От тълпата чуха плача на малко дете.

– Мамо? – ридаеше момичето.

Емили погледна към него. Преди да осъзнае какво мисли да прави, тя се отправи към малкото момиче, намиращо се на няколко крачки разстояние.

Тя коленичи пред детето и нежно докосна бузата му.

От парцаливата дреха и размъкнатата коса, той предположи, че момичето е селско дете. Но Емили сякаш не забелязваше. Тя хвана ъгъла на наметалото си и забърса мокрите бузи на момичето.

– Майка си ли изгуби, сладурче? – попита Емили.

– Да – ридаеше момичето. – Искам мама.

– Как ѝ е името?

– Мама.

Дрейвън завъртя очи, когато се приближи и застана до тях. Това определено беше полезно.

Емили нежно се засмя.

– Ами, смея да кажа, че има доста жени тук, които носят това име. Как изглежда тя?

– Тя е красива – каза момичето и подсмръкна.

Емили погледна нагоре към него през рамо.

– Красива жена, която се казва мама. Мислите ли, че можем да намерим такава, милорд?

– В тази тълпа, кой знае.

Тогава Емили направи най-неочакваното нещо: тя се протегна и го побутна по здравия крак.

– Моля ви, милорд. Опитвам се да успокоя момичето. Не я плашете повече.

Дрейвън сдържа езика си. Нито един мъж или жена, никога не са били толкова спокойни в негово присъствие, че просто да се протегнат и да го докоснат.

Дори и Саймън.

– Как се казваш, малката? – попита Емили момичето.

– Едит.

– Ела, Едит. Нека да намерим майка ти. Тя сигурно също те търси. – Емили се изправи и за негова пълна изненада, повдигна момичето и я подпря на хълбока си.

– Милейди – предупреди Дрейвън. – Ще изцапа роклята ви.

– Сълзите ще се изперат, както и прахта –каза пренебрежително Емили.

Момичето положи глава на рамото на Емили и обхвана врата ѝ с ръцете си. Той почувства нещо странно вътре в себе си, когато Емили притисна момичето към нея.

Чувството бе нещо, което той не искаше в действителност да определи, докато наблюдаваше как тя дава на момичето от захаросаните си ядки и я понесе през тълпата, като спираше и питаше хората дали познават момичето или майка ѝ.

Не отидоха много далеч, когато той забеляза, че Емили се е изморила да носи детето, но отказваше да го пусне долу.

– Ето – каза той, преди да успее да го обмисли добре. – Нека да я взема.

Очите на малкото момиче се разшириха от страх и тя се сви от докосването му.

– Той ще ме нарани ли, милейди? – прошепна на висок глас момичето.

– Не, Едит. Негова светлост е добър великан.

Момичето изглеждаше несигурно.

– Мама казва, че благородниците нараняват малките селски момичета, които намерят.

Емили приглади с ръка косата ѝ назад от лицето.

– Майка ти без съмнение е права и трябва да ги избягваш по правило, но този е различен от другите. Обещавам ти, че той изобщо няма да те нарани.

– Но той е толкова голям!

Емили го погледна над рамо. Нейната похвала предизвика странна топлина в гърдите му.

– Наистина е такъв, но се обзалагам, че от неговите ръце ще можеш да виждаш по-добре през тълпата и да намериш майка си.

Момиченцето прехапа устни и кимна. Тя пусна Емили и протегна ръцете си към него.

Възможно най-нежно, Дрейвън взе момичето в обятията си. Той замръзна за миг при странното усещане да държи дете в ръцете си. Никога не бе правил такова нещо в живота си. Но му беше приятно да усеща тъничките ѝ малки ръце около себе си и да чува детския ѝ смях в ухото си.

– Той е корав – засмя се малкото момиченце. – Не мек като вас, милейди.

Емили погали гърба на детето и когато направи това, ръката ѝ докосна неговата.

Изведнъж в гърдите го удари толкова силен копнеж, че за миг отне дъха му. Това бе онзи копнеж, почувстван от припомнянето на съня, който се бе опитал да прогони и забрави.

И за момент той си позволи да мисли за това, какъв би бил животът, ако се осмелеше да си вземе жена. За това, какво би било да държи собственото си дете в ръце.

Но веднага, след като мисълта проникна в съзнанието му, той чу ехото на спомен, изпълнен с писъци в главата си. Почувства болката в коляното си и разбра със сърцето си, че никога не би посмял да поеме такъв риск.

– Едит!

Дрейвън се обърна по посока на разтревожения вик.

– Мамо! – извика момиченцето и се отблъсна от него с крачетата си.

Дрейвън пусна детето долу и то се затича към селянката, която отвори обятията си, за да сграбчи дъщеря си.

– О, Едит, страхувах се, че съм те загубила завинаги! Казах ти да не се скиташ надалеч!

– Съжалявам, мамо. Никога повече няма да го направя. Обещавам.

Дрейвън остана на мястото си, а Емили се приближи към тях.

– Виж, мамо – каза Едит, вдигайки книжната кесийка към майка си. – Дамата ми даде сладки ядки.

Жената погледна от ръката на момиченцето към Емили и после отклони поглед към земята.

– Искрените ми благодарности, милейди.

– За нас беше удоволствие – каза Емили. –Имате прекрасна дъщеря.

Жената ѝ благодари отново, взе ръката на Едит и я отведе.

Когато Емили се обърна с лице към него, Дрейвън съзря тъгата в очите ѝ.

– Какво има, милейди? – попита той.

– Съмнявам се, че ще разберете. – Щастието се изпари от лицето ѝ и тя си проправи път през тълпата с много по-унила крачка.

Дрейвън не каза нищо повече, но след няколко минути Емили заговори отново.

– Тя е сладко дете, не мислите ли?

Той сви рамене.

– След като никога преди не съм бил около друго дете, нямам база за сравнение.

Една тъжна усмивка накриви устните ѝ, докато отмяташе кичур коса зад ухото си.

– Била съм около много деца в замъка на баща ми. Около тези на нашите селяни и онези, които изпращаха за обучение. Но това, което искам повече от всичко, е да бъда около мое собствено.

– Тогава защо не сте омъжена?

Очите ѝ блестяха от непролети сълзи.

– Баща ми не позволява... – каза тя тъжно, когато тръгна напред. – Без значение как го умолявам или какви доводи изтъквам, той няма да се съгласи.

– Защо?

– Страхува се.

– От?

– Това да ни загуби.

Дрейвън се намръщи.

– Но заради собствените си егоистични причини, той ще ви лиши от нещо, което искате? Това едва ли изглежда справедливо.

– Знам – каза тя, обви ръце около раменете си и продължи напред. – И в дни като този, това е почти достатъчно да ме накара да го проклинам. Но знам, че не го прави от злонамереност. Действията му са продиктувани от любов и аз така и не можах да го обвиня за това.

– Предполагам, че разбирам.

Тя вдигна поглед към него.

– Наистина? Мислех, че е трудно за другите да разберат мотивите му. Знам, че имате лошо мнение за баща ми, но той е добър човек, с благородно сърце.

Дрейвън не отговори.

– Дори и сега – продължи тя. – Мога да си спомня изражението на лицето му в деня, когато моята сестра Анна почина. Когато най-голямата ми сестра Мери умря, това го разтърси. Но смъртта на Анна в действителност уби нещо вътре в него. Бях около десет годишна и в онзи момент той взе мен, Джоан и Джудит в прегръдките си и се закле, че никога няма да позволи на някой мъж да ни убие.

Дрейвън почувства кръвта да се отдръпва от лицето му.

– Как умряха те? – попита той, опитвайки се да игнорира представата за собствената си майка, която лежи мъртва.

– Като майка ми. Умряха при раждане. До ден днешен баща ми се обвинява за смъртта на всяка една от тях. На майка ми, защото искаше още едно дете от нея, и на сестрите ми, задето бе дал съгласието си да ги види омъжени. – Тя си пое дълбоко дъх. – В началото му бях благодарна, защото виждах как приятелките ми се омъжват за мъже, които бяха много по-възрастни от тях. Но докато годините минаваха, аз започнах да чувствам огромна празнина в себе си.

Дрейвън се питаше защо му казва това. Той едва ли имаше вид на човек, който става за довереник. Но остана смълчан, докато тя говореше.

– Всеки път, когато видя майка с дете, усещам, че тази празнина става още по-дълбока. И сега ми се иска... – тя разтърси глава. – Мислите ли, че съм глупачка?

– Мисля, че сте жена, която знае какво иска.

Тя срещна погледа му и се усмихна благодарно.

– Ами вие?

– Аз? – попита той учудено.

– Не копнеете ли за семейство?

Въпросът го изненада. Никой не го беше питал такова нещо досега.

– Имам меча, щита и коня си. Това е цялото семейство, от което се нуждая.

Тя се намръщи.

– А Саймън?

– За разлика от баща ви, милейди, аз не съм силно привързан към хората. В повечето случаи, се наслаждавам на компанията на брат си, но знам, че ще дойде време, когато той ще си тръгне. Това се очаква.

– Не се ли страхувате да бъдете сам?

– Появих се на света по този начин и със сигурност отново така ще си отида оттук. Защо трябва да очаквам годините между раждането и смъртта ми да бъдат другояче?

Емили се втренчи в него, докато осмисляше думите му. Невъзмутимото му приемане на нещата я изуми.

– А не желаете ли друго?

– Ако не копнееш за нещо, тогава няма да бъдеш разочарован, когато не го получиш.

Думите му изпратиха тръпки по тялото ѝ. Как би могъл да приема тази реалност?

– Живеете на студено място, милорд. А фактът, че изглежда го харесвате такова, каквото е, ме кара да ви съжалявам.

– Съжалявате ме? – попита той невярващо.

– Да, така е.

Емили въздъхна. Нямаше смисъл да продължава тази дискусия. Той беше упорит мъж и щеше да отнеме известно време и размисъл, за да премине през тези бодливи негови защитни стени. Но щеше да успее.

По един или друг начин.

– Хайде, милорд – каза тя, хващайки отново ръката му. – Нека не се спираме на такива сериозни теми, когато сме в разгара на веселбата. Виждам, че се подготвят за състезанието по борба и нещо ми подсказва, че вие по-скоро ще пожелаете да гледате това, отколкото да чуете поредната песен на някой менестрел.