Той стисна зъби и потрепери. Това щеше да е едно дълго, много дълго пътуване.

Саймън пристъпи напред и го потупа по рамото.

– Няма нищо по-хубаво от това да направиш една девойка щастлива, нали?

– Да, със сигурност е така.

Саймън повдигна озадачено вежда.

– Но пронизването на брат ми, който се меси в чужди работи, определено би било по-хубаво.

Саймън се засмя.

– Тогава по-добре да отида да приготвя багажа си, така че да не съм пред погледа ти следващите няколко минути.

– Отивай, Саймън и през това време, направи всичко възможно да намериш здравия си разум и донеси и него.


* * *

Два часа по-късно, Дрейвън и мъжете му дори не се бяха качили на седлата си, докато чакаха дамата. Дори Саймън започваше да изглежда раздразнен.

– Какво, по дяволите, ѝ отнема толкова време? – изръмжа Дрейвън, докато крачеше пред стъпалата.

– Дрюс – извика той оръженосеца си. – Отиди при дамата отново и ѝ кажи, че трябва да сме на път преди падането на нощта. Ако не е дойде тук веднага, ще я оставя.

– Да, милорд.

Дрейвън се обърна да погледне Саймън.

Брат му отклони смутено поглед и размърда крак.

Вратата на главната кула се отвори.

– Ето я, милорд – каза Дрюс.

Дрейвън погледна зад рамото си и замръзна.

Емили се спусна по стълбите като грациозен ангел, в тъмнозелена рокля и воал. Слънчевата светлина се отразяваше от златния ѝ колан, който подчертаваше нежното полюляване на бедрата ѝ. Тя погледна към него със заслепяваща усмивка и целият му гняв към нея се изпари.

Докато не видя двата сандъка, които бяха зад нея.

Това беше абсурдно! Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да влачи със себе си фургон. Той бе човек, който винаги е пътувал с малко. Отиваше за където е тръгнал и бързо се връщаше.

Вземаше само това, от което се нуждаеше.

В името на всичко свято, той нямаше намерение да се бавят, само за да може тя да вземе целия си гардероб. Достатъчно лошо бе да го кара да чака, но това... това беше нелепо и нямаше да бъде подлаган на повече изпитания!

Гневът му нарасна.

Какво си мислеше тя, че е това? Игра?

Добре, той щеше да ѝ покаже, че не е някой, с когото може да си играе. Той беше мъж на действието. Такъв, който контролира съдбата си и всички около себе си. Нямаше да бъде направен за посмешище от една жена.

– Какво сте опаковали? – попита той с измамно спокоен глас, като съкрати разстоянието между тях.

– Само най-необходимото, милорд – каза тя, като погледна невинно към него.

Саймън се засмя гръмогласно.

Дрейвън присви очи към сандъците.

– Не можем да носим всичко това. Трябва да го оставим.

– Но, милорд...

– Не, лейди, няма да отстъпя пред това.

- Но...

– Една рокля, един воал и от каквито лични неща имате нужда. Това е всичко. – Той отиде до коня, който Дрюс бе оседлал за нея и издърпа дисагите от там. – Каквото се побере тук, може да го вземете. Всичко останало ще бъде оставено.

Тя изглеждаше в недоумение.

– Само роклята ми ще ги препълни.

– Това е всичко, което ви е позволено.

В очите ѝ заискри гняв.

– Това е жестоко! Така ли бихте третирали краля?

– Да, точно така, в интерес на истината. – И обикновено получаваше също и раздразнението на Хенри.

– Добре – каза тя и взе дисагите от ръката му. – Ще си получите заслуженото, когато изостана след вас.

Дрейвън остана поразен. Само една жена можеше да използва такава логика!

– Ако държите да ви припомня, аз по начало не исках да идвате с нас.

– Не смейте да ми говорите така – отбранително каза тя. Тя застана на пръсти и го погледна право в очите.

Никой преди не бе заставал пред него така и той намери това за...

Забавно, всъщност, помисли си той, когато част от гнева му изчезна. Много по-забавно, отколкото можеше да си помисли.

Дори Саймън се свиваше под тежестта на гнева му. Но не и Емили. Тя не отстъпваше, бе като рицар, въоръжен за битка.

– И – каза тя, като натърти на думите си. –Ще дойда, така да знаете! Няма да ви позволя да ми отнемете приключението. Ще му се наслаждавам въпреки вас.

Тя повдигна брадичка в последен опит да покаже смелост и се обърна рязко, сякаш достойнството ѝ бе силно накърнено.

Очите ѝ се присвиха, когато повдигна капака на сандъка, който бе най-близо до нея и зарови из него, докато не намери тъмносиня рокля, подходящ воал, четка и гребен.

Емили направи голямо представление с подбирането на дрехите си. Последните две неща повдигна между палеца и показалеца си, погледна към него и ги сложи в дисагите. Отне ѝ малко време, докато се опитваше да ги затвори и когато приключи ги върна върху ръката му.

– Изглежда вече съм напълно готова – каза тя. – Макар че имам един въпрос.

Дрейвън нямаше търпение да го чуе.

– И той е?

– Може ли прислужницата ми да дойде с мен или тя също ще бъде оставена тук?

Макар действията и думите ѝ да го развеселиха, той не посмя да ѝ го покаже. Дори Емили да си мислеше, че има власт над него, независимо колко смела можеше да бъде, той не смееше да поеме риска от това, тя действително да го изкара извън контрол.

– Милейди, нямате ли никакъв разум, че ме предизвиквате по този начин?

– Ще откриете, че имам много здрав разум, но няма да бъда нагрубявана от вас или някой друг мъж, заради това.

– Нагрубявана? – повтори той невярващо. – Мислите ме за грубиян?

– По какъв друг начин може да го наречете? Вие очаквате целият свят да танцува, когато щракнете с пръсти. Знаете ли, милорд, има и други хора тук освен вас.

Дрейвън усети как челюстта му увисна.

– Мога със сигурност да кажа същото за вас.

Вместо да бъде обидена, тя му отправи сладка, измамна усмивка.

– Откровено признавам, че съм разглезена. Баща ми и сестрите ми го повтарят често. Затова ще помоля за вашето снизхождение. Може ли прислужницата ми да дойде с нас или да я изпратя обратно вътре?

Това беше добре изиграно, помисли си той, докато я наблюдаваше. Често бе чувал хората да отбелязват, че някой е чаровен, но това беше първият път, в който някога беше ставал свидетел. Не беше чудно, че баща ѝ я беше разглезил. Как можеше някой да остане равнодушен пред такъв сладък, невинен поглед, докато признаваше грешките си и молеше за снизхождение?

– Вземете я.

– Благодаря ви.

Главата ѝ бе вдигната високо, когато мина покрай него, за да отиде до коня си.

Саймън се засили да ѝ помогне, но Дрейвън го избута.

– Ако аз съм единственият, когото тя обижда, тогава аз трябва да съм този, който ще я сложи на задника ѝ – каза той под носа си.

Саймън знаеше кога не трябва да се смее, затова само прочисти гърлото си.

– Ще видя дали прислужницата ѝ е настанена.

Когато Дрейвън приближи Емили, не можеше да пропусне предизвикателството в очите ѝ или удоволствието, което бе получила от това, че го надхитри.

– Нарочно ли ме накарахте да чакам? – попита той.

Тя му отправи слаба усмивка.

– Прислужницата ми каза, че една дама трябва да накара мъжа да я чака. Ако той я очаква прекалено дълго, тогава е много по-вероятно да се наслади на присъствието ѝ.

– Е, ако удоволствието е най-вече в очакването, тогава същото може да се каже и за неприятностите.

– Да не би да флиртувате с мен? – подразни го тя.

Дрейвън стана сериозен. Да, той наистина флиртуваше с нея! Той, който никога преди не бе опитвал това, всъщност го правеше сега и то с жена, която щеше да бъде неговата смърт.

– Никога не флиртувам – каза той, след което постави ръце на кръста ѝ.

Дребните ѝ кости го изумиха. Тя почти не тежеше. Ръцете му изглеждаха огромни, в сравнение с размера на бедрата ѝ и той можеше да почувства горещината на кожата ѝ през плата на роклята ѝ. Какво си мислеше? Трябваше да позволи Саймън да направи това.

Но не го направи.

Отдаден на действието, той се опита да го приключи колкото може по-бързо. Повдигна я от земята и я постави на гърба на коня ѝ.

Той отклони погледа си от благодарствената ѝ усмивка и направи грешка да погледне крака ѝ в точния момент, в който тя нагласяше полата около себе си. Тя му показа гледката на единия си изящен глезен, обут във фин вълнен чорап, който също така очертаваше прасеца ѝ.

Дрейвън потисна проклятие, когато тялото му реагира инстинктивно. От малкото, което бе видял, тя имаше красив крак и нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие, от това да повдигне полата ѝ и да изследва цялата му дължина с устни.С език.

Стискайки зъби, той изтръгна мисълта от ума си. Нямаше повече да мисли за глезена, за пръстите на краката ѝ, за... каквото и да е.

Тя щеше да бъде пропъдена от мислите му!

Той я остави, запъти се сериозно към коня си и го възседна. Веднага, след като Саймън се метна на своя, той даде сигнал да започнат пътуването.

Емили яздеше в мълчание. Но умът ѝ препускаше през всичко, което се беше случило.

Лудост е да го дразниш. Щастливка си, че не те удуши заради поведението ти и то пред неговите мъже! Какво щеше да каже татко?

Ами, той щеше да бъде доволен след като бе натрила носа на противника му, но ако беше някой друг мъж, баща ѝ щеше да е ужасен от поведението ѝ. В действителност и тя самата беше.

Поне малко.

Но нямаше никакво съмнение, че в очите му бе пламнало възхищение, когато тя застана пред него.

А когато я докосна...

Тялото ѝ все още потрепваше от спомена. Ръцете му бяха толкова силни, сигурни и той я бе повдигнал без никакво усилие. О, беше прекрасно да бъде в ръцете му, дори за толкова кратко време.

Точно тогава тя реши окончателно. Той беше нейната роза. Макар да се беше проявил като грубиян, тя искаше да бъде неин съпруг, защото никой друг, никога не бе карал сърцето ѝ да препуска така, както той.