Бездиханна, тя облиза устни, в очакване на целувката му.

Главата му се наведе съвсем леко и той разтвори устни.

Точно когато беше сигурна, че ще я целуне, той се изправи рязко.

– Трябва да тръгвам – каза остро той и сложи книгата си под мишница.

Раздразнена от неговото отхвърляне, тя го гледаше как я заобикаля и поема към централната кула на замъка.

Емили постави ръце на устните си и го проследи с поглед как се отдалечава.

– Няма да бъде лесно – промърмори под носа си тя.

Как щеше да го накара да се влюби, ако той отказваше да стои близо до нея?

Обезкуражена, но не и обезсърчена, тя се отправи обратно към замъка.

Тъкмо влизаше, когато оръженосецът на Дрейвън почти връхлетя върху нея.

– Извинете ме, милейди – каза той. – Трябва да приготвя коня на Негова светлост.

Емили се намръщи, когато момъкът се спусна към конюшнята. Нейното смайване се удвои, когато влезе в залата и чу двама рицари да говорят.

– Мислех, че няма да се отправяме към Линкълн през следващите две седмици?

– Изглежда Рейвънсууд е променил намеренията си.

Другият рицар изръмжа леко.

– Изморих се от това пътуване. Току-що се върнахме от Лондон.

– Ако бях на твое място – каза другият рицар, с предупредителен тон в гласа си. – Нямаше да говоря толкова силно, за да не ме чуе той. В противен случай, ще си останеш на стража през следващите два месеца.

Те продължиха разговора си, докато минаваха покрай нея и излязоха през главната врата.

Преди да осъзнае какво става, тя чу гласа на Саймън от стълбите.

– Какво имаш предвид с това, че ще пътуваш за Линкълн?

– Знаеш, че кралят ми нареди...

– Но сега ли? – почти изрева Саймън.

– Сега е подходящ момент, като всеки друг – каза Дрейвън с нисък, почти смъртоносен тон.

Саймън изсумтя.

– Заради нея, нали?

Сърцето на Емили подскочи при думите му. Забърза към стената вътре в залата, притисна се към нея и се заслуша внимателно.

– Не бъди глупав – изръмжа Дрейвън. – Казах ти, че дамата не означава нищо за мен.

– Тогава защо избързваш с пътуването?

– Защото така искам.

– И защо така?

– Саймън, остави това. Тръгвам за Линкълн. Дамата е твоя грижа, докато се върна. Вярвам, че ще се погрижиш за нейната безопасност?

– Да, ще се погрижа. Но да знаеш, Дрейвън, не можеш да бягаш от нея вечно. Рано или късно, ще трябва да се върнеш.

Тя чу Дрейвън да спира точно от другата страна на стената, на която се бе опряла тя.

– Мислиш ли? Вярвам, че се подготвя кръстоносен поход в Нормандия. Може би...

– Хенри никога няма да те освободи от служба при него толкова дълго, че да отидеш на кръстоносен поход и ти много добре го знаеш.

– Ще бъдеш изненадан какво би направил кралят, ако го поискам от него.

Имаше няколко секунди мълчание, преди

Саймън да проговори отново.

– Добре тогава, отивай в Линкълн. Но да знаеш, никога не съм смятал, че ще доживея деня, в който ще те видя да отстъпваш заради нещо, а най-малко да се измъкваш заради жена.

Тя обърна глава и видя как Саймън крачи гневно към вратата и я затръшва. Скоро, след като вратата се затвори след него, тя чу приглушените думи на Дрейвън.

– А аз никога не съм мислел, че ще намеря жена, която да искам толкова отчаяно – въздъхна той, изпълнен с копнеж. – Красавице, ти си коварна примамка със смъртоносна кука, а тази риба няма друг избор, освен да избяга преди да бъде уловена.

Емили се притисна към стената, когато той се спусна по стъпалата и последва Саймън.

А аз никога не съм мислел, че ще намеря жена, която да искам толкова отчаяно.

За разлика от забележките на Тийодор, който постоянно се обръщаше към нея с подобни коментари, думите на Дрейвън бяха специални, заради това, че той никога не бе имал намерение друг да ги чуе. В нея се надигна непозната нежност. Такава, която не можеше да определи и не бе наистина сигурна защо я чувства.

Това бяха просто думи. И все пак...

Бяха специални.

Емили се усмихна. Ако той наистина се чувстваше така, тогава за нейната цел имаше надежда.

Но не и ако му позволеше да избяга.

Глава 6

- Милорд

Дрейвън се извърна от – коня си, когато чу гласа на Емили. Злочест късмет! Само да имаше още една минута и вече щеше да е яхнал коня, и да е далеч от обсега ѝ.

– Милейди? – попита той с глас, който беше на границата между объркан гняв и закачливост.

Тя застана пред него и погледна въпросително натоварения му кон.

– Напускате ли?

– Имам кралски задължения в Линкълн.

– Линкълн? – повтори Емили. Очите ѝ бяха широко отворени и примамващи. – О, винаги съм искала да отида до Линкълн. Чувала съм, че там имат най-чудния панаир по това време на годината.

– Имат – каза Саймън, като се появи иззад нея. Той погледна многозначително към Дрейвън и продължи да говори. – Един от най-големите в областта.

– Наистина ли? – попита тя.

– Панаирът си е панаир – измърмори Дрейвън, вбесен, че Саймън се е осмелил да се опита да го манипулира по този начин. – Всички те са еднакви.

Тя изглеждаше съблазнителна, предизвикателна и толкова сладка, че в момента нямаше нещо, което той да искаше повече от това нежно да захапе плътта ѝ, за да види дали наистина е намазана с мед или светло-златистият отблясък, бе просто истинският цвят на кожата ѝ.

– Не бих могла да знам, милорд – каза меко тя и лицето ѝ посърна от тъгата, която я обхвана. – Никога не съм била на панаир.

През него премина някаква странна болка. Почувства силен бодеж в сърцето, заради това, че тя щеше да изпусне нещо, което очевидно искаше да види.

– Никога? – попита Саймън със слисан глас.

Дрейвън погледна брат си.

– Никога – каза тя и върна вниманието на Дрейвън върху себе си. Долната ѝ устна се издаде леко напред и се нацупи очарователно. –Баща ми не би го позволил. Казва, че на панаира не може да се намери нищо, освен разврат. – Тя погледна към Дрейвън. – Толкова ще се радвам да видя панаир, поне веднъж.

Дрейвън едва чу думите ѝ, защото вниманието му беше пленено от блясъка в очите ѝ и от влагата на устните ѝ. Пленено от образа на самия него и това как захапва прелъстителната долна устна между зъбите, за да вкуси сладостта на устата ѝ.

– Дали ще е възможно да ви придружа? – попита тя.

Да, почти се изплъзна от устата му, преди да се спре.

Да?! присмя се той на предателския си ум. Тя беше единствената причина той да се отправи към Линкълн! Ако я вземеше със себе си, щеше да обезсмисли цялата идея на пътуването.

– Не, милейди – каза той и сграбчи поводите на коня. – Това е невъзможно.

- Но милорд...

– Имам да изпълнявам кралски задължения – каза той много по-грубо, отколкото имаше намерение.

– Оу – Лицето ѝ посърна и мъката, която видя в очите ѝ го проряза. Дрейвън не искаше да я прави нещастна, още по-малко, отколкото искаше Хенри да отнеме живота му.

И поради някаква причина, която не можеше да назове, нейното щастие бе станало важно за него.

– Ами ако аз дойда с нея? – попита Саймън. – Мога да следя за благополучието на дамата, докато ти се грижиш за работата си.

Дрейвън присви очи към брат си. Да не би мъжът да искаше да го види мъртъв? По-скоро, Саймън трябваше да му забие нож в гърба, отколкото да предизвиква гнева на Хенри на главата си. Последното нещо на замята, което искаше Дрейвън, бе да бъде обесен, влачен и разкъсан заради жена.

Лицето на Емили незабавно грейна при вероятността да се присъедини към него.

– О, моля!

Вътрешностите му се присвиха при сладкия ѝ глас и изражението на очакване върху лицето ѝ. Как можеше да ѝ откаже толкова проста молба?

Той направи грешката да я погледне отново. Тя задържа длани, притиснати към гърдите си и прехапа устни, сякаш един отказ от него щеше да я накара да избухне в плач.

– Мога да си опаковам багажа преди да разберете – каза тя развълнувано. – И обещавам, че няма да ви бъда в тежест. Та, вие дори няма да забелязвате, че съм наоколо. – Той се усъмни в това. Тя имаше ужасния навик да завладява мислите му. – Моля ви? – умоляваше тя.

Това беше лоша идея. Осъзнаваше го все по-ясно с всеки дъх, който поемаше и все пак не успя да намери сили в себе си да я разочарова отново.

Все някога трябва да умреш.

Да, но има много по-привлекателни начини.

Привлекателни може би, но все пак го имаше и израза на щастие върху лицето ѝ. Освен това, той можеше да стои надалеч от Емили в Линкълн и да принуди Саймън да се грижи за нея. А освен това, там щеше да бъде и жената на Орик, която да я развлича.

Да, можеше да стои настрана от нея. Щеше да го направи.

– Много добре, милейди. Ако побързате, ще изчакам.

Тя му дари бляскава усмивка, която го накара да почувства слабост в коленете си. Или може би в главата.

Да, определено не беше добре с главата, щом ѝ позволи да го придружи.

– Благодаря ви! – въздъхна тя, след което направи най-неочакваното нещо. Повдигна се на пръсти и леко го целуна по бузата.

Цялото тяло на Дрейвън изригна в пламъци и му отне всяка унция от контрола му, за да не я придърпа към себе си и да ѝ даде много по-задоволяваща целувка.

Тя отстъпи назад, усмихна се отново, след което се обърна и се втурна по стълбите. Бузата му гореше от целувката ѝ и Дрейвън наблюдаваше как бедрата ѝ се полюшват, докато изкачваше стълбите и изчезна на вътре.

Беше му неприятно да го признае, но дамата имаше най-привлекателните задни части, които беше виждал. В този миг сънят му се появи отново в съзнанието му със зашеметяваща яснота и той в действителност можеше да се закълне, че се чувства разположен между копринените ѝ бедра.