Орик стисна устни, докато се взираше в сина си. Въпреки че седеше изправен, гръбнакът му бе вдървен от гордост и тя можеше да види смущението, изписано на лицето му, докато наблюдаваше Райнхолд.

– Да им платиш за какво? – попита Орик.

Райнхолд изсумтя.

– Че не ме убиха като за начало.

– Той има дългове към нашия господар – каза Франк, докато кръстосваше огромните ръце пред гърдите си и присви очи с гневен блясък към Орик. – Там Шотландецът иска да му се плати в пълен размер или ще се уверим, че синът ви няма да трупа повече дългове.

– Там, собственикът на бордея? – Орик попита Райнхолд невярващо. – Ти ми се закле, че повече никога няма да ходиш там.

– Е, това е голямата изненада, старче, излъгах. Сега бъди добро момче и плати. – Дъхът на Орик секна. Вената на слепоочието му запулсира.

Кристина протегна ръка и докосна неговата, но той се отърси от допира ѝ.

Той погледна първо Фриц, след това Франк, а накрая и сина си.

– Нямам с какво да платя.

– Ти какво? – изрева Райнхолд.

– Чу ме, момче. Казах ти последния път, че не мога да продължавам да плащам. Ти ми обеща...

– Глупости! – извика Райнхолд и удари ръката си на масата толкова силно, че купата на Емили се разклати. – Ти издържаш курвата си, без да се оплакваш, но не можеш да отделиш някоя монета за собствения си син?

– Райнхолд, моля те – примоли се Орик. – Имам гости.

Синът погледна към Емили и изви долната си устна.

– Можеш да си позволиш да ги храниш, но въпреки това нямаш пари за мен. Добре – каза той и се обърна към грамадните мъже. – Какво ще кажете вие двамата, да вземете курвата на баща ми, за да отработи дълга ми в бардака?

Кристина ахна, когато Орик се протегна, за да я защити.

Двамата мъже се спогледаха, сякаш премисляха условията.

– Добре – каза Франк. – Тя би трябвало да заработи достатъчно за около шест месеца.

– Не! – извика Орик и скочи на крака.

Фриц извади нож от колана си и го наклони към гърлото на Райнхолд.

– Избирайте, милорд – каза подигравателно той. – Жена ви или сина ви.

Изведнъж очите на Фриц потъмняха.

– След като ще си играем на избиране, какво ще кажеш аз да ви дам избор?

Емили въздъхна облекчено, когато Дрейвън пристъпи иззад Фриц и едва тогава видя меча, който бе опрял в гърба на гиганта.

– Животът или ножа.

Гигантът пусна оръжието.

Дрейвън го ритна по пода, след това прибра меча си.

Фриц хвърли един поглед към туниката на Дрейвън и после се прекръсти.

Лицето на Франк пребледня.

– Милорд, граф Рейвънсууд – обърна се той коленопреклонно към Дрейвън. – Нямаме проблем с вас.

Изражението върху лицето на Дрейвън носеше обещание за ад, гняв и разруха.

– Нямате ли? – попита Дрейвън с толкова студен глас, че изпрати тръпки по гръбначния стълб на Емили. – Вие дойдохте в дома на моя домакин, заплашихте сина и съпругата му и си мислите, че нямате проблем с мен?

Те преглътнаха едновременно.

– Ние просто правим това, което ни е наредено – каза Франк, а гласът му бе несигурен и трепереше.

Дрейвън приближи Фриц, който съвсем се сви пред него. Като див вълк, който подгонва бикове, той ги отстрани от масата на Орик и Райнхолд.

– Тогава ще ви кажа, че ако цените отвратителния си живот, ще се махнете оттук и ще измислите каквато искате лъжа за пред вашия господар. Никога... – Дрейвън замълча заплашително за секунда и продължи: – не прекрачвайте прага на лорд Орик отново. Защото, ако го направите, няма да намерите дори ъгъл в ада, в който да се скриете и където да не дойда да ви открия. И ви обещавам, гневът на господаря ви е нищо в сравнение с моя. Разбирате ли?

Ако не разбираха, значи бяха твърде глупави, за да живеят, помисли си Емили. Смъртоносно спокойният глас на Дрейвън и кръвнишкият му поглед изпратиха тръпки на ужас по тялото ѝ.

– Разбираме – казаха те едновременно.

Дрейвън направи знак към Орик.

– Тогава поднесете своите извинения към лорда и дамата.

– Молим за прошка – казаха те и се поклониха пред Орик.

– Сега напуснете.

Те изхвърчаха от стаята.

Лорд Дрейвън изгледа Райнхолд със същия заплашителен поглед и после отмести очи към Орик.

– Това ли е причината да мамите краля?

Емили видя срама върху лицето на Орик.

– Да – каза той просто. – Въпреки всичките си недостатъци, той е мой син и аз никога няма да позволя да пострада.

Дрейвън пое дълбоко дъх.

– И си склонен да дадеш живота си на краля, за да спасиш неговия?

– Да – Орик бутна стола си от масата и се изправи на крака. – Ако ми позволите, за момент да остана насаме с жена си, за да се сбогувам, ще тръгна без съпротива с вас.

Дрейвън стоеше там и се взираше в Орик. Емили не успяваше да отгатне емоциите и мислите му и дори не можеше да си представи какъв ужас трябваше да изпитва Орик в този миг.

Тя отвори уста, за да проговори, но Саймън докосна рамото ѝ и поклати глава предупредително.

– Това няма да е необходимо – каза Дрейвън най-сетне. – Заради вашето престъпление, ще увелича службата ви към краля от две седмици тази година на осемнадесет месеца.

Орик въздъхна облекчено и кимна.

– Тогава ще извикам оръженосеца ми да донесе...

– Не съм свършил – каза Дрейвън безстрастно.

– Простете ми – Орик сведе поглед към нозете си.

– Тъй като жена ви носи дете, мисля че е най-добре синът ви да служи на краля на ваше място.

– Какво?! – изкрещя Райнхолд.

Дрейвън се обърна към него и Райнхолд се сви от заплашителния му поглед.

– Мисля, че осемнадесет месеца в Лондон, под грижите на Учителя Уилям, ще те научат на дисциплината, с която трябва да уважаваш мъжът и жената, които рискуват живота си, за да те подслонят. И ако бях на твое място, момче, щях да им бъда благодарен, защото те са единственото нещо, което ме възпря да те върна на Фрик и Фрак.

Емили прехапа устни, при милостта на лорд Дрейвън. Тя размени облекчен поглед с Кристина.

– Александър? – извика Дрейвън.

Един от неговите рицари се изправи от ниската маса.

– Да, милорд?

– Райнхолд е под твое наблюдение. Ела сутринта, искам да го ескортираш до Лондон и ако ти създава някакви проблеми, постъпи както намериш за добре.

– Да, милорд – Александър, чиято фигура направи за подигравка двете планини, които стояха там до преди малко, излезе напред и хвана Райнхолд за ръката. – Ако това би ви удовлетворило, милорд, ще го заведа да изтрезнее незабавно.

– Много би ме удовлетворило.

Александър кимна и го отведе.

Орик пое дълбоко дъх.

– Какво ще стане с парите, които дължа на краля?

– Какви пари? – попита Дрейвън.

- Парите...

– Лорд Орик – прекъсна го Саймън с плътен глас. – Вие не разбрахте въпроса на брат ми. Какви пари?

В очите на Орик се събраха сълзи, докато прочистваше гърлото си.

– Вие бихте направил това за мен?

Дрейвън не отговори, а вместо това се обърна и излезе от стаята.

Орик седна и заплака.

Емили стоеше там мълчаливо, докато Кристина утешаваше съпруга си. На Емили ѝ стана неудобно, затова се извини и отиде да намери Дрейвън.

Той се бе върнал в съвещателната зала отсреща. Тя бутна вратата, която бе оставил открехната и колебливо пристъпи в стаята.

Той стоеше с гръб към нея и затваряше книгите, които бе проверявал.

– Милорд?

Той спря за миг, когато чу гласа ѝ, след което продължи да затваря книгите, без да се обръща или да я поглежда.

– Да, милейди?

– Защо направихте това?

– Той е добър човек, който обича семейството си. Защо трябва да умира заради това?

В този момент, тя осъзна, че той не е човек, който би нападнал едно село и изклал невинните хора в леглата им. Баща ѝ бе сгрешил за Дрейвън.

– Вие не сте атакували селото на баща ми, нали?

Той се обърна към нея с втрещено изражение.

– Мислите ли, че бих направил такова нещо?

Погледът му бе твърде искрен, за да се преструва.

– Не, но баща ми мисли така.

– Не ме разбирайте погрешно, милейди, но баща ви е глупак.

– Кажете ми, милорд – попита тя с усмивка. – Има ли начин да разбера това изказване правилно?

Той не се усмихна. Вместо това, се обърна към книгите и ги прибра.

Емили отиде да му помогне. Тя видя тъмната болка в очите му. Нещо във всичко това го бе смутило.

– Какво има? – попита тя.

– Какво да има?

Тя наклони главата си и го погледна намръщено.

– Мислите за нещо, но не казвате какво.

– Имам много мисли в ума ми, които никога не изричам – каза той уклончиво.

– Тази ви тревожи.

– Всички ме тревожат, по един или друг начин.

О, този човек бе безнадежден! Защо просто не можеше да говори с нея?

– Ами – започна тя с подновени усилия. –Майка ми винаги казваше, че трябва да споделяме проблемите си. Ако се освободим от тях, е по-малко вероятно да ни тежат, от друга страна, ако ги държим вътре в себе си, те тлеят в кръвта ни и покваряват душата ни.

– Може би аз харесвам покварената си душа – каза той просто.

– Може би. Но наистина трябва да говорите за това, за което мислите. Баща ми казва, че е здравословно.

В погледа му се появи искрица смях, когато заговори:

– Тогава вие сте най-здравият човек, когото познавам.

Тя се засмя.

– Той казва същото.

Тя му подаде книгата, която държеше и докато той я взимаше, пръстите им се докоснаха. Той замръзна и се втренчи в ръката си. Нещо топло проблесна в очите му и отрази множество сини тонове.

Целуни ме, помоли се тя безмълвно, копнеейки да почувства устните му върху своите.

Но той не го направи.

Вместо това, взе книгата и я сложи на рафта при другите.