед от лицето му към дърветата, покрай които минаха.

Осени го проблясък.

– О – каза той, повдигна ръка, за да даде сигнал на останалите, че ще спират.

Дрейвън насочи коня си към малка горичка. Дръпна юздите, за да спре и ѝ помогна да слезе от лявата страна на коня.

– Благодаря – студено каза тя, след което се обърна и се отправи към дърветата.

Саймън се приближи.

– Добре ли си? – попита той.

Дрейвън го погледна.

Поне веднъж Саймън имаше разума да не го притиска. Той повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

– Виждам, че отговорът на това определено е не.

Дрейвън се изправи от позицията, в която разглеждаше коня си и притисна длан към бедрото си в опит да отдалечи панталоните си от втвърдената си мъжественост. Не знаеше още колко дълго можеше да понесе това, без да полудее.

На колко много ненаситна похот можеше да бъде подложен един мъж, преди да издъхне от нея?

И защо, в името на Луцифер, трябваше той да бъде подложен на експеримент, за да се види колко точно можеше да понесе един мъж?

Всичко, което искаше Дрейвън, беше спокойствие. Никога нямаше да отиде в Лондон по искане на Хенри, ако имаше някаква идея какви щяха да са последиците и точно в този миг, мисълта да се предаде на краля за екзекуция, изглеждаше привлекателна.

Той обърна поглед към Саймън, който гледаше към дърветата, където бяха изчезнали Емили и нейната прислужница.

– Тя иска да се омъжи за мен – измърмори Дрейвън на брат си.

Саймън впи поглед в неговия.

– И на мен ми каза същото.

- Каза ли защо?

Той сви рамене.

– По някаква необяснима причина, тя те харесва.

– Не бъди смешен – ухили се самодоволно Дрейвън. – Никой не ме харесва. Това, което иска тя, е да ме види мъртъв.

– Ако вярвах в това, дори за минута, никога нямаше... – Гласът на Саймън се провлачи.

– Никога нямаше какво? – подозрително попита той.

Саймън замълча, сякаш обмисляше думите си, след което приключи бързо.

– Никога нямаше да го допусна.

Дрейвън издърпа кинжала от колана си и го подаде с дръжката напред на Саймън.

– Ето, вземи го.

Саймън се намръщи.

– Защо?

– Вземи го и го забий право в сърцето ми, преди да загина в пламъци.

Саймън се засмя и го прибра обратно в колана на Дрейвън.

– Знаеш какво казват. Похотта не може да бъде удържана. Нещо трябва да бъде направено по въпроса.

– Толкова ли отчаяно искаш земите ми, че ще накараш Хенри да ме убие за това?

– Едва ли – каза той обидено. – Ожени се за момичето и я взимай, когато поискаш.

Дрейвън въздъхна.

– Мислиш ли, че баща ѝ ще ме изтърпи за зет дори за една минута?

– Няма да има избор, ако отидеш при Хенри.

За пръв път в живота си, Дрейвън позволи мисълта за брак да го изкуши.

– Ще я осъдиш на живот с мен?

– Със сигурност ще бъде по-добре, отколкото да го прекара с баща си. Обзалагам се, че ти поне ще ѝ позволиш миг или два на забавление.

– Може би, но поне с баща си, ще изживее живота си. С мен няма да има нищо, освен ранна смърт.

– Дрейвън, ти не си...

– Не казвай нищо, Саймън, за това, което знам, че е истина. Виждаш в мен това, което искаш, но аз знам какво има вътре в мен. Чувствам го, като постоянен придружител.

Саймън го потупа по гърба.

– Тревожиш се твърде много, братко. Имаш нужда да се отпуснеш и просто да се порадваш на живота. Грабни един миг и го изживей – Саймън кимна към дърветата.

Дрейвън обърна глава и видя Емили да се връща.

– Можеш да научиш много от дамата – каза Саймън с нисък тон. – Тя знае как да извлече най-доброто от това, което Бог ни е дал.

Дрейвън обмисли думите му.

Саймън караше всичко да изглежда толкова просто, но последствията бяха прекалено големи. Ако послушаше брат си и се оженеше, имаше много повече от просто малък шанс да я убие един ден.

Досега Дрейвън сдържаше нрава си около нея, но тя не се страхуваше от него и той се сви при мисълта, че някой ден може да го притисне отвъд границите му.

Щеше да се случи само веднъж...

Не, това беше риск, който никога не можеше да си позволи да поеме. Такъв, който отказваше да поеме.

Емили не каза и дума, докато приближаваше мъжете. Дрейвън погледна настрани.

Тя размени разочарован поглед със Саймън, преди да заговори Дрейвън.

– Може ли да се насладим на храната сега или планирате да яздим през остатъка от деня?

Дрейвън прокара ръка през косата си, но все още отказваше да срещне погледа ѝ.

– Конят ми се нуждае от повече почивка. Не бързайте.

Тя направи движение с ръце в израз на пълна безнадеждност, след което импулсивно направи жест, сякаш ще удуши Дрейвън.

Точно когато щеше да достигне врата му, Дрейвън се обърна и видя жеста ѝ.

Емили отдръпна ръце към раменете си и се усмихна.

– Какво правехте? – подозрително попита Дрейвън.

Тя се усмихна сладко.

– Нищо.

Той погледна към Саймън.

– Какво правеше тя?

– Нищо – каза той и ѝ намигна.

Дрейвън издаде отегчена въздишка.