Емили въздъхна.

– Поне приключихте с работата.

– Да. Ако тръгнем до час, трябва да пристигнем в страноприемницата до свечеряване.

Дъхът на Емили секна, когато я изпълни разочарование. Той напълно ли бе забравил желанието ѝ да отидат на панаира?

-Но...

Дрейвън се обърна.

– Но? – попита той.

Дрейвън видя разочарованието в очите ѝ.

– Нищо – каза тя с унило наведена глава. –Ще отида да опаковам нещата си.

Дрейвън се намръщи към лейди Емили, докато тя излизаше. Какво, по дяволите, не бе наред с нея? Със сигурност не бе ядосана, заради дисагите?

Тя изглеждаше щастлива само преди миг...

Той разтърси глава.

Жени. Как би могъл един мъж да ги разбере?

Той прогони тези мисли, излезе от стаята и се върна в залата, където намери Саймън все още да седи на мястото си върху подиума. Дрейвън бързо отклони погледа си от господарската маса към брат си.

– Къде е Орик?

Саймън посочи стълбите с гроздето, което държеше в ръката си.

– Кристина го отведе горе, докато се успокои. Както изглежда, бе поразен от милостта ти. – Той пъхна гроздето в устата си.

Дрейвън кимна. Щеше да плати парите на Хенри от собствената си хазна и докато дължимото му бе изплатено, той щеше да остави барона на мира.

– Имаш ли представа какво не е наред с Емили? – попита Дрейвън, след като Саймън глътна гроздето си.

Протягайки се към купата с грозде пред него, Саймън вдигна рамене.

– Беше добре, когато излезе оттук. Какво ѝ каза?

Дрейвън се скова при този въпрос.

– Нищо повече от това да се приготви за тръгване. Заминаваме, веднага след като всичко е опаковано и оседлано.

Саймън хвърли гроздето, което държеше в ръката си към главата на Дрейвън.

Той с лекота го избегна и се намръщи на брат си, който го гледаше е развеселен поглед.

– Глупак!

Дрейвън вдигна вежди при незаслужената обида.

– Моля?

– Осъзнавам, братко, че си свикнал, когато щракнеш с пръсти, хората ти да те следват, без да се оплакват, за да не ги разкъсаш на парчета. Но дамата не е привикнала с това. Не можеш просто да си свършиш работата, да скочиш на коня си и да си тръгнеш към вкъщи. Емили искаше да отиде на панаира.

Дрейвън се втренчи в него, неспособен да повярва на това, което чува.

– Тук сме от три дни. Предположих, че вече си я завел. Нали за това дойде, не е ли така? Или си тук просто, за да се тъпчеш с грозде и да ме обвиняваш?

– Предимно последното – призна Саймън със самодоволна усмивка. – Въпреки това, ако през последните два дни си беше подал главата през вратата, щеше да установиш, че си изкълчих глезена вечерта след пристигането ни.

Дрейвън го погледна подозрително и кръстоса ръце върху гърдите си.

– Докато правеше какво?

– Докато вървях.

– Докато вървеше? – попита той рязко.

– Да, докато вървях – повтори Саймън. – За съжаление, не бях в състояние да заведа дамата. Най-малкото, което би могъл да направиш, е да я заведеш вместо мен.

– Нямам време за такива глупости.

– О, точно така, забравих. Трябва да се върнеш у дома и бродиш наоколо като някаква много мрачна заплаха. Колко глупаво от моя страна.

Дрейвън се скова от дръзкия му коментар.

– Внимавай, братко – изръмжа той. – Прекрачваш границите.

– Искрено се надявам това никога да не се случва. Но... – Саймън замълча и се наведе напред, подпрян на лакът. – Ще те помоля да заведеш дамата. От това, което чух от Кристина, на Емили никога не ѝ е било позволявано да напуска земите на баща си. Тя никога, нито веднъж, не е виждала панаир и ако имаш някаква доброта в сърцето си към нея, ще ѝ позволиш да го направи този единствен път. Вероятно никога няма да има такъв шанс в живота си отново.

Саймън го манипулираше. Знаеше го със сигурност. Макар че, от това, което беше чувал, знаеше, че Емили е водила много изолирано съществуване. След като бе изживял детството си под строгия надзор на собствения си баща, Дрейвън можеше да разбере желанието ѝ да направи нещо забавно. Въпреки че самият той не се интересуваше от такива събития, тя вероятно щеше да се забавлява.

Нямаше съмнение, че Емили щеше дори да се усмихва малко.

Настроението му се подобри незабавно, докато си представяше предстоящата ѝ очарователна усмивка.

Да ѝ достави удоволствие, нямаше да е толкова лошо, нали?

Дрейвън безизразно погледна към брат си.

– Изкълчи си глезена, а?

– Отново се връщаме към това, нали? –Саймън вдигна десният си крак до масата така, че Дрейвън да може да го види. – Както ясно можеш да видиш, глезенът ми е доста подут.

Не и от това, което видя Дрейвън, но Саймън го постави обратно под стола си така бързо, че той едва успя да му хвърли повече от бегъл поглед.

– Тръгваме на сутринта – обяви Дрейвън, когато се обърна, за да излезе. – Независимо от това дали си с изкълчен глезен или не.

Глава 9

Следвана от Алис, Емили слизаше по стълбите с натежало сърце. Искаше да може да се сбогува бързо с Кристина, но тя все още бе в стаята си с Орик.

Въпреки че това да я чака отново, щеше да послужи като справедливост спрямо Дрейвън, Емили нямаше сърце да го измъчва. Не и когато чувстваше неговото разочарование.

Тя се спусна унило по стълбите, за да намери споменатия великан, който я чакаше до вратата. Без да каже и дума, тя подаде на Дрейвън дисагите.

На свой ред, той ги подаде на прислужницата ѝ.

– Отнеси ги горе – каза той на Алис.

Емили се намръщи и вдигна поглед от пода към лицето му.

– Сега дори не ми е позволено да ги взема със себе си ли?

Той сви рамене равнодушно.

– Може да ги вземете, ако желаете, но ще изглежда по-скоро странно да носите дисагите на панаира.

В нея се надигна радост и настроението й изведнъж се оживи.

– Значи все пак ще ме оставите да отида? –попита тя развълнувано.

Дрейвън ѝ отправи укоряващ поглед.

– Трябваше да ми кажете, че Саймън не ви е завел досега. Никога не нарушавам думата си, милейди. Единствената причина да ви позволя да дойдете тук, беше да видите панаира. Не смятам да ви връщам в Рейвънсууд преди да сте имали тази възможност.

Тя импулсивно се хвърли върху него и го притисна силно. Тялото му се почувства добре в ръцете ѝ. Прекалено добре, осъзна тя, когато усети мускулите му да играят под нея.

Той бързо отстъпи от прегръдката ѝ.

Все пак, действията му не я обезсърчиха. В момента се чувстваше прекалено добре, за да приеме каквато и да е оскърбление.

– Внимавайте, милорд – каза тя дяволито. – Или може да започна да подозирам, че не сте лошият великан, за когото ви представят.

Той не отговори, но чертите му леко се смекчиха.

– Колко време ще ни отнеме, за да отидем там? – попита тя.

Дрейвън почувства импулс да ѝ се усмихне, но бързо го потисна.

– Не много. Конете са оседлани и ви очакват.

Тя се втурна покрай него, след което се поспря на вратата и погледна назад, за да види, че все още не е помръднал.

– Хайде, милорд. Побързайте!

Дрейвън направи това, което тя нареди и този път, когато ѝ помогна да се качи на коня, много внимаваше да не я докосва по-дълго, отколкото бе абсолютно необходимо.

Но сладкият аромат на орлови нокти от косата ѝ го преследваше, когато се качваше на собствения си кон и я поведе извън двора на замъка.

– Мислите ли, че там ще има жонгльори? –попита тя, скоро след като преминаха през входната порта. – Толкова обичам да ги гледам. Обзалагам се, че имат Първомайски стълб. Кристина има навика да разказва приказки за годишния панаир в Йорк. Те винаги имат Първомайски стълб, макар че панаирът е през август.

– Виждал ли сте акробат, който може да извие крака над главата си? Един беше дошъл при баща ми преди години и аз...

Тя продължаваше да бъбри отново и отново, докато главата му не забръмча. Никога не беше стоял около някого, който изглежда обичаше да говори толкова много, колкото лейди Емили. Дори не и Саймън.

В действителност, той не разбираше как тя намира какво толкова да каже. Дамата никога ли не оставаше без думи, идеи или въпроси?

Тя спираше само колкото да му даде възможност да отговори кратко и сладкодумно и започваше отново.

След известно време, той се научи просто да изсумтява, когато тя спираше, за да си поеме дъх. Удовлетворена от неговите отговори, тя поддържаше разговора през целия път и за момент той започна да чувства странна утеха от звука на веселото ѝ бъбрене.

Когато най-накрая достигнаха панаира, тя направо скочи от коня, преди той дори да има шанса да ѝ помогне. Изуми го това, че тя не успя да се нарани.

– О, вижте – въздъхна тя, а очите ѝ блестяха. Явно не можеше да застане мирно като дете по време на Коледните празници. – Не е ли красиво?

Дрейвън наблюдаваше полето с препълнени шатри, маси и тълпата от хора. Никога не го е било грижа за такива събития, но лейди Емили не споделяше неговото мнение. Многоцветните шатри и знаменца съобщаваха за изделия и стоки, които му изглеждаха безвкусни.

– Просто внимавайте да не се отдалечите от мен – каза той предупредително, докато връзваше конете им за кол и плати на един прислужник да ги наблюдава.

– Няма – обеща тя.

Дрейвън се обърна към нея.

– Тогава водете, милейди. Остатъкът от деня е ваш.

Лицето ѝ светна. Тя повдигна полата си все така леко и се запъти към ливадата. Дрейвън никога не беше виждал нещо подобно като нея, докато се придвижваше през тълпата, с любопитството на жизнерадостно дете.

Слънцето се отразяваше в златните ѝ кичури и по бузите ѝ плъзна руменина, докато се стрелкаше от щанд на щанд, за да изследва и огледа всичко.

– Захаросани кестени за дамата? – попита един търговец, когато тя се приближи до неговата маса.