– Храната не е ли по ваш вкус? – попита тя с тих глас, когато забеляза, че той не яде нищо.

Дрейвън поклати глава.

– Храната е добра.

– Тогава защо не ядете?

– Не съм гладен.

– Знаете ли милорд, не съм ви виждала да ядете достатъчно, за да се утоли глада дори на пчела. Как сте пораснали толкова голям само от въздуха.

– Оставил съм яденето на Саймън – каза Дрейвън сухо. – Той се храни достатъчно и за двама ни.

Емили се засмя, когато погледна към чинията на Саймън, която беше напълнил с кралска порция от пиле, фазан, печени ябълки и праз лук.

– Какво? – попита Саймън, щом забеляза вниманието ѝ.

– Тя само се възхищава на лакомията ти.

Саймън преглътна залъка си и се протегна за бокала.

– Хубава храна, добра музика и приятни жени са всичко, което искам в живота си, за да бъда щастлив. Един ден, братко, надявам се, че ще опиташ комбинацията.

Дрейвън се облегна назад в стола си, отказвайки да захапе стръвта. В интерес на истината, не се чувстваше добре от това. Всичко, което искаше, бе да напусне проклетото място.

Присъствието на Емили до него бе единственото облекчение, което имаше.

Той я наблюдаваше, докато тя деликатно отхапваше крехкото парче пилешко и облизваше соса от рубинено червените си устни. Удобството му се превърна в покрито с игли легло, които го промушваха навсякъде.

Щеше да е грубо да напусне. Знаеше го. И все пак...

Страдал си по-зле.

Така ли беше? Не помнеше дори много сериозните му рани от битки да са го болели толкова много, колкото слабините му точно сега.

Изглежда сякаш бе минала цяла вечност, преди музикантите да бъдат извикани и хората да започнат да стават от масата. Саймън избърза да хване Емили за ръката и да я поведе да танцуват.

Дрейвън гледаше със завист. Нямаше накуцване в походката на Саймън, нямаше болка в крака му. И за момент си пожела да не беше изтичал пред коня на баща си.

При тази мисъл го изпълни срам. Животът на Саймън си струваше. По-добре той да изгуби крака си, отколкото Саймън живота си.

Просто му се искаше веднъж в живота си, той да е този, който танцува.

Дрейвън въздъхна, надигна се от масата и отиде да търси някакво успокоение навън на бойните кули.

Емили прекъсна танца си, веднага след като видя, че Дрейвън напусна. Мракът сякаш го обгръщаше, все едно веселието на нощта го депресираше.

– Къде отива той? – попита тя, като се чудеше дали има някаква истина в подозренията ѝ.

Саймън се обърна, за да погледне.

– Бойните кули, без съмнение.

– Бойните кули? – Тя се намръщи. – Защо?

Саймън сви рамене.

– Той прави това, откакто се помня. Прекарва повечето от нощите, като ходи по тях.

– Защо? – попита тя.

Саймън ѝ махна да го последва към усамотен ъгъл на залата.

Веднага, след като се отдалечиха от другите, той заговори.

– Трябва да се закълнете, че никога няма да повторите това, което ще ви кажа.

– Кълна се.

Саймън млъкна за минута, сякаш да събере мислите си. Дълбока мъка набразди челото му.

– Не можете да си представите детството, което Дрейвън преживя, милейди. Баща му никога не е искал син. Той желаеше наследство. Той искаше Дрейвън да бъде трениран воин, не мъж, и направи всичко, което можеше да измисли, за да убие човешката му страна.

Емили се вторачи в него, докато се опитваше да проумее какво ѝ казва той.

– Не разбирам.

Скръбта в очите му се засили.

– Дрейвън не спеше много, защото баща му виждаше съня като слабост. Да спи, означава да е уязвим. Всеки път, когато видеше Дрейвън да дреме, той го биеше, за да се събуди.

Тя си спомни яростта, която беше видяла в очите на Дрейвън, когато го беше събудила в овощната градина. За момент, всъщност се беше притеснила, че Дрейвън ще я удари.

– Как е могъл Харолд да стори това? – попита тя.

– Баща му нямаше сърце – прошепна Саймън. – Лордовете на Рейвънсууд точно затова са толкова велики воини, защото всички са научени да не чувстват нищо, освен гняв и омраза. Лесно е да останеш силен в битка, когато нямаш нищо в живота, на което да държиш. Всъщност, те винаги са приветствали смъртта и облекчението, което тя им носи в техните мизерни, самотни животи.

Сърцето ѝ спря.

– А Дрейвън?

– През повечето дни той е различен. Има много от нашата майка в него, макар той да го отрича. Тя живя достатъчно дълго, за да му покаже какво е добрина, какво е да се чувстваш подкрепен и защитен. Той знае как да защитава и обича, но по някаква причина, отказвала види тази си страна. Вместо това, вижда само частта, която е като баща му. Ако можете само да го накарате да прозре, че той не е като Харолд, тогава ще имате съпруг, който никога няма да се отдели от вас.

През нея мина трепет на съмнение. Можеше ли да покаже любов на толкова наранен мъж?

– Обещавам ви, той си заслужава.

– Но как, Саймън? Не знам как.

Той въздъхна.

– Нито пък аз. Дрейвън се затвори в себе си толкова отдавна, че дори аз не мога да достигна до него. Никога не съм знаел, че мъж може да бъде толкова силен, но в случая с брат ми, мога да кажа, че е така.

Умът на Емили се отнесе в мисли, докато внезапно пред нея изскочи стих от любимата ѝ песен.

– Разбира се! – каза тя възбудено на Саймън. – Акъсейн и Лорет.

Саймън се намръщи.

– Не разбирам.

– Това е история, която чухме днес на панаира. Тя е за сарацински воин и нормандска принцеса. Те били от два напълно различни свята, и все пак любовта им позволила да достигнат един друг. Любовта излекувала раненото му сърце и му позволила да я обича.

– Но това е само история, а тук е действителността.

– Може би, но аз съм истинска мечтателка и като такава, ще бъде непростимо, ако не направя това, което би сторила Лорет на мое място.

Саймън повдигна вежда.

– И това е?

– Да издиря къде живее моя принц – тя потупа Саймън по ръката. – Пожелайте ми късмет.

Саймън изчака докато тя изчезна, преди да прошепне.

– Пожелавам ви много повече от това, Емили. Пожелавам ви успех.


* * *

Дрейвън се загледа в тъмната нощ около себе си. Слаба светлина осветяваше портата и подвижната решетка, но отвъд това не можеше да види нищо. Само празна тъма.

Винаги бе намирал успокоение в мрака. Като майчина прегръдка, той му даваше утеха, че е сам наоколо. Напомняше му за смъртта и ако затвореше очи, можеше да се преструва, че е дошъл краят на света. Че там няма нищо. Няма болка, самота, минало. Няма бъдеще.

Нищо.

Но когато отвори очи, действителността от всичко това се втурна обратно.

Кога щеше просто да се свърши?

– Милорд?

Той се обърна при звука от мекия глас, идващ зад него.

– Милейди – каза рязко той. – Какво правите тук?

Тя придърпа пелерината си по-стегнато около раменете.

– Дойдох да ви намеря.

– Защо?

– А защо не?

– Да не би да се държите дръзко? – попита той.

 –Да.

Какво имаше в нея, че си позволяваше да казва и прави неща, които никой друг досега не се беше осмелявал с него?

– Не съм в настроение за игри, милейди. Трябва да се върнете вътре, преди да настинете.

– Ще дойдете ли с мен?

Той поклати глава.

От залата се дочу смях.

– Шутът – каза меко Емили. – Трябваше да останете да го чуете.

– Защо? – после, преди тя да успее, той добави: – Защо не?

Емили се усмихна.

– Всъщност щях да кажа, че няма да ви заболи, ако се научите да се усмихвате от време на време. Смехът е нектарът на Бог.

Тя направи крачка към него и за негово учудване, се протегна и постави длани на бузите му. Те бяха изненадващо топли, като се имаше предвид студа навън.

Емили дръпна бузите му назад с палците си в подобие на усмивка.

– Виждате ли – каза тя. – Това не напука лицето ви.

Дрейвън се отдръпна от докосването ѝ и се обърна с гръб. Той се наведе през парапета и погледна към тъмната гора. Емили го последва и застана до него, имитирайки позата му.

Минутите минаваха, докато те просто стояха там. Макар че не се докосваха, той можеше да усети всяка част по дължината на тялото ѝ, така плътно, все едно бяха рамо до рамо, пета до пета, бедро до бедро. Наистина можеше да я почувства с всяка фибра на тялото си.

Дрейвън се опита да я игнорира, но вятърът прихвана нежния ѝ, женствен аромат и го понесе към него.

Смехът в залата затихна, когато музиката започна отново.

– Достатъчно – каза Емили и гласът ѝ прозвуча стряскащо сред тишината. Тя взе ръката му и го обърна с лице към себе си. – Ще танцувам с вас.

– Не знам как – призна той.

– Напротив знаете. Забравяте, че съм ви виждала да тренирате и всеки мъж, който може да се извива и маневрира по начин, по който го правехте вие, в крайна сметка може със сигурност да танцува.

– Ще смачкам пръстите ви на краката.

– Ще оздравеят.

Той не знаеше какво да отвърне на това и я остави да вземе ръцете му и да му покаже няколко стъпки. За негова изненада, той не стъпи върху пръстите ѝ и още по-удивителното бе удоволствието, което почувства от нещо толкова безвредно.

Дрейвън се нагаждаше към всичко в нея, докато тя се носеше около него. Към лунната светлина, играеща в бледите ѝ къдрици. Смехът в очите ѝ. Усещането за тялото ѝ, толкова близо до неговото.

Тя подклаждаше глада в него до ненаситно безумие, което ревеше, съскаше и настояваше да я вземе. Вълните му се разбиваха в него и единственото нещо, което можеше да направи, бе да продължи да се противопоставя срещу силата на порива.

Тя се завъртя и тогава се спъна. Дрейвън едва успя да я хване, преди да падне.

Той я задържа на място в ръцете си. Устните ѝ бяха толкова близо до неговите, че ги разделяше само една ръка разстояние, докато гърдите ѝ се притискаха към неговите.