То препуска от страх, заспори умът ѝ.

Не, разубеждаваше се тя. Не беше страх това, което чувстваше в негово присъствие, беше нещо друго. Нещо, което не можеше съвсем да назове или определи.

Но със сигурност бе нещо, което искаше да изследва надълбоко и свободно. И щеше да го проучи.

Той може и да бе воин, който нямаше равен на себе си в битка, но тя планираше да бъде воин, който няма равен на себе си за неговото сърце. Щеше да изчисти тръните на розата и да пребори ледените погледи, за да види дали душата под тях може да бъде достигната. И ако беше така, тогава можеше да предяви претенции към него или нещо друго.

– Еп garde, топ seigneur[13] – прошепна тя, докато наблюдаваше скования му гръб. – В битката за вашата обич, несъмнено ще изляза победител.

Глава 7

За изумление на Дрейвън, те всъщност успяха да преминат през гората, преди да падне нощта. Но не стигнаха далеч. Вместо да намерят град или село, където биха могли да починат удобно през нощта, те бяха принудени да направят лагер на малка поляна.

Той предположи, че Емили ще се оплаква от условията, но вместо това тя изглежда бе възхитена от възможността за нощуване на открито.

Докато хората му подготвяха шатрата ѝ, тя обикаляше наоколо със сияеща усмивка, докато той се погрижи за конете им. Лейди Емили проявяваше интерес към всекиго и всичко.

Всъщност, той никога преди не бе мислил за това, колко сложно може да бъде вдигането на шатра, докато тя не го спомена на неговия рицар Александър.

– Впечатлена съм – каза тя на рицаря. –Много сте опитен в това. Та, вие го правите да изглежда толкова лесно.

Той усети как го пробожда ревност. Дрейвън погледна към нея подозрително и видя как се отдалечава от неговия рицар, а след това се навежда, за да откъсне самотно глухарче от земята. Мекият плат на роклята прегръщаше хълбоците ѝ и му предоставяше прекрасна гледка.

Той стисна зъби и бързо отмести поглед, но не и преди да забележи силния интерес на хората си към нея.

Смъртоносният му поглед, отправен към тях, ги върна обратно към работата.

Дори няма да забелязвате, че съм наоколо. Той се сви, когато си припомни думите ѝ. Да я игнорира щеше да бъде като да игнорира ада.

Особено след като адът бе в скута му.

– Красиво е, нали? – попита Емили, докато се приближаваше към него, държейки глухарчето в ръце.

Дрейвън се намръщи, докато разседлаваше Голиат.

– Лагерът ли?

Тя завъртя очи.

– Гората, глупчо.

Глупчо? Той? Дрейвън се намръщи още повече.

Тя му хвърли особен поглед, после се засмя.

– Какво? — попита той.

Емили погали челото и гривата на Голиат, докато той се протегна за четката. Когато Дрейвън се изправи, тя каза:

– Обзалагам се, че плашите малките деца с този страшен поглед.

Той се спря. Трябваше ли да се обиди?

Не беше съвсем сигурен. Не изглеждаше тя да иска съзнателно да го обиди и все пак, как иначе трябваше да приеме такъв коментар?

– Моля? – попита той.

Тя уви ръката си около врата на коня му, наведе се напред към него, сякаш щеше да му сподели страшна тайна.

– Изглеждате толкова строг, милорд. Трябва да се поотпуснете повече.

Въпреки, че това бе самата истината, той отвърна:

– Бих казал, милейди, че не ме познавате достатъчно добре, за да размишлявате относно моята природа.

Тя погледна настрани към него, докато си играеше лениво с гривата на Голиат.

– Ще откриете, че имам доста добра интуиция за хората.

– Така ли?

– Да, всъщност доста.

Дрейвън спря четкането и я погледна.

– Тогава вашата интуиция трябва да ви казва, че аз не съм човек, с когото можеш да се шегуваш.

– Наистина – каза тя, отстъпи леко назад и погали Голиат, когато конят зарови муцуната си в рамото ѝ.

– Тогава защо се шегувате с мен?

– Защото ми доставя удоволствие.

Той примигна от неочаквания отговор. Тя бе смела, честна жена, признаваше ѝ го. Но той не знаеше какво да прави с такъв човек. Повечето хора около него бяха сдържани в най-добрия случай, а в най-лошия – измамни.

– Доставя ви удоволствие да ме дразните? – попита той.

Усмивка ѝ стана дяволита и топла.

– Не се ли забавлявате от моето дразнене?

– Не, какво ви кара да мислите така? – попита той, шокиран да открие, че дълбоко вътре в себе си, наистина се забавляваше.

Тя сви рамене.

– Не знам, това е по-скоро чувство, което ми казва, че се радвате на моето дразнене, независимо от вашето отричане.

Може би тя имаше интуиция, както твърдеше. И все пак, нямаше намерение да я насърчава.

Той започна да четка гърба на Голиат.

– Вие сте странна, милейди.

– Наред с другите неща.

Дрейвън отново спря, като чу нотката на копнеж в гласа ѝ. Той погледна към нея.

– Като например?

Тя взе глухарчето в ръката си и го прокара по челюстта му. Хиляди тръпки се спуснаха по него, но дали от нежната милувка или топлината на нейната усмивка, не беше сигурен. Единственото, което знаеше бе, че горещият поглед в очите ѝ го накара да набъбне.

– Ще трябва да разберете сам, милорд. През следващата година.

И с тези думи тя се отдалечи от него.

Дрейвън я наблюдаваше как се оттегля, а тялото му бе толкова кораво, че му причиняваше болка, като опъваше мъчително внезапно отеснелите му панталони.

Тя бе наистина удивителна.

Емили хвърли един поглед към него през рамо. Дрейвън бързо отмести своя, за да не го улови как ѝ отправя нежни погледи, като някой оръженосец, който за първи път е зърнал красиво лице.

Той ѝ обърна гръб и все още не можеше да забрави начина, по който тя го гледаше. Въпреки себе си, той се улови, че очите му се връщат отново на мястото, на което стоеше тя.

За негово разочарование, тя вече не беше там, а бе застанала зад слугинята си, където двете обсъждаха нещо.

– Толкова по-добре – въздъхна Дрейвън и погали челото на коня. Той не искаше вниманието ѝ. Наистина не го искаше.


* * *

Късно същата вечер, всички седяха около огъня, докато завършваха скромната си вечеря от печен заек, хляб и варени листа от глухарче.

Емили току-що бе свършила с яденето, когато Дрейвън усети очите ѝ върху себе си. Той вдигна поглед от паницата си и видя как се взира право в него. Нейната топла, гостоприемна усмивка, изпращаше огън към слабините му.

– Кажете ми, милорд – започна тя с глас, опасно близък до мъркане. – Какви задължения трябва да изпълните в Линкълн?

– Трябва да прегледам данъците на Орик, барон на Линкълн.

– Орик? – каза тя щастливо. – Той е един от най-близките приятели на баща ми. Познавам го откакто се помня. – Усмивката ѝ стана по-широка. – Когато бях малка, той ме носеше през залата на баща ми на раменете си. Сестра ми Джоан седеше върху раменете на баща ми и се преструвахме, че участваме в турнир.

Тя прехапа устни, а погледът ѝ се замъгли, докато си спомняше тези щастливи мигове.

– Нямам търпение да го видя отново.

Вътрешностите на Дрейвън се обърнаха от думите ѝ. Ако това, което кралят, подозираше относно барона, се окажеше истина, вече нямаше да му налага да се страхува от желанието си към Емили. Защото тя щеше да го намрази силно.

– Защо трябва да преглеждате сметките му? – попита тя.

Дрейвън се напрегна. Как да ѝ каже, че мъжът, когото толкова обичаше, може да се окаже крадец на средства, предназначени за кралската хазна? Особено, когато наказанието за това беше смърт.

– Защото кралят ми нареди – просто каза той, ужасен от пътуването и от това, което можеше да последва.

Тя се намръщи, докато осмисляше думите му.

– Кралят не го подозира в...

– Просто трябва да прегледам документацията му – прекъсна я Дрейвън.

Емили кимна, но от притеснението в очите ѝ, можеше да каже, че е разбрала, че не бе искрен с нея. Дрейвън въздъхна. Той никога не бе лъгал някого и се притесняваше, че го направи сега. Особено с нея.

Замисли се за живота си, без да знае защо. Повече, отколкото разбираше защо, сегашното ѝ потиснато настроение му причиняваше болка, заради думите или действията, които щеше да каже или предприеме, за да я направи щастлива отново.

Той изхвърли мисълта от съзнанието си и се концентрира върху изяждането на храната си.

Имам задължения за изпълнение. Задължения, които включват това да стоя далеч от лейди Емили.


* * *

Пристигнаха в Линкълн два дни по-късно.

Докато влизаха в двора на замъка Лауринуик, ги посрещна рояк слуги, които тичаха, за да се погрижат за конете им и да разопаковат вещите им.

Барон Орик излезе забързано от централната кула, като препасваше меча си. На четиредесет и осем години, баронът беше строен, изискан мъж, с гъста брада. Носеше синьосива туника и ги посрещна в подножието на стълбите със зачервени бузи.

Орик отметна с ръце сивата си коса, като се опитваше да укроти буйността ѝ, преди да се присъедини към тях.

– Милорд графе – каза Орик, докато го приближаваше. – Очаквах ви след две седмици.

– Моите извинения – каза рязко Дрейвън. –Изникна нещо.

Да, и то  от момента, в който срещна малката палавница и дразнещите ѝ методи.

Дрейвън промени позата си, опитвайки се да облекчи част от причинения му дискомфорт.

Баронът изглеждаше малко нервен, докато се оглеждаше наоколо.

– Тогава ви приветствам с добре дошли.

Баронът видя Емили, яхнала малката си кобилка.

– Лейди Емили от Уоруик? – попита той невярващо.

Емили подари една от най-спиращите дъха усмивки на Орик и въпреки че баронът почти двадесет години бе негов сеньор и женен мъж, Дрейвън почувства неочаквано срязване от начина, по който го погледна. Както и внезапен порив да удуши човека, за това, че предизвиква усмивката ѝ, усмивка на чиста обич.